Да дарим по една заплата за Украйна: какъв е проблемът с призива на Петков
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар от Петър Чолаков:
Премиерът Кирил Петков прикани българските жители да дарят средства за закупуване на муниции за Украйна. Самият той щял да даде заплатата си, която да се преведе на сметка в Украйна, където с нея да разполагат политиците на нападнатата от Русия страна.
Какво издава апелът на Петков
Идеята на министър-председателя може и да звучи свежо, само че даже беглият взор демонстрира, че това неортодоксално решение на яростния спор в българското общество и в самото държавно управление напълно не е соломоновско. Инициативата на Петков по-скоро наподобява на бягство от отговорност.
Вместо да се нагърби с несъмнено нелеката задача да прояви водачество в този в действителност сложен миг, министър председателят в действителност се пробва да трансферира бремето на властта върху жителите. Тъкмо те към този момент са го упълномощили да работи от тяхно име посредством правилото на представителната народна власт. Вярно е, че министър-председателят би трябвало да жонглира сред другите ползи на съдружните сътрудници. Но потребността от баланс, стремежът да бъдеш съдия не значат априори политическа бездейност и безгръбначие, не значат отвод от заемане на позиция.
А позицията на водачите на новоучредената партия " Продължаваме промяната " е задоволително ясна: и Кирил Петков, и Асен Василев са " за " изпращане на оръжие за Украйна. Това обаче, забележете, била позицията им като жители. Тоест, не като политици, въпреки да са определени, с цел да водят, да демонстрират воля и темперамент таман в моменти на тестване като настоящия. Малодушие е да се криеш зад правила като " всеки самичък си преценява ". А таман до тази банална житейска максима може да се сведе апелът на господин Петков.
Ами в случай че някой реши да контраатакува и призове да се събира оръжие в помощ на Путин и съветските военни? А за какво напряко да не се провежда нещо като постсоциалистическо състезание: да забележим коя самодейност - " украинската " или " кремълската " - ще събере повече пари. Тук някой ще се пошегува, че най-малко що се отнася до българските " кремълски патриоти ", Путин може да приспадне помощта от заплатите им, превеждани от Москва.
Разбирате ли в какви парадокси можем да се забъркаме, по какъв начин можем да станем за посмешище?
Има ли въобще алтернатива?
Ясно е къде е заровено кучето: политиката е конкурс по известност. А защото множеството българи са за неутралитет по отношение на войната в Украйна, хапът, който би трябвало да глътне господин Петков, сигурно е горчив. При това решението е в действителност кардинално: да се притечеш ли на помощ на нападнатия си комшия или да блееш в полето със скръстени ръце, до момента в който го бият и изнасилват в близкия двор.
Дилемата стои единствено пред тези политици, които се мъчат да градят кариери, седейки на два стола. За останалите изборът е елементарен. Тези, които от години намигат на Москва, се разкриха в целия си искра. Те най-малко не се двоумят. За тези, които същински ценят участието в Европейски Съюз и схващат правата и отговорностите, които то дава, също няма алтернатива.
Въпросът обаче отива оттатък русофилството или евроатлантическите полезности. Става дума за съществуване (или липса) на съпричастност, на човешка взаимност с нападнатите, с жертвите. Не изключвам самодейността на господин Петков да претърпи основни промени през идващите часове или даже да отпадне. Страхувам се обаче, че срамът от нея ще остане. А той е за всички българи.
Коментар от Петър Чолаков:
Премиерът Кирил Петков прикани българските жители да дарят средства за закупуване на муниции за Украйна. Самият той щял да даде заплатата си, която да се преведе на сметка в Украйна, където с нея да разполагат политиците на нападнатата от Русия страна.
Какво издава апелът на Петков
Идеята на министър-председателя може и да звучи свежо, само че даже беглият взор демонстрира, че това неортодоксално решение на яростния спор в българското общество и в самото държавно управление напълно не е соломоновско. Инициативата на Петков по-скоро наподобява на бягство от отговорност.
Вместо да се нагърби с несъмнено нелеката задача да прояви водачество в този в действителност сложен миг, министър председателят в действителност се пробва да трансферира бремето на властта върху жителите. Тъкмо те към този момент са го упълномощили да работи от тяхно име посредством правилото на представителната народна власт. Вярно е, че министър-председателят би трябвало да жонглира сред другите ползи на съдружните сътрудници. Но потребността от баланс, стремежът да бъдеш съдия не значат априори политическа бездейност и безгръбначие, не значат отвод от заемане на позиция.
А позицията на водачите на новоучредената партия " Продължаваме промяната " е задоволително ясна: и Кирил Петков, и Асен Василев са " за " изпращане на оръжие за Украйна. Това обаче, забележете, била позицията им като жители. Тоест, не като политици, въпреки да са определени, с цел да водят, да демонстрират воля и темперамент таман в моменти на тестване като настоящия. Малодушие е да се криеш зад правила като " всеки самичък си преценява ". А таман до тази банална житейска максима може да се сведе апелът на господин Петков.
Ами в случай че някой реши да контраатакува и призове да се събира оръжие в помощ на Путин и съветските военни? А за какво напряко да не се провежда нещо като постсоциалистическо състезание: да забележим коя самодейност - " украинската " или " кремълската " - ще събере повече пари. Тук някой ще се пошегува, че най-малко що се отнася до българските " кремълски патриоти ", Путин може да приспадне помощта от заплатите им, превеждани от Москва.
Разбирате ли в какви парадокси можем да се забъркаме, по какъв начин можем да станем за посмешище?
Има ли въобще алтернатива?
Ясно е къде е заровено кучето: политиката е конкурс по известност. А защото множеството българи са за неутралитет по отношение на войната в Украйна, хапът, който би трябвало да глътне господин Петков, сигурно е горчив. При това решението е в действителност кардинално: да се притечеш ли на помощ на нападнатия си комшия или да блееш в полето със скръстени ръце, до момента в който го бият и изнасилват в близкия двор.
Дилемата стои единствено пред тези политици, които се мъчат да градят кариери, седейки на два стола. За останалите изборът е елементарен. Тези, които от години намигат на Москва, се разкриха в целия си искра. Те най-малко не се двоумят. За тези, които същински ценят участието в Европейски Съюз и схващат правата и отговорностите, които то дава, също няма алтернатива.
Въпросът обаче отива оттатък русофилството или евроатлантическите полезности. Става дума за съществуване (или липса) на съпричастност, на човешка взаимност с нападнатите, с жертвите. Не изключвам самодейността на господин Петков да претърпи основни промени през идващите часове или даже да отпадне. Страхувам се обаче, че срамът от нея ще остане. А той е за всички българи.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ