Забравен от днешна България славен войвода е увековечен в песните на македонските българи
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Явор Чучков споделя за популярния български бунтовник от Македония Ефрем Чучков и неговите потомци, за основателя на плановете на Софийското метро Иван Чучков, за понятието „ македонец”, за излъчвания от потомство на потомство блян на Македонската революционна организация, за някои свои рекомендации по отношение на позицията по отношение на македонската страна и за гнева на Димитър Талев към езиковата политика на България
Явор Чучков е приключил британска лингвистика. През 80-те години е работил в Научноизследователския институт по общо обучение и в Съюза на българските писатели. След 1991 година е работил в Министерството на културата (завеждащ интернационалната активност на министерството), в екипа на вицепрезидента на България Блага Димитрова и в Червения кръст. Завършил е квалификационен курс по публицистика в Би Би Си, Лондон. Бил е ръководител на Съюза на публицистите в България „ Подкрепа” (1994-1996 г.), постоянен член на Международната федерация на публицистите (IFJ).
След специализация по интернационално филантропично право в чужбина, е водил като преподавател десетки курсове и семинари по интернационално филантропично право. Под негова редакция са издадени редица сборници и наръчници в тази област. Има изявления на хуманитарноправни и културологични тематики, както и преводи. Бил е дълготраен член на Европейската експертна група за правна помощ (по въпроси на филантропичното право) при Международното червенокръстко придвижване. Заслужил активист на Българския Червен кръст. Носител е и на почетни оценки на Международния Червен кръст.
Снимка: Архив
У нас, Ефрем Чучков и множеството други огромни български революционери от Македония са потънали в давност поради старателното външнополитическо „ съображенчество” на днешната евроатлантическа България
Безспорен факт е, че във Вардарска Македония тематиките, свързани с фабрикуването на нереална национална история, са въпрос на държавна политика, до момента в който у нас действително съществувалите герои на българското националноосвободително придвижване в Македония са „ регионализирани” и безусловно подценявани. Непонятно е да вземем за пример по какъв начин е допустимо в България единствено Априлското въстание да се празнува на общонационално ниво, а Илинденско-Преображенското – не, изключително като се има поради, че Априлското въстание избухва единствено в един регион на България и даже преди време е било наричано „ Средногорско въстание”...
Снимка: Архив
Тъжно е също по този начин, че нито една телевизия в днешна България не заяви за 150-годишнината от рождението на Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително придвижване в Македония. А в случай че примерно бебето на някой от членовете на английското кралско семейство навърши 6 или 12 месеца, родните ни централни малките екрани от заран до вечер ще ни заливат с информация по този мотив и с възторжени репортажи.
В западната ни съседка има значително обекти, „ кръстени” на Ефрем Чучков. У нас обаче единствено една улица в София носи неговото име, а на въпроса кой е той, при извършена анкета на инцидентен принцип никой от интервюираните не е могъл да отговори. Неотдавна научих и че в Скопие през 2017 година е издадена книга от 300 страници за Ефрем Чучков, а публикуването и разпространяването ѝ са финансирани напълно от македонската страна. Мои родственици в Скопие са ми я купили и ще ми я доставят, само че в това време от тях узнах, че в книгата даже не се загатва, че Ефрем Чучков е българин от Македония. В Интернет пък открих голяма обява от скопски професор, изследваща непокътнатата в България преписка сред Ефрем Чучков и Гоце Делчев. Публикацията е също антибългарска и е финансирана от прилежащата нам страна. У нас обаче няма кой да реагира, а и Ефрем Чучков тук в този момент е съвсем изцяло незнаен.
Ефрем Чучков и взаимоотношението му с другите управителни дейци на Организацията
Роденият на 21 ноември 1870 година в Щип Ефрем Чучков е бил най-големият другар и приятел на Гоце Делчев. Двамата са изключени дружно от Военното учебно заведение в София (днешната Военна академия) поради социалистически убеждения. На процедура, Гоце Делчев е имал безусловно доверие единствено в него. В писмата си до искащите да се включат в революционната активност (например до Павел Шатев), Делчев написа: „ Искаш да се присъединиш към битката ли? Тогава отивай при Ефрем Чучков. Той, в случай че те утвърди, ще ти даде оръжие и пари, и ще те одобри в Организацията.”
През 1894 година Гоце Делчев и Ефрем Чучков стават български учители в Щип, където основават първия интензивно настоящ революционен комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), дружно с Даме Груев, Тодор Лазаров и Мише Развигоров.
Щипският комитет е основата на същинската незаконна мрежа на българското националноосвободително придвижване в Македония. Под управлението на Гоце Делчев, Даме Груев и Ефрем Чучков Щип, именуван македонският Витлеем, се трансформира в най-голямото бунтовническо огнище и в същинска революционна лаборатория. Тук се създават и изпитват похватите за посвещаване на новите членове, изобретяват се тайни способи за преписка, основава се мрежа от бомболеярници, куриери, водачи и органи за връзка и се натрупва скъп опит, който по-късно ще се приложи на всички места в Македония.
През идващите години Ефрем Чучков взе участие в организирането на голям брой други незаконни революционни комитети в Македония, а на 12-ти април 1898 година повежда първата чета на Организацията, в качеството си на пръв челник на учредения от Гоце Делчев Четнически институт на ВМОРО.
Заради престижа си на пръв и прочут челник, водил безчет сражения, Ефрем Чучков е бил почитан в голяма степен както от дейците на ВМОРО (т.нар. централисти), по този начин и от дейците на ВМОК (Върховния македоно-одрински комитет със седалище в София, съществувал до 1905 година – така наречен върховисти). Показателен в това отношение е да вземем за пример цитираният в спомените на Борис Сарафов план, показан от солунските и други дейци на Организацията след осъществените от турците всеобщи арести през 1900 година в Солун, за основаването на един тричленен преносим Централен комитет, който да се състои от ръководителя на ВМОРО Гоце Делчев, ръководителя на ВМОК Борис Сарафов и видния деятел на ВМОРО Ефрем Чучков в качеството му на мост сред централистите и върховистите.
Ефрем Чучков стартира и издига Тодор Александров, който е бил въстаник в четата на Ефрем Чучков и се трансформира с поддръжката на Чучков в „ Дипломата на Организацията”. Още през 1905 година Даме Груев и Чучков означават, че Александров се е справил доста добре с поставената му задача да приготви канал за прекосяването на четата на Чучков от източната част на Вардарска Македония в югозападна Македония. През 1911 година Тодор Александров е определен за член на Централния комитет точно по предложение на Ефрем Чучков.
Наричан „ най-старият и най-действеният служащ на Организацията” и бидейки революционер-практик, предан на незаконната активност, Ефрем Чучков е странял от политиката, от партиите, от „ партизанските” битки и от „ светлината на прожекторите”. Без ни минимум да подценявам заслугите на Тодор Александров, сигурно може да се каже, че Ефрем Чучков значително е бил негов противовес. Ефрем Чучков е бил прочут с пословичната си невзискателност, а Тодор Александров е обичал да се фотографира с всякакви „ царски” мантии и корони, и по всякакъв начин се е стремял да бъде канен на приеми и срещи в двореца на Фердинанд. Не са загадка и някои несъгласия, даже спорове, на Ефрем Чучков с Тодор Александров (особено след Първата международна война) поради редица несъгласувани или напряко самоволни решения и инициативи на Тодор Александров, част от които за жалост са съдействали за първите две национални произшествия на България, както и за феодализирането на Вътрешна македонска революционна организация. (Що се отнася до неяснотата към убийството на Тодор Александров през 1924 година, по-старите мои родственици постоянно бяха безапелационни, че то е било проведено по разпореждане на Александър Цанков, за който Тодор Александров към този момент е бил неуместен.)
Снимка: Архив
Ефрем Чучков е бил прочут и със своята неотклонна праволинейност. Така да вземем за пример, когато новоизпечените македонисти и някогашни българи Кръсте Мисирков, Стефан Дедов и Диаманди Мишайков отишли при него, с цел да го молят за поддръжка, той им се е присмивал и подигравал, а откакто те почнали да му досаждат, ги е изгонил.
Малко прочут факт е, че три години преди гибелта си, през декември 1920 година Ефрем Чучков е учредил в София надпартийната организация „ Илинден”, сплотяваща старите и заслужили македоно-одрински революционни дейци и съществувала до 1947 година
Надявам се, че актуалните български откриватели ще проучат кореспонденцията на Ефрем Чучков – да вземем за пример неговите окръжни писма от името на Централния комитет до дейците на Организацията, съдържащи указания за тайна активност и за съблюдаване на морал и организационна дисциплинираност. Както и окръжните му послания от началото на ХХ век до войводите на чети, изискващи от тях да създадат в детайли етническо-географско картографиране и изложение на селищата в Македония и техните поданици – българи, арнаути, турци, власи, роми, гърци, торбеши, сърбомани, степента на подготвеност на локалното българско население за битка против турските поробители, опциите (пак по места) за съществуване на предатели, и прочие
Въпросните писма през днешния ден са най-вече във фонда на Народната библиотека, а някои – в Централния държавен списък, и са били дешифрирани от „ А. Узунов” (вероятно това е деецът на Организацията Ангел Узунов, който през 50-те и 60-те години е работил в Народната библиотека).
Що се отнася до кореспонденцията сред Ефрем Чучков и Гоце Делчев, една част от нея се намира в ЦДА, а друга – във фонда на Народната библиотека. Възможно е обаче да има някои писма и във военния списък в Търново.
Действията на революционера-практик Ефрем Чучков във връзка с поробителите
Турските управляващи са разгласявали Ефрем Чучков за най-страшния български комита. Понякога конни и жандармерийски табури са обкръжавали цели градове (включително Щип) и села в Македония, с цел да заловят или убият Ефрем Чучков и неговите четници.
Някои офицери от тогавашното турско военно разузнаване са окачествявали Ефрем Чучков като „ един от най-големите врагове на Империята”. Един от тези офицери – Галиб Вардар, написа в спомените си следното: „ Едно име караше по това време всички ни да губим и мозъка, и дума от боязън. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и войник български комита в Македония – деятелен, с червендалесто лице и бръснати мустаци. Наричахме го „ Огън Ефрем”.”
Ще опиша за един значим епизод от неговата активност, за който е писал и проф. Димитър Гоцев. През 1908 година, в качеството си на член на Централния комитет, шеф на Скопския революционен окръг и в действителност началник на ВМОРО, Ефрем Чучков съумява да избави по-голямата част от оръжието на Организацията и да провежда неговото укриване.
След Младотурския прелом (1908 г.) и обещанията на младотурците за промени в Османската империя, сближилият се с новата власт в Цариград Яне Сандански се пробва да повлияе на четите на Организацията да повярват на младотурците и да им предадат оръжието си. Ефрем Чучков обаче назовава обещанията им „ фарс, целящ задържането на Македония под турско робство”, и съумява, дружно с Тодор Александров, да накара четите от Скопския и Битолския революционни окръзи да не предадат оръжието си и да го укрият, с цел да могат да продължат битката против поробителя.
И една любопитна история, показателна за свойствената му смелост. През част от 1899 година и от 1900 година Ефрем Чучков е бил основен преподавател и уредник на незаконната революционна активност в Мелник (тогава Мелник е бил околийски център, а е имал и значимо стратегическо значение и местоположение). Преди това той се е бил снабдил с уверение за идентичност на името на „ Симеон Михайлов от Велес”. Като дошъл в Мелник, разчитайки на подкупността на турските държавни чиновници, Ефрем Чучков отишъл да се показа на локалния полицейски шеф, поставил демонстративно на бюрото му една златна турска лира и му споделил: „ Всеки месец ще ти давам по толкоз, в случай че ме уведомиш, когато един ден получиш уведомление от твоите шефове, че ме издирват”. Полицейският шеф се съгласил и фактически всеки месец получавал по една лира. Когато след осем месеца пристигнало уведомление, че Симеон Михайлов се търси, той му съобщил и „ Симеон” напуснал града. (Между другото, един от незаконните псевдоними на Ефрем Чучков е бил „ Симеон”.)
За активността на Ефрем Чучков по време на Балканската война и след нея
По време на Балканската война, през октомври 1912 година, с четата си, към този момент наброяваща няколкостотин души заради включването и на локални доброволци, Ефрем Чучков освобождава от османското иго Кочани, Щип и Щипската област, пленявайки стотици турски бойци. Тогава той насочва писмена молба към българските ръководещи да изпратят там най-малко малко българска постоянна армия като подкрепление, с цел да не бъде окупирана региона от сърбите. Докато чака отговор от българските управници, знаейки че сръбската войска се придвижва към Щип, той открива там спонтанна форма на краткотрайна българска власт и взема решение да приложи илюзия, като праща свои хора до Царството, с цел да донесат триста български войнишки шинела. С тях Чучков „ облича” триста щипяни, и когато сърбите наближават Щипската долина, с цел да я окупират, те стопират настъплението си, тъй като от близките възвишения с биноклите си виждат в града хора, чието облекло прилича униформите на българската войска.
За да укрепи тази машинация, Ефрем Чучков изпраща документално „ уведомление” до сърбите, че в Щип са влезнали български постоянни военни подразделения и е открита българска военна комендатура. Чучков обаче, естествено, не разполага с никакъв български щемпел, а би трябвало по някакъв метод да „ официализира” уведомлението си. Затова той нагорещява сребърна петолевна българска монета, с която притиска хартията върху подписа си. Така в писмото му до сръбското командване се появява мъгляво сходство на щемпел, което свършва работа.
Всичко това забавя за известно време сърбите, само че не би могло да ги откаже да окупират Вардарска Македония, а пък е и явно, че българското държавно управление е имало някакви секрети договорености с тях – договорености, които са били значително изменнически по отношение на македонските българи. Ефрем Чучков тогава не знае това. Той не знае и че властниците в София съзнателно са излъгали българския народ, че ще водят война за освобождението на македонските българи, а в действителност ламтят да завладеят Солун, Одрин и Цариград-Константинопол (градове, които на практика в никакъв случай не са били част от българската държава).
Истината лъсва, когато Ефрем Чучков най-сетне получава отговор на писмото си. В този собствен отговор безумните български управници му пишат, че няма да му изпратят като подкрепление нито един боец, а вместо това той „ да изпрати хората си на Чаталджа”, с цел да превземат Цариград...
Интересен е и следният епизод от активността на Ефрем Чучков през Първата международна война. На 28 ноември 1915 година Ефрем Чучков, в качеството си на щипски околийски шеф, насочва питане до щаба на Действащата войска дали да активизира и да изпраща в Допълняющия македонски полк българите от Македония, които са на възраст от 25 до 48 години и са избягали от сръбската войска или по друга причина не са включени до този миг в българската войска, а имат горещо предпочитание да сторят това.
Писменият отговор на командира на 11-а пехотна македонска дивизия полковник Кръстю Златарев гласи, че в случай че бъдат извикани всички категории, за които написа в телеграмата си Ефрем Чучков, „ би се събрала цяла войска от хора, която дивизията не ще може да приеме”.
Тази кореспонденция демонстрира, че са налице още голям брой българи в Македония, които са вътрешно уверени, че би трябвало да служат в българската войска, само че демонстрира и че българското военно и политическо управление не е осигурило нужните материални запаси за основаването на още едно съединяване, формирано от българи от Македония.
По-късно, след следващата съкрушителна национална злополука като разследване от Първата международна война, Ефрем Чучков, дружно с Тодор Александров, възвръща Организацията. Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отхвърля оферти му в София чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на незаконната битка в планините на окупирана Македония, която е към този момент превърната в Южна Сърбия. Новосформираната му чета е разрушена и съвсем унищожена след поредност от неравни сражения с многочислени подразделения на постоянната сръбска войска (само през 1922 година той води 7 сражения със сръбски военни части). Тежко болен в резултат на получените рани и несгодите на живота в интервалите на конспиративност, Ефрем Чучков умира в София на 1 октомври 1923 година
Макар и пропуснат от днешната българска страна, прославеният челник и началник на Организацията Ефрем Чучков е увековечен в някои от националните песни на македонските българи. Самият той, както пишат съвременниците му, е имал удивителни музикални и певчески способности и омайващият му глас безусловно е омагьосвал другите бележити македонски революционери вечер, след сбирките на Централния комитет на Организацията. Изявената музикална надареност на Ефрем Чучков е наследена в изключително огромна степен от някои от правнуците му като да вземем за пример от моя брат Виктор Чучков – пианист и композитор със международна популярност, и от сестра ми Миляна Чучкова – изтъкнат микробиолог и дългогодишна ръководителка на фамозната българска лаборатория за БЦЖ ваксина, само че и надарена пианистка с многочислени сполучливи изяви. Дъщерята на Миляна Чучкова – Олга Гюрковска, праправнучка на Ефрем Чучков, е популярен оперен и песенен мецосопран с интернационална популярност.
Заветът, оставен от Ефрем Чучков, и неговият блян, който е бил повсеместен за дейците на Организацията
Запомнил съм следния негов завет: постоянно да обичаме Русия и люто да ненавиждаме и проклинаме притворството и безскрупулността на Западните сили, които посредством Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължение на робството и на произлизащи от това пъклен страдания и премеждия – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени дами, беззаконие и поругано човешко достолепие.
А идеалът е бил: реализиране на независимост и обществена правдивост за Македония и запазване на българщината посредством неотстъпчива битка против турските поробители и против по-сетнешната сръбска окупация и агитация. Освен това: обработване на нетърпимост към чуждопоклонничеството и безродничеството и опазване на благосъстоянието на българския език посредством всеобщо ценене, проучване и разпространение на неговите македонски и други национални диалекти.
Относно името „ македонци” и нашата обичайната еднаквост
Целият ми жанр е от Вардарска Македония и по тази причина аз съм македонец – македонец в остарелия смисъл, несъмнено, т.е. българин от Македония, както и моят прародител Ефрем Чучков. „ Македонец” постоянно по-рано е било географско разбиране и топоним от древногръцки генезис, а не етноним, указващ народностна принадлежност. Баба ми Мария да вземем за пример, когато някой я попиташе каква е, отговаряше: „ Яс сум македонка!”. Понякога, въпреки и доста рядко, се случваше индивидът, задаващ този въпрос, да е млад и профан, и да я запита: „ А какво значи това?”. Тогава тя се сърдеше и споделяше (по-точно „ се лутеше и велеше”): „ Како шо значи? Значи бугарка от Македония!!!”.
През последните трийсетина години обаче, по малкия екран всеки ден чуваме актуалните български публицисти и ръководещи политици да споделят: „ българи и македонци”, „ българи и македонци”, „ българи и македонци”... От това излиза, че аз не съм българин, както и че не са българи и другите стотици хиляди македонци в България, потомци на бежанци от Вардарска и Егейска Македония.
Не е мъчно човек да се досети, че единственият верен и логически вид би бил България да назовава днешната прилежаща нам страна с името „ Република Нова Македония”. Използването на това име би предотвратило объркването измежду младежите и ги би улеснило да вършат нужната разлика сред нас, обичайните македонци (т.е. българите от географската област Македония, които също би трябвало да имат права), и македонистите в лицето на новомакедонците.
Продължаването на настоящето състояние на процедура би довело и до очистване на родовата ни памет, както и до тъпчене на историческите права на големия брой българи в Македония, които нерядко в предишното, сходно на моята баба, са употребявали за себе си топонима „ македонци” без да влагат в това име какъвто и да било етнически смисъл.
Някои от другите персони от моя жанр, които са свързани с битката за независимост на Македония
По бащина линия родът ми е от Щип и Прилеп, а по майчина – от Прилеп. Отраснал съм с болката, наречена Македония. Това беше и непрекъснатата тематика на честите сбирки у дома (в София), които помня от 60-те години. Докато беше жив дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) и след гибелта му, посрещани от баба ми Мария (неговата вдовица), у нас идваха Талев, Коста Църнушанов и други видни идеалисти от Прилеп и въобще, родом от Македония.
Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) е бил всеобщо почитан преподавател в Прилеп, където е бил определен за ръководител на българския Акционен комитет в града, целящ авансово улеснение на установяването на българска власт след идното влизане на българската армия в Македония. Когато това става през април 1941 година, дядо ми, дружно с други видни жители на Прилеп, повежда популацията на Прилеп отвън града за тържествено посрещане на българската армия. Там, намясто, остарелият екзархийски преподавател Небреклиев държи огнено приветствено слово за майка България и дълго чаканото идване на българската войска, а натрупалото се голям брой го подвига на ръце и скандира: „ Го сакаме Милана за кмет!”. Малко по-късно, той е определен за кмет на Прилеп (1941 – 1944 г.). Този мой дядо е бил участник в Македоно-одринското опълчение по време на двете Балкански войни, а преди този момент е бил преподавател и в Солунската българска гимназия.
Други мои близки родственици са свързани със Солунските атентати от 1903 година От дюкяна на прародител ми Никола (преселник от Прилеп в Солун) е прокопан един от двата подземни тунела за взривяването на солунската Отоманска банка – втората по величина банка в Османската империя след тази в Цариград. След атентатите прародител ми се е крил дълго време в къща отвън Солун. Предаден е бил на турската полиция от един сърбин. Там е бил изтезаван и обезглавен.
Неговата щерка – баба ми Виктория (бъдеща учителка), е била към 18-годишна куриерка на Организацията, когато при започване на 1903 година е пренасяла на кон от Солун за Струмица пощата на Гоце Делчев. Като е наближила Струмица, селяни от околните села са я догонили и са я предизвестили, че идва турска потеря. Тогава тя е изяла писмата, които е носела. Турците са я претърсили, само че защото не са разкрили нищо съмнително, са я оставили да продължи пътя си.
Прабаба ми Цона е от прилепската фамилия Ачковци, най-известни от които са Георги (заточеник в Диарбекир), Боян (съратник на Гоце Делчев), и Димитър и Йордан Ачкови (членове на управлението на македонските братства). Както и Лидия Ачкова (деец на Тайната организация на македонските българки), взела участие през 20-те и 30-те години на ХХ век в събирането и прехвърлянето зад граница на подробни сведения за сръбския гнет над българското население в Македония.
Панайот Манов от Щип – преподавател и изтъкнат държавник, полубрат на дядо ми Христо Чучков (свещеник и шеф на свещеническото учебно заведение в Битоля), е бил прокурист на Централен комитет на ВМОРО в Одрин преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и член на Окръжния комитет на Одринския революционен окръг.
Прабаба ми Таса (Анастасия) е от семейството на бележития образован деятел Коне (Константин) Самарджиев от Прилеп (преселник в Солун, в чиято печатница в Солун са печатани учебниците за българските учебни заведения в Македония). Племенникът ѝ Йордан Самарджиев е един от Солунските съзаклятници; след атентатите през 1903 година е хванат и подложен на изтезания, само че не издава революционната организация.
Близка е родствената ни връзка и с Кусевци от Прилеп. Един от тях – Тодор Кусев, става прочут с църковното си име Методий Кусев – лидер на българското църковно придвижване в Македония, по-късно заместител на екзарх Йосиф I и Старозагорски митрополит. (Методий Кусев е и основател на писмото на Антим I до петербургския митрополит Исидор, върху което на 12 август 1876 година съветският цар Александър II написва популярната си резолюция: „ Да се освободи България! “.)
Иван Чучков: основоположникът и проектантът на Софийското метро
Освен родителите ми, за историята на нашия жанр най-големи познания имаше Иван Чучков (брат на татко ми). Той е бил огромен другар на Никола Вапцаров – дружно са учили в Морското машинно учебно заведение във Варна, обитавали са там една стая. По-късно, когато Вапцаров е незает заради „ неблагонадеждност” и гладува, чичо ми (тогава инженер в Дирекцията на трамваите и осветлението) с огромни старания съумява да му откри работа (в Екарисажа) в един изключително сложен за гениалния стихотворец интервал, когато Вапцаров е изпълнен с оскърбление и обезсърчение от мракобесническия режим в България. А в края на съдбоносната 1940 година приятелите Кольо и Иван, с риск за живота си (и двамата – глави на семейства), разлепват нощем из улиците на София саморъчно готови листовки с апела: „ Съюз със Съюз на съветските социалистически републики!”.
Завършил през 1938 година електроинженерство в Прага, Иван Чучков проектира първата тролейбусна линия в София и в България (1941 г.) и доста други обекти, и има огромен принос за развиването на трамвайната и тролейбусна мрежа. Инж. Иван Чучков обаче посвещава живота си на своята фантазия – столицата на България да има метро, и става създател на плановете на бъдещия Софийски метрополитен и негов основател и пълководец. Днес неговите планове единствено са обновени. Преки очевидци са ми разказвали за упорството и безкомпромисността, с които той, въпреки и безпартиен, е отстоявал тези свои планове пред многочислените съперници на Софийското метро: „ Или приемате, или си депозирам оставката!”. И в последна сметка са ги приемали... А единствено за първия експлоатационен сектор на метрото, плановете му е трябвало да бъдат утвърдени от 36 инстанции!
Чучков стартира въпросната битка като основен инженер на „ Софпроект” и началник на колектива за планиране на софийското метро. Този колектив е преобразуван през 1973 година в „ Метропроект”, чийто шеф става инж. Иван Чучков. През 1968 година той създава Технико-икономическия отчет за метрото, одобрен в 1972 година от Министерския съвет. През 1975 година е призната Генералната скица за развиване на линиите на Метрото с три диаметра, а в 1978 година стартират отчуждителните процедури и обезщетяването (с над 2000 апартамента) на притежателите на парцели по трасето на първия метрорадиус. Същинското строителство стартира през 1980 година, само че заради незадоволителния размер на вложенията главният размер строителни работи се правят чак след 1987 година
Както написа в книгата си „ Носители на огъня на Прометей” (2002 г.) инж. Мире Спиров – хронистът на електротранспорта на София, инж. Иван Чучков, именуван „ вулканичен дух с огромно сърце, желязна воля и праволинейност, разгневяван от аксиоматичното мислене”, съумява да се пребори за приемането на метросистемата като гръбнак на всеобщия столичен пътнически превоз. Успява и да наложи вижданията си за днешния вид на Софийския метрополитен.
Приживе, Иван Чучков е удостояван с медал „ Народна република България” първа степен, ордени за присъединяване си във Втората международна война, два пъти е притежател на званието „ Почетен жител на София”, и доста други оценки.
Дали в миналото Столичният общински съвет ще се сети да именува в негова памет най-малко една метростанция? „ В памет на инж. Иван Чучков – идеологът, основателят и основният архитект на Софийското метро” – какъвто апел колективът на „ Метропроект” бе отправил още през 90-те години на ХХ век...
Иван Чучков живя с болката, наречена Македония. Последните му думи преди да почине (в 1991 г.), бяха: „ Какво става с Македония?”.
Някои мемоари, размишления и рекомендации
Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев), който към този момент загатнах, е имал една от най-ценните в Македония сбирки от средновековни български книги от Македония. Всичко, което е имал, обаче е било „ потурчено” от сърбите. Неговият генезис е от жанр на учители, някои от които са били заставени от сръбските окупатори да изоставен Македония, заселвайки се в свободната територия на днешна България.
Бидейки всеобщо уважаван остарял български преподавател и ръководител на българския Акционен комитет в Прилеп, както и кмет на Прилеп, определен през 1941 година, в 1944 година той е бил задържан от титовистите и несъмнено е щял да изгние някъде или да бъде погубен. Тогава обаче се е намесил бъдещият почитан държавен функционер на Македония Кръсте Цървенковски, който е споделил: „ Чекайте, бре, лугйе, Милан Небреклия ни е изучил сите нас, пуштете го!”. В последна сметка, дядо ми Милан съумява да пристигна в България и по-късно умря в София. Спомням си и неговия огромен другар Талев, като идваше у нас дружно с Църнушанов, Македонски и други. Димитър Талев не цепеше басма на никого, само че беше със също такава симпатична прилепска физиономия като дядо ми Милан и въпреки и с по-нисък растеж, от време на време извисяваше някак си несъразмерно гласа си и се гневеше от развиването на налагания сегашен книжовен български език.
Всъщност, точно тази е била главната болежка и на всички други видни македонци (т.е. огромните български възрожденци и просветители от Македония). Защото всичко са давали за българщината от себе си и Миладиновци, и Пърличев, и Джинот, и Шапкарев, и Жинзифов, и Цепенков, и Талев, и прочие, и прочие (и Ефрем Чучков, включително). И всичко са прощавали: и това, че македонските българи са били предадени през 1912 година в името на ламтежите за завземане на Солун, Одрин и Цариград; и това, че нерядко са били употребявани както от нанеслата толкоз вреди на България партийна система, по този начин и от българския монархически режим; и това, че огромните български революционери от Вътрешната организация са били пребивани от върховистите... Склонни са били да простят дори и това, че оповестеният през днешния ден за „ народен герой” Стамболов след младежките си години е почнал да служи (и даже документално да рапортува) на Лондон, преследвайки македонските български дейци, предлагайки на турския султан България още веднъж да стане част от Османската империя, провеждайки гневна антируска политика и разваляйки връзките ни с Русия, и смазвайки съпротивата на естествените българи, че и довеждайки лицето Фердинанд на власт...
Всички видни македонци, наред с жертвоготовността си да отдадат живота си за българската идея, обаче са имали и едно предпочитание, един напълно логически и оневинен блян. Този техен блян се е изразявал в на практика една-единствена молба към България и към тукашните управителни фактори, а точно: групата от македонски диалекти на българския език (описана да вземем за пример от съветския лингвист Селишчев) да бъде приета и оповестена за втори формален вид на българския език (каквито аналогични случаи има значително по света), с който езиков вид, въпреки и вторичен, македонските българи да могат да си служат, без да им бъде налагано с пренебрежителност безусловно да приказват на източнобългарски. И последователно, по напълно натурален път, двата разновидността на българския език са щели да вървят към взаимно уеднаквяване.
Не мога да не помни по какъв начин Талев се възмущаваше от българските управителни фактори и от българската езикова политика, като идваше у нас. Например гневните му думи: „ Че те на процедура към този момент като че ли не разрешават дори и използването на естествените обичайни падежни форми „ мене” и „ тебе”, и вместо тях постановат изгъзиците „ мен” и „ теб”! Кой в Македония ще одобри да приказва по този начин? Дори и думата „ компир” им простее и я изхвърлят от българския език!!!”...
Аз считам, че всичко, което сме създали през живота си и продължаваме да вършим за приобщаване на новомакедонците към българщината, в това число посредством разпространение на българската история и оповестяване на родовата ни памет, ще бъде в последна сметка на вятъра, в случай че не бъде стеснена от дълго време съществуващата езикова бездна. Тоест, в случай че не бъде подхваната една сполучлива акция за въвеждане на проведено проучване в междинните учебни заведения и в университетите у нас на диалектите на българския език. Защото, в случай че не реализираме с общи старания едно такова включване на македонския акцент в българските образователни стратегии, съпроводено от ограничения срещу епидемията от чуждопоклонничество и глобалистично безродничество, която залива България, ние неизбежно ще превърнем в ежедневна процедура следния автентичен случай:
Беше един прекрасен юнски ден през 1996-та година, когато телефонът ми в службата иззвъня и се чу привлекателен женски юношески глас от Скопие: “Hello, Mr. Chouchkov, my name is Katerina, from the Macedonian Red Cross in Skopje! I would like to talk with you about…”, и така нататък
Бях учуден, за миг онемях. И тогава ненадейно ми хрумна да изиграя сцена от спектакъл на парадокса и започнах да давам отговор на въпросната новомакедонка Katerina на македонски акцент. Тя ми говореше на британски, а аз ѝ отвръщах на прилепски. Тази нелепа и трагикомична обстановка продължи най-малко 25 минути. Дали в края на диалога ни тя се усети и почувства неловко, или по този начин ми се е сторило?
30 години по-късно, през 2026 година, обаче ще се случи нещо друго. Тук, в евроатлантическа България, телефона ще вдигне някой новобългарски юноша, който ще отговори: “Hello, Katerina, this is Anthony from the Bulgarian...”… И парадоксът ще стане цялостен.
Богатството на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България черпи с цялостни шепи, и то ежедневно, пред одобрителния и одобрителен взор на Института за български език, който след това драговолно „ узаконява” тази лексика и я включва в следващия новоиздаден &bdqu
Явор Чучков споделя за популярния български бунтовник от Македония Ефрем Чучков и неговите потомци, за основателя на плановете на Софийското метро Иван Чучков, за понятието „ македонец”, за излъчвания от потомство на потомство блян на Македонската революционна организация, за някои свои рекомендации по отношение на позицията по отношение на македонската страна и за гнева на Димитър Талев към езиковата политика на България
Явор Чучков е приключил британска лингвистика. През 80-те години е работил в Научноизследователския институт по общо обучение и в Съюза на българските писатели. След 1991 година е работил в Министерството на културата (завеждащ интернационалната активност на министерството), в екипа на вицепрезидента на България Блага Димитрова и в Червения кръст. Завършил е квалификационен курс по публицистика в Би Би Си, Лондон. Бил е ръководител на Съюза на публицистите в България „ Подкрепа” (1994-1996 г.), постоянен член на Международната федерация на публицистите (IFJ).
След специализация по интернационално филантропично право в чужбина, е водил като преподавател десетки курсове и семинари по интернационално филантропично право. Под негова редакция са издадени редица сборници и наръчници в тази област. Има изявления на хуманитарноправни и културологични тематики, както и преводи. Бил е дълготраен член на Европейската експертна група за правна помощ (по въпроси на филантропичното право) при Международното червенокръстко придвижване. Заслужил активист на Българския Червен кръст. Носител е и на почетни оценки на Международния Червен кръст.
Снимка: Архив
У нас, Ефрем Чучков и множеството други огромни български революционери от Македония са потънали в давност поради старателното външнополитическо „ съображенчество” на днешната евроатлантическа България
Безспорен факт е, че във Вардарска Македония тематиките, свързани с фабрикуването на нереална национална история, са въпрос на държавна политика, до момента в който у нас действително съществувалите герои на българското националноосвободително придвижване в Македония са „ регионализирани” и безусловно подценявани. Непонятно е да вземем за пример по какъв начин е допустимо в България единствено Априлското въстание да се празнува на общонационално ниво, а Илинденско-Преображенското – не, изключително като се има поради, че Априлското въстание избухва единствено в един регион на България и даже преди време е било наричано „ Средногорско въстание”...
Снимка: Архив
Тъжно е също по този начин, че нито една телевизия в днешна България не заяви за 150-годишнината от рождението на Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително придвижване в Македония. А в случай че примерно бебето на някой от членовете на английското кралско семейство навърши 6 или 12 месеца, родните ни централни малките екрани от заран до вечер ще ни заливат с информация по този мотив и с възторжени репортажи.
В западната ни съседка има значително обекти, „ кръстени” на Ефрем Чучков. У нас обаче единствено една улица в София носи неговото име, а на въпроса кой е той, при извършена анкета на инцидентен принцип никой от интервюираните не е могъл да отговори. Неотдавна научих и че в Скопие през 2017 година е издадена книга от 300 страници за Ефрем Чучков, а публикуването и разпространяването ѝ са финансирани напълно от македонската страна. Мои родственици в Скопие са ми я купили и ще ми я доставят, само че в това време от тях узнах, че в книгата даже не се загатва, че Ефрем Чучков е българин от Македония. В Интернет пък открих голяма обява от скопски професор, изследваща непокътнатата в България преписка сред Ефрем Чучков и Гоце Делчев. Публикацията е също антибългарска и е финансирана от прилежащата нам страна. У нас обаче няма кой да реагира, а и Ефрем Чучков тук в този момент е съвсем изцяло незнаен.
Ефрем Чучков и взаимоотношението му с другите управителни дейци на Организацията
Роденият на 21 ноември 1870 година в Щип Ефрем Чучков е бил най-големият другар и приятел на Гоце Делчев. Двамата са изключени дружно от Военното учебно заведение в София (днешната Военна академия) поради социалистически убеждения. На процедура, Гоце Делчев е имал безусловно доверие единствено в него. В писмата си до искащите да се включат в революционната активност (например до Павел Шатев), Делчев написа: „ Искаш да се присъединиш към битката ли? Тогава отивай при Ефрем Чучков. Той, в случай че те утвърди, ще ти даде оръжие и пари, и ще те одобри в Организацията.”
През 1894 година Гоце Делчев и Ефрем Чучков стават български учители в Щип, където основават първия интензивно настоящ революционен комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), дружно с Даме Груев, Тодор Лазаров и Мише Развигоров.
Щипският комитет е основата на същинската незаконна мрежа на българското националноосвободително придвижване в Македония. Под управлението на Гоце Делчев, Даме Груев и Ефрем Чучков Щип, именуван македонският Витлеем, се трансформира в най-голямото бунтовническо огнище и в същинска революционна лаборатория. Тук се създават и изпитват похватите за посвещаване на новите членове, изобретяват се тайни способи за преписка, основава се мрежа от бомболеярници, куриери, водачи и органи за връзка и се натрупва скъп опит, който по-късно ще се приложи на всички места в Македония.
През идващите години Ефрем Чучков взе участие в организирането на голям брой други незаконни революционни комитети в Македония, а на 12-ти април 1898 година повежда първата чета на Организацията, в качеството си на пръв челник на учредения от Гоце Делчев Четнически институт на ВМОРО.
Заради престижа си на пръв и прочут челник, водил безчет сражения, Ефрем Чучков е бил почитан в голяма степен както от дейците на ВМОРО (т.нар. централисти), по този начин и от дейците на ВМОК (Върховния македоно-одрински комитет със седалище в София, съществувал до 1905 година – така наречен върховисти). Показателен в това отношение е да вземем за пример цитираният в спомените на Борис Сарафов план, показан от солунските и други дейци на Организацията след осъществените от турците всеобщи арести през 1900 година в Солун, за основаването на един тричленен преносим Централен комитет, който да се състои от ръководителя на ВМОРО Гоце Делчев, ръководителя на ВМОК Борис Сарафов и видния деятел на ВМОРО Ефрем Чучков в качеството му на мост сред централистите и върховистите.
Ефрем Чучков стартира и издига Тодор Александров, който е бил въстаник в четата на Ефрем Чучков и се трансформира с поддръжката на Чучков в „ Дипломата на Организацията”. Още през 1905 година Даме Груев и Чучков означават, че Александров се е справил доста добре с поставената му задача да приготви канал за прекосяването на четата на Чучков от източната част на Вардарска Македония в югозападна Македония. През 1911 година Тодор Александров е определен за член на Централния комитет точно по предложение на Ефрем Чучков.
Наричан „ най-старият и най-действеният служащ на Организацията” и бидейки революционер-практик, предан на незаконната активност, Ефрем Чучков е странял от политиката, от партиите, от „ партизанските” битки и от „ светлината на прожекторите”. Без ни минимум да подценявам заслугите на Тодор Александров, сигурно може да се каже, че Ефрем Чучков значително е бил негов противовес. Ефрем Чучков е бил прочут с пословичната си невзискателност, а Тодор Александров е обичал да се фотографира с всякакви „ царски” мантии и корони, и по всякакъв начин се е стремял да бъде канен на приеми и срещи в двореца на Фердинанд. Не са загадка и някои несъгласия, даже спорове, на Ефрем Чучков с Тодор Александров (особено след Първата международна война) поради редица несъгласувани или напряко самоволни решения и инициативи на Тодор Александров, част от които за жалост са съдействали за първите две национални произшествия на България, както и за феодализирането на Вътрешна македонска революционна организация. (Що се отнася до неяснотата към убийството на Тодор Александров през 1924 година, по-старите мои родственици постоянно бяха безапелационни, че то е било проведено по разпореждане на Александър Цанков, за който Тодор Александров към този момент е бил неуместен.)
Снимка: Архив
Ефрем Чучков е бил прочут и със своята неотклонна праволинейност. Така да вземем за пример, когато новоизпечените македонисти и някогашни българи Кръсте Мисирков, Стефан Дедов и Диаманди Мишайков отишли при него, с цел да го молят за поддръжка, той им се е присмивал и подигравал, а откакто те почнали да му досаждат, ги е изгонил.
Малко прочут факт е, че три години преди гибелта си, през декември 1920 година Ефрем Чучков е учредил в София надпартийната организация „ Илинден”, сплотяваща старите и заслужили македоно-одрински революционни дейци и съществувала до 1947 година
Надявам се, че актуалните български откриватели ще проучат кореспонденцията на Ефрем Чучков – да вземем за пример неговите окръжни писма от името на Централния комитет до дейците на Организацията, съдържащи указания за тайна активност и за съблюдаване на морал и организационна дисциплинираност. Както и окръжните му послания от началото на ХХ век до войводите на чети, изискващи от тях да създадат в детайли етническо-географско картографиране и изложение на селищата в Македония и техните поданици – българи, арнаути, турци, власи, роми, гърци, торбеши, сърбомани, степента на подготвеност на локалното българско население за битка против турските поробители, опциите (пак по места) за съществуване на предатели, и прочие
Въпросните писма през днешния ден са най-вече във фонда на Народната библиотека, а някои – в Централния държавен списък, и са били дешифрирани от „ А. Узунов” (вероятно това е деецът на Организацията Ангел Узунов, който през 50-те и 60-те години е работил в Народната библиотека).
Що се отнася до кореспонденцията сред Ефрем Чучков и Гоце Делчев, една част от нея се намира в ЦДА, а друга – във фонда на Народната библиотека. Възможно е обаче да има някои писма и във военния списък в Търново.
Действията на революционера-практик Ефрем Чучков във връзка с поробителите
Турските управляващи са разгласявали Ефрем Чучков за най-страшния български комита. Понякога конни и жандармерийски табури са обкръжавали цели градове (включително Щип) и села в Македония, с цел да заловят или убият Ефрем Чучков и неговите четници.
Някои офицери от тогавашното турско военно разузнаване са окачествявали Ефрем Чучков като „ един от най-големите врагове на Империята”. Един от тези офицери – Галиб Вардар, написа в спомените си следното: „ Едно име караше по това време всички ни да губим и мозъка, и дума от боязън. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и войник български комита в Македония – деятелен, с червендалесто лице и бръснати мустаци. Наричахме го „ Огън Ефрем”.”
Ще опиша за един значим епизод от неговата активност, за който е писал и проф. Димитър Гоцев. През 1908 година, в качеството си на член на Централния комитет, шеф на Скопския революционен окръг и в действителност началник на ВМОРО, Ефрем Чучков съумява да избави по-голямата част от оръжието на Организацията и да провежда неговото укриване.
След Младотурския прелом (1908 г.) и обещанията на младотурците за промени в Османската империя, сближилият се с новата власт в Цариград Яне Сандански се пробва да повлияе на четите на Организацията да повярват на младотурците и да им предадат оръжието си. Ефрем Чучков обаче назовава обещанията им „ фарс, целящ задържането на Македония под турско робство”, и съумява, дружно с Тодор Александров, да накара четите от Скопския и Битолския революционни окръзи да не предадат оръжието си и да го укрият, с цел да могат да продължат битката против поробителя.
И една любопитна история, показателна за свойствената му смелост. През част от 1899 година и от 1900 година Ефрем Чучков е бил основен преподавател и уредник на незаконната революционна активност в Мелник (тогава Мелник е бил околийски център, а е имал и значимо стратегическо значение и местоположение). Преди това той се е бил снабдил с уверение за идентичност на името на „ Симеон Михайлов от Велес”. Като дошъл в Мелник, разчитайки на подкупността на турските държавни чиновници, Ефрем Чучков отишъл да се показа на локалния полицейски шеф, поставил демонстративно на бюрото му една златна турска лира и му споделил: „ Всеки месец ще ти давам по толкоз, в случай че ме уведомиш, когато един ден получиш уведомление от твоите шефове, че ме издирват”. Полицейският шеф се съгласил и фактически всеки месец получавал по една лира. Когато след осем месеца пристигнало уведомление, че Симеон Михайлов се търси, той му съобщил и „ Симеон” напуснал града. (Между другото, един от незаконните псевдоними на Ефрем Чучков е бил „ Симеон”.)
За активността на Ефрем Чучков по време на Балканската война и след нея
По време на Балканската война, през октомври 1912 година, с четата си, към този момент наброяваща няколкостотин души заради включването и на локални доброволци, Ефрем Чучков освобождава от османското иго Кочани, Щип и Щипската област, пленявайки стотици турски бойци. Тогава той насочва писмена молба към българските ръководещи да изпратят там най-малко малко българска постоянна армия като подкрепление, с цел да не бъде окупирана региона от сърбите. Докато чака отговор от българските управници, знаейки че сръбската войска се придвижва към Щип, той открива там спонтанна форма на краткотрайна българска власт и взема решение да приложи илюзия, като праща свои хора до Царството, с цел да донесат триста български войнишки шинела. С тях Чучков „ облича” триста щипяни, и когато сърбите наближават Щипската долина, с цел да я окупират, те стопират настъплението си, тъй като от близките възвишения с биноклите си виждат в града хора, чието облекло прилича униформите на българската войска.
За да укрепи тази машинация, Ефрем Чучков изпраща документално „ уведомление” до сърбите, че в Щип са влезнали български постоянни военни подразделения и е открита българска военна комендатура. Чучков обаче, естествено, не разполага с никакъв български щемпел, а би трябвало по някакъв метод да „ официализира” уведомлението си. Затова той нагорещява сребърна петолевна българска монета, с която притиска хартията върху подписа си. Така в писмото му до сръбското командване се появява мъгляво сходство на щемпел, което свършва работа.
Всичко това забавя за известно време сърбите, само че не би могло да ги откаже да окупират Вардарска Македония, а пък е и явно, че българското държавно управление е имало някакви секрети договорености с тях – договорености, които са били значително изменнически по отношение на македонските българи. Ефрем Чучков тогава не знае това. Той не знае и че властниците в София съзнателно са излъгали българския народ, че ще водят война за освобождението на македонските българи, а в действителност ламтят да завладеят Солун, Одрин и Цариград-Константинопол (градове, които на практика в никакъв случай не са били част от българската държава).
Истината лъсва, когато Ефрем Чучков най-сетне получава отговор на писмото си. В този собствен отговор безумните български управници му пишат, че няма да му изпратят като подкрепление нито един боец, а вместо това той „ да изпрати хората си на Чаталджа”, с цел да превземат Цариград...
Интересен е и следният епизод от активността на Ефрем Чучков през Първата международна война. На 28 ноември 1915 година Ефрем Чучков, в качеството си на щипски околийски шеф, насочва питане до щаба на Действащата войска дали да активизира и да изпраща в Допълняющия македонски полк българите от Македония, които са на възраст от 25 до 48 години и са избягали от сръбската войска или по друга причина не са включени до този миг в българската войска, а имат горещо предпочитание да сторят това.
Писменият отговор на командира на 11-а пехотна македонска дивизия полковник Кръстю Златарев гласи, че в случай че бъдат извикани всички категории, за които написа в телеграмата си Ефрем Чучков, „ би се събрала цяла войска от хора, която дивизията не ще може да приеме”.
Тази кореспонденция демонстрира, че са налице още голям брой българи в Македония, които са вътрешно уверени, че би трябвало да служат в българската войска, само че демонстрира и че българското военно и политическо управление не е осигурило нужните материални запаси за основаването на още едно съединяване, формирано от българи от Македония.
По-късно, след следващата съкрушителна национална злополука като разследване от Първата международна война, Ефрем Чучков, дружно с Тодор Александров, възвръща Организацията. Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отхвърля оферти му в София чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на незаконната битка в планините на окупирана Македония, която е към този момент превърната в Южна Сърбия. Новосформираната му чета е разрушена и съвсем унищожена след поредност от неравни сражения с многочислени подразделения на постоянната сръбска войска (само през 1922 година той води 7 сражения със сръбски военни части). Тежко болен в резултат на получените рани и несгодите на живота в интервалите на конспиративност, Ефрем Чучков умира в София на 1 октомври 1923 година
Макар и пропуснат от днешната българска страна, прославеният челник и началник на Организацията Ефрем Чучков е увековечен в някои от националните песни на македонските българи. Самият той, както пишат съвременниците му, е имал удивителни музикални и певчески способности и омайващият му глас безусловно е омагьосвал другите бележити македонски революционери вечер, след сбирките на Централния комитет на Организацията. Изявената музикална надареност на Ефрем Чучков е наследена в изключително огромна степен от някои от правнуците му като да вземем за пример от моя брат Виктор Чучков – пианист и композитор със международна популярност, и от сестра ми Миляна Чучкова – изтъкнат микробиолог и дългогодишна ръководителка на фамозната българска лаборатория за БЦЖ ваксина, само че и надарена пианистка с многочислени сполучливи изяви. Дъщерята на Миляна Чучкова – Олга Гюрковска, праправнучка на Ефрем Чучков, е популярен оперен и песенен мецосопран с интернационална популярност.
Заветът, оставен от Ефрем Чучков, и неговият блян, който е бил повсеместен за дейците на Организацията
Запомнил съм следния негов завет: постоянно да обичаме Русия и люто да ненавиждаме и проклинаме притворството и безскрупулността на Западните сили, които посредством Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължение на робството и на произлизащи от това пъклен страдания и премеждия – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени дами, беззаконие и поругано човешко достолепие.
А идеалът е бил: реализиране на независимост и обществена правдивост за Македония и запазване на българщината посредством неотстъпчива битка против турските поробители и против по-сетнешната сръбска окупация и агитация. Освен това: обработване на нетърпимост към чуждопоклонничеството и безродничеството и опазване на благосъстоянието на българския език посредством всеобщо ценене, проучване и разпространение на неговите македонски и други национални диалекти.
Относно името „ македонци” и нашата обичайната еднаквост
Целият ми жанр е от Вардарска Македония и по тази причина аз съм македонец – македонец в остарелия смисъл, несъмнено, т.е. българин от Македония, както и моят прародител Ефрем Чучков. „ Македонец” постоянно по-рано е било географско разбиране и топоним от древногръцки генезис, а не етноним, указващ народностна принадлежност. Баба ми Мария да вземем за пример, когато някой я попиташе каква е, отговаряше: „ Яс сум македонка!”. Понякога, въпреки и доста рядко, се случваше индивидът, задаващ този въпрос, да е млад и профан, и да я запита: „ А какво значи това?”. Тогава тя се сърдеше и споделяше (по-точно „ се лутеше и велеше”): „ Како шо значи? Значи бугарка от Македония!!!”.
През последните трийсетина години обаче, по малкия екран всеки ден чуваме актуалните български публицисти и ръководещи политици да споделят: „ българи и македонци”, „ българи и македонци”, „ българи и македонци”... От това излиза, че аз не съм българин, както и че не са българи и другите стотици хиляди македонци в България, потомци на бежанци от Вардарска и Егейска Македония.
Не е мъчно човек да се досети, че единственият верен и логически вид би бил България да назовава днешната прилежаща нам страна с името „ Република Нова Македония”. Използването на това име би предотвратило объркването измежду младежите и ги би улеснило да вършат нужната разлика сред нас, обичайните македонци (т.е. българите от географската област Македония, които също би трябвало да имат права), и македонистите в лицето на новомакедонците.
Продължаването на настоящето състояние на процедура би довело и до очистване на родовата ни памет, както и до тъпчене на историческите права на големия брой българи в Македония, които нерядко в предишното, сходно на моята баба, са употребявали за себе си топонима „ македонци” без да влагат в това име какъвто и да било етнически смисъл.
Някои от другите персони от моя жанр, които са свързани с битката за независимост на Македония
По бащина линия родът ми е от Щип и Прилеп, а по майчина – от Прилеп. Отраснал съм с болката, наречена Македония. Това беше и непрекъснатата тематика на честите сбирки у дома (в София), които помня от 60-те години. Докато беше жив дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) и след гибелта му, посрещани от баба ми Мария (неговата вдовица), у нас идваха Талев, Коста Църнушанов и други видни идеалисти от Прилеп и въобще, родом от Македония.
Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) е бил всеобщо почитан преподавател в Прилеп, където е бил определен за ръководител на българския Акционен комитет в града, целящ авансово улеснение на установяването на българска власт след идното влизане на българската армия в Македония. Когато това става през април 1941 година, дядо ми, дружно с други видни жители на Прилеп, повежда популацията на Прилеп отвън града за тържествено посрещане на българската армия. Там, намясто, остарелият екзархийски преподавател Небреклиев държи огнено приветствено слово за майка България и дълго чаканото идване на българската войска, а натрупалото се голям брой го подвига на ръце и скандира: „ Го сакаме Милана за кмет!”. Малко по-късно, той е определен за кмет на Прилеп (1941 – 1944 г.). Този мой дядо е бил участник в Македоно-одринското опълчение по време на двете Балкански войни, а преди този момент е бил преподавател и в Солунската българска гимназия.
Други мои близки родственици са свързани със Солунските атентати от 1903 година От дюкяна на прародител ми Никола (преселник от Прилеп в Солун) е прокопан един от двата подземни тунела за взривяването на солунската Отоманска банка – втората по величина банка в Османската империя след тази в Цариград. След атентатите прародител ми се е крил дълго време в къща отвън Солун. Предаден е бил на турската полиция от един сърбин. Там е бил изтезаван и обезглавен.
Неговата щерка – баба ми Виктория (бъдеща учителка), е била към 18-годишна куриерка на Организацията, когато при започване на 1903 година е пренасяла на кон от Солун за Струмица пощата на Гоце Делчев. Като е наближила Струмица, селяни от околните села са я догонили и са я предизвестили, че идва турска потеря. Тогава тя е изяла писмата, които е носела. Турците са я претърсили, само че защото не са разкрили нищо съмнително, са я оставили да продължи пътя си.
Прабаба ми Цона е от прилепската фамилия Ачковци, най-известни от които са Георги (заточеник в Диарбекир), Боян (съратник на Гоце Делчев), и Димитър и Йордан Ачкови (членове на управлението на македонските братства). Както и Лидия Ачкова (деец на Тайната организация на македонските българки), взела участие през 20-те и 30-те години на ХХ век в събирането и прехвърлянето зад граница на подробни сведения за сръбския гнет над българското население в Македония.
Панайот Манов от Щип – преподавател и изтъкнат държавник, полубрат на дядо ми Христо Чучков (свещеник и шеф на свещеническото учебно заведение в Битоля), е бил прокурист на Централен комитет на ВМОРО в Одрин преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и член на Окръжния комитет на Одринския революционен окръг.
Прабаба ми Таса (Анастасия) е от семейството на бележития образован деятел Коне (Константин) Самарджиев от Прилеп (преселник в Солун, в чиято печатница в Солун са печатани учебниците за българските учебни заведения в Македония). Племенникът ѝ Йордан Самарджиев е един от Солунските съзаклятници; след атентатите през 1903 година е хванат и подложен на изтезания, само че не издава революционната организация.
Близка е родствената ни връзка и с Кусевци от Прилеп. Един от тях – Тодор Кусев, става прочут с църковното си име Методий Кусев – лидер на българското църковно придвижване в Македония, по-късно заместител на екзарх Йосиф I и Старозагорски митрополит. (Методий Кусев е и основател на писмото на Антим I до петербургския митрополит Исидор, върху което на 12 август 1876 година съветският цар Александър II написва популярната си резолюция: „ Да се освободи България! “.)
Иван Чучков: основоположникът и проектантът на Софийското метро
Освен родителите ми, за историята на нашия жанр най-големи познания имаше Иван Чучков (брат на татко ми). Той е бил огромен другар на Никола Вапцаров – дружно са учили в Морското машинно учебно заведение във Варна, обитавали са там една стая. По-късно, когато Вапцаров е незает заради „ неблагонадеждност” и гладува, чичо ми (тогава инженер в Дирекцията на трамваите и осветлението) с огромни старания съумява да му откри работа (в Екарисажа) в един изключително сложен за гениалния стихотворец интервал, когато Вапцаров е изпълнен с оскърбление и обезсърчение от мракобесническия режим в България. А в края на съдбоносната 1940 година приятелите Кольо и Иван, с риск за живота си (и двамата – глави на семейства), разлепват нощем из улиците на София саморъчно готови листовки с апела: „ Съюз със Съюз на съветските социалистически републики!”.
Завършил през 1938 година електроинженерство в Прага, Иван Чучков проектира първата тролейбусна линия в София и в България (1941 г.) и доста други обекти, и има огромен принос за развиването на трамвайната и тролейбусна мрежа. Инж. Иван Чучков обаче посвещава живота си на своята фантазия – столицата на България да има метро, и става създател на плановете на бъдещия Софийски метрополитен и негов основател и пълководец. Днес неговите планове единствено са обновени. Преки очевидци са ми разказвали за упорството и безкомпромисността, с които той, въпреки и безпартиен, е отстоявал тези свои планове пред многочислените съперници на Софийското метро: „ Или приемате, или си депозирам оставката!”. И в последна сметка са ги приемали... А единствено за първия експлоатационен сектор на метрото, плановете му е трябвало да бъдат утвърдени от 36 инстанции!
Чучков стартира въпросната битка като основен инженер на „ Софпроект” и началник на колектива за планиране на софийското метро. Този колектив е преобразуван през 1973 година в „ Метропроект”, чийто шеф става инж. Иван Чучков. През 1968 година той създава Технико-икономическия отчет за метрото, одобрен в 1972 година от Министерския съвет. През 1975 година е призната Генералната скица за развиване на линиите на Метрото с три диаметра, а в 1978 година стартират отчуждителните процедури и обезщетяването (с над 2000 апартамента) на притежателите на парцели по трасето на първия метрорадиус. Същинското строителство стартира през 1980 година, само че заради незадоволителния размер на вложенията главният размер строителни работи се правят чак след 1987 година
Както написа в книгата си „ Носители на огъня на Прометей” (2002 г.) инж. Мире Спиров – хронистът на електротранспорта на София, инж. Иван Чучков, именуван „ вулканичен дух с огромно сърце, желязна воля и праволинейност, разгневяван от аксиоматичното мислене”, съумява да се пребори за приемането на метросистемата като гръбнак на всеобщия столичен пътнически превоз. Успява и да наложи вижданията си за днешния вид на Софийския метрополитен.
Приживе, Иван Чучков е удостояван с медал „ Народна република България” първа степен, ордени за присъединяване си във Втората международна война, два пъти е притежател на званието „ Почетен жител на София”, и доста други оценки.
Дали в миналото Столичният общински съвет ще се сети да именува в негова памет най-малко една метростанция? „ В памет на инж. Иван Чучков – идеологът, основателят и основният архитект на Софийското метро” – какъвто апел колективът на „ Метропроект” бе отправил още през 90-те години на ХХ век...
Иван Чучков живя с болката, наречена Македония. Последните му думи преди да почине (в 1991 г.), бяха: „ Какво става с Македония?”.
Някои мемоари, размишления и рекомендации
Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев), който към този момент загатнах, е имал една от най-ценните в Македония сбирки от средновековни български книги от Македония. Всичко, което е имал, обаче е било „ потурчено” от сърбите. Неговият генезис е от жанр на учители, някои от които са били заставени от сръбските окупатори да изоставен Македония, заселвайки се в свободната територия на днешна България.
Бидейки всеобщо уважаван остарял български преподавател и ръководител на българския Акционен комитет в Прилеп, както и кмет на Прилеп, определен през 1941 година, в 1944 година той е бил задържан от титовистите и несъмнено е щял да изгние някъде или да бъде погубен. Тогава обаче се е намесил бъдещият почитан държавен функционер на Македония Кръсте Цървенковски, който е споделил: „ Чекайте, бре, лугйе, Милан Небреклия ни е изучил сите нас, пуштете го!”. В последна сметка, дядо ми Милан съумява да пристигна в България и по-късно умря в София. Спомням си и неговия огромен другар Талев, като идваше у нас дружно с Църнушанов, Македонски и други. Димитър Талев не цепеше басма на никого, само че беше със също такава симпатична прилепска физиономия като дядо ми Милан и въпреки и с по-нисък растеж, от време на време извисяваше някак си несъразмерно гласа си и се гневеше от развиването на налагания сегашен книжовен български език.
Всъщност, точно тази е била главната болежка и на всички други видни македонци (т.е. огромните български възрожденци и просветители от Македония). Защото всичко са давали за българщината от себе си и Миладиновци, и Пърличев, и Джинот, и Шапкарев, и Жинзифов, и Цепенков, и Талев, и прочие, и прочие (и Ефрем Чучков, включително). И всичко са прощавали: и това, че македонските българи са били предадени през 1912 година в името на ламтежите за завземане на Солун, Одрин и Цариград; и това, че нерядко са били употребявани както от нанеслата толкоз вреди на България партийна система, по този начин и от българския монархически режим; и това, че огромните български революционери от Вътрешната организация са били пребивани от върховистите... Склонни са били да простят дори и това, че оповестеният през днешния ден за „ народен герой” Стамболов след младежките си години е почнал да служи (и даже документално да рапортува) на Лондон, преследвайки македонските български дейци, предлагайки на турския султан България още веднъж да стане част от Османската империя, провеждайки гневна антируска политика и разваляйки връзките ни с Русия, и смазвайки съпротивата на естествените българи, че и довеждайки лицето Фердинанд на власт...
Всички видни македонци, наред с жертвоготовността си да отдадат живота си за българската идея, обаче са имали и едно предпочитание, един напълно логически и оневинен блян. Този техен блян се е изразявал в на практика една-единствена молба към България и към тукашните управителни фактори, а точно: групата от македонски диалекти на българския език (описана да вземем за пример от съветския лингвист Селишчев) да бъде приета и оповестена за втори формален вид на българския език (каквито аналогични случаи има значително по света), с който езиков вид, въпреки и вторичен, македонските българи да могат да си служат, без да им бъде налагано с пренебрежителност безусловно да приказват на източнобългарски. И последователно, по напълно натурален път, двата разновидността на българския език са щели да вървят към взаимно уеднаквяване.
Не мога да не помни по какъв начин Талев се възмущаваше от българските управителни фактори и от българската езикова политика, като идваше у нас. Например гневните му думи: „ Че те на процедура към този момент като че ли не разрешават дори и използването на естествените обичайни падежни форми „ мене” и „ тебе”, и вместо тях постановат изгъзиците „ мен” и „ теб”! Кой в Македония ще одобри да приказва по този начин? Дори и думата „ компир” им простее и я изхвърлят от българския език!!!”...
Аз считам, че всичко, което сме създали през живота си и продължаваме да вършим за приобщаване на новомакедонците към българщината, в това число посредством разпространение на българската история и оповестяване на родовата ни памет, ще бъде в последна сметка на вятъра, в случай че не бъде стеснена от дълго време съществуващата езикова бездна. Тоест, в случай че не бъде подхваната една сполучлива акция за въвеждане на проведено проучване в междинните учебни заведения и в университетите у нас на диалектите на българския език. Защото, в случай че не реализираме с общи старания едно такова включване на македонския акцент в българските образователни стратегии, съпроводено от ограничения срещу епидемията от чуждопоклонничество и глобалистично безродничество, която залива България, ние неизбежно ще превърнем в ежедневна процедура следния автентичен случай:
Беше един прекрасен юнски ден през 1996-та година, когато телефонът ми в службата иззвъня и се чу привлекателен женски юношески глас от Скопие: “Hello, Mr. Chouchkov, my name is Katerina, from the Macedonian Red Cross in Skopje! I would like to talk with you about…”, и така нататък
Бях учуден, за миг онемях. И тогава ненадейно ми хрумна да изиграя сцена от спектакъл на парадокса и започнах да давам отговор на въпросната новомакедонка Katerina на македонски акцент. Тя ми говореше на британски, а аз ѝ отвръщах на прилепски. Тази нелепа и трагикомична обстановка продължи най-малко 25 минути. Дали в края на диалога ни тя се усети и почувства неловко, или по този начин ми се е сторило?
30 години по-късно, през 2026 година, обаче ще се случи нещо друго. Тук, в евроатлантическа България, телефона ще вдигне някой новобългарски юноша, който ще отговори: “Hello, Katerina, this is Anthony from the Bulgarian...”… И парадоксът ще стане цялостен.
Богатството на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България черпи с цялостни шепи, и то ежедневно, пред одобрителния и одобрителен взор на Института за български език, който след това драговолно „ узаконява” тази лексика и я включва в следващия новоиздаден &bdqu
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ