Една нощ от влака насред полето слиза самотен пътник. Вместо

Една нощ от влака посред полето слиза уединен пасажер. Вместо да стигне до морето, закъдето е тръгнал, той се озовава в незаконен рудник. В него учени-въглищари един до друг с жителите на цялостен под земята град търсят въглища. Тук той среща своя приятел, възпитаник и изменник Колимечков. Докато копаят, земните глъбини са разтърсени от гърмеж. Пътникът и Колимечков потеглят да търсят сриването и ненадейно попадат на обилна циганска женитба в изоставените галерии.
Един рудник, едно застаряващо село и една пропаднала черква - три кита, понесли оная мракобесна и шеметна комбинация, която съставлява настояща България. През нея върви човек, непрогледен и чудноват, след който нищо не е към този момент същото. Кой е той? Някой нов Исус, пристигнал в земята на живите, с цел да ги промени в тяхната непроменяемост? Или просто избягал вманиачен, помъкнал със себе си своята лудница?
Елена Алексиева е публицист и драматург, създател на дванайсет книги, измежду които романите „ Нобелистът “ и „ Рицарят, дяволът, гибелта “, сборниците с разкази „ Читателска група 31 “, „ Кой “ и „ Синдикатът на домашните любимци “, „ Приказките на господин Кабода “ и други Носител е на литературната премия „ Хеликон “ и на „ Аскеер “ и „ Икар “ за модерна българска драматургия.
Бойко Ламбовски:
За разлика от множеството нашумели в последно време белетристични творби, романът на Елена Алексиева е напълно на модерна тематика, а знаем какъв брой мъчно се реализира тя, когато липсва дистанцията на времето. „ Свети Вълк “ е измежду редките щастливи изключения. Не единствено тъй като като белетрист тя има забележителни качества. Алексиева и измежду малцината днешни писатели, у които истинската заложба е в щастлива естетика с съвременна литературна осведоменост. Покрай всичко останало тя има както умеенето да води повествователния разказ забавно и увлекателно, по този начин и да надниква с смел взор в дълбоките метафизични пластове на човешкото съществуване. При това прави тези неща с извънредно внимание и към детайла в близост, и към благосъстоянията на писаната тирада в другите ѝ психически и диалектни измерения. Тези си благоприятни условия Алексиева освен показва още веднъж в сегашния си ръкопис „ Свети Вълк “, само че ги довежда до още по-магнетична белетристична симбиоза.
Светлозар Желев:
Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя опция да избяга. Шеметен бяг, бясно препускане, вълчи писък – и паноптикум от блестящи облици.... Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, приключена, стилистично построена, езиково и психически плътна и монолитна, пробна и екстраординерна творба.

Книга, която би трябвало да доближи до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература.
В това време странникът седеше под навеса на една автобусна спирка, на която инцидентно се беше натъкнал, и чакаше да му мине. На него и най-дребното положително, което някой в миналото му беше сторил, му тежеше. Той не умееше да дължи никому, тъй като нямаше с какво да се издължи. Затова от ситостта и топлината се усещаше несвестен и не понечи да се отърве от тях неотложно, единствено тъй като знаеше, че няма дълго да продължат. Забелязал беше, че нищо хубаво на тоя свят не продължава дълго, заради което и предпочиташе да прекара за малко щастието, вместо да бяга от него.
Беше пресякъл назад Богининото мостче и беше видял, че вадата е напълно малко замръзнала. Изгубил беше пътя си и беше тръгнал по следите му, а не го откриваше. Не се разтревожи изключително. Знаеше, че от време на време пътят се крие и би трябвало време, с цел да се появи отново. Помнеше, че го беше оставил предния ден в читалището, по тази причина и потегли натам и не бързаше да стигне. Но пътят можеше към този момент и да си е отишъл. Той не обичаше да чака. Предпочиташе да го чакат. И въпреки всичко в никакъв случай не си тръгваше дефинитивно. Странникът го познаваше добре и от време на време му се чудеше на акъла.
Нали сме дружно, гълчеше го той. Аз от теб няма по какъв начин да се отлъча. Не се отлъчвай и ти от мен. Ако ме няма мен, и теб няма да те има. Какво, че си неживо създание. И ти живееш все някак.
Нареждаше по този начин, а вътрешността му се издуваше и свиваше, като че ли пътят занапред щеше да се роди от самия него. Още беше цялостен с горещо, полусмляно тесто. То разтягаше несвикналите му вътрешности и странникът се преви надве. Макар тая напълно да не беше най-голямата болежка, която беше изпитвал в миналото, тя мигновено го отрезви. Не беше кадърен да се помръдне и продължи да седи под навеса. След известно време усети, че болката към този момент сама желае да излезе от тялото му. Странникът се огледа и видя, че от горния завършек на улицата се зададе бял бус с номер на стъклото. Бусът спря на спирката. Той имаше перденца на прозорците и иззад тях в него се вторачиха няколко безмълвни и плоски лица. Бусът изсвири с клаксона. Канеше го да продължи да си търси пътя в друга посока и с друго транспортно средство. Странникът поклати глава. Разгневен, задето са го излъгали да спре без причина, бусът потегли с мръсна газ и скоро се изгуби зад завоя. Странникът едвам го дочака да изчезне. Отиде зад навеса, смъкна панталоните и клекна. Болката незабавно изскочи от организма му и на странника по този начин хубаво му олекна, че самичък на себе си се засмя. После си подвигна гащите и погледна в краката си. Очакваше да види Бог знае какво, а се оказа, че болката му е била дребна, твърда и толкоз черна на цвят, че блестеше като антрацит. Странникът се учуди доста. Той коленичи до нея и я помириса. Тя не миришеше на нищо, с изключение на на личната му телесна топлота, която бързо я напускаше.
Болката му беше най-твърдото нещо на света. Всичко друго – и голата земя, и улицата, дори и позамръзналата вада – беше по-меко от нея. Най-мек беше въздухът, който разхлаждаше челото му с братска обич. Той към този момент не беше леден и не хапеше със зъби. От небето заваля сняг. Отначало странникът не го видя. Видя го чак когато снежинките западаха по кожуха му. Те не оставаха дълго там. Не че се топяха. Просто не се задържаха върху него.
Снегът ще затрупа болката ми, сподели си той и се успокои. Скоро никой няма да знае за нея. Дори аз ще съм я не запомнил.
С тая мисъл застана посред улицата, тъй като смяташе, че по този начин по-лесно ще реши накъде да тръгне. На това място тя беше необятна и къщите се отдалечаваха една от друга. Тук селото най-вече приличаше на град. В него, също както в града, нямаше непотребна природа, а единствено най-необходимата. Така то разбираше цивилизацията и се гордееше с нея.
Сега пък от долния край се чу тътен на конски копита. Той не беше мощен, тъй като конят стъпваше равно. На гърба му седеше едно малко момче. То яздеше без юзда и седло. Когато наближи, странникът видя, че е гологлаво и босоного, единствено по чорапи. Момчето забиваше пети в хълбоците на коня и по този начин го управляваше.
Щом стигна мъжа, то подреди на коня да спре. Още неизрекло, конят се подчини с такова смирение, като че ли момчето беше майка му и татко му. Странникът беше изумен по какъв начин толкоз малко момче може да командва подобен голям звяр, сякаш е домашно кученце. На всичкото от горната страна конят беше от мъжки пол и вран. Имаше огромни жълти зъби, които оголи с пръхтене току в лицето на странника. Бялото на очите му също беше жълто, като у арапин.
– Тоя кон да не би да го храниш с месо?
Момчето се замисли. Може би тъй като седеше нависоко, то имаше господарска външност и издължено, недетско лице.
– Не – отвърна по-късно. – Яде зоб и по мъничко захар за душата.
– Лошо гледа – усъмни се странникът.
– Не обича непознати, по тази причина. – Момчето се спря и още веднъж потъна в размисъл. – Аз също не обичам.
– Аз не съм чужд – отбрани се странникът.
– Така ли? – удиви се момчето. – Дори и за себе си?
Странникът нищо не сподели.
– Не мога да те пусна – рече момчето. – Пазя селото. Първо кажи кой си и по каква работа.
– Никой не съм. Отивам в библиотеката да върна една книга.
– Книга ли? – Момчето още повече се удиви. – Каква книга?
– За индианци. Много хубава.
– Я дай да видя.
Странникът извади книгата. Момчето я взе и дълго я преглежда.
– Не обичам книги – рече най-сетне то и му я върна. Странникът я скъта под кожуха.
– Аз пък обичам – съобщи той.
– Защо?
Сега беше ред на странника да се замисли. Никога не си беше задавал тоя въпрос.
– Не знам. Харесват ми. От тях узнавам всякакви неща.
– На мен нищо не ми би трябвало да узнавам – отсече момчето. – Аз и по този начин всичко си знам.
– И кое е това всичко?
– Всичко – натърти то. – Кой идва и кой си отива. Също и кого погребват, като има заравяне. Всичко пръв узнавам. Длъжността ми е такава.
– Не знаех, че имаш служба – видя странникът. – И кой те тури на нея?
– Аз самичък – гордо съобщи момчето.
– А имаш ли съответното обучение?
Момчето отново замълча. Беше му табиет да обмисля своите отговори. Странникът от дълго време не беше срещал човек, който толкоз доста да мисли.
– Имах – сподели по-късно то, - само че към този момент не. Не ме пускат с коня в учебно заведение. Училището е чак долу, в града. Пеша ли да вървя? Малък съм, ще се уморя.
Конят отново изпръхтя и погледна странника злобно.
– Голям демон е твоят кон – рече той и за всеки случай се дръпна от него. Но конят не беше вчерашен. Протегна врат и го загледа право в очите със своите, които горяха и съскаха като въглени от полуда.
– Той по този начин се и споделя – засмя се предостатъчно момчето. – Луцифер.
Странникът потегли по средата на улицата. С него потеглиха и конят с момчето. Възнамеряваха да го съпроводят до предназначението му, с цел да не се отклони от пътя и да стори някоя щета. Сега петите на момчето се замяркаха пред лицето на странника. Те бяха дребни, корави и напълно кръгли, като че ли в никакъв случай не бяха стъпвали по земя. От време на време Луцифер душеше въздуха и от миризмата на непознатия кръвта му кипваше. Но момчето го управляваше с твърда ръка. Когато усетеше, че конят се възпламенява, то се навеждаше и прошепваше нещо в ухото му.
– Какво му приказваш? – попита странникът.
– Казвам му, че за всичко си има време – загадъчно отвърна момчето.
Щом наближиха читалището обаче, конят внезапно обезпокоително навири глава и изправи уши. От ноздрите му, като от гейзери, извираше пара. Той изцвили ядно, като че ли самичък на себе си се противеше. Колкото и момчето да му шепнеше и да забиваше пети, Луцифер отхвърляше да продължи.
– Уплаши се май – допусна странникът.
– Глупости! – тросна се момчето. – Той от нищо не се плаши.
– А какво тогава?
То поговори още малко с коня, само че оня единствено клатеше глава и не щеше да върви. Скоро момчето напълно изгуби самообладание и викна:
– Ти единствено чакай да се приберем! Да видиш по какъв начин ще те нашибам с пръчката!
Очите му плувнаха в сълзи и долната му джука затрепера. Луцифер обаче очевидно беше предусетил по-страшно зло и напълно не се трогна от опасността му.
– Върви си – рече странникът на комплицираното създание, формирано от гневен кон и босоног непълнолетен ездач. – Нали към този момент стигнахме. Майка ти несъмнено те чака и се тревожи.
– Аз нямам майка, нито татко – злобно отвърна момчето. – Живея с баба и съм глава на семейство.
– Аз също нямам майка и татко – сподели странникът. Той искаше да отнеме от товара на момчето, тъй като виждаше, че му тежи, а то даже още не се беше научило да върви със личните си крайници. Но момчето не даваше товара си, тъй като имаше единствено него.
– На теб пък защо са ти? – озъби се. – Ти си към този момент остарял, нямаш потребност от майка.
Странникът видя, че гневът шибаше това момче с камшика си тъкмо по този начин, както то се беше заканило да нашиба коня.
– Не бий животното – примоли му се. – От това няма да ти стане по-добре.
– Ще го удрям, колкото си желая! Мое си е! – И момчето обърна коня обратно, откъдето беше пристигнало. – А като свърша с него, и за тебе ще дойда!
Двамата препуснаха в галоп.
Странникът ги наблюдава с очи и за момент му се стори, че Луцифер аха-аха ще хвърли ездача си, който подскачаше на гърба му с цялото смело безгрижие на младия си живот. Той въобще не му беше благ, тъй като още не го познаваше. Щом се отдалечиха обаче уплахата на коня понамаля и той отстъпи от незаконното си предпочитание. Странникът ясно виждаше по какъв начин дяволът прелива от единия в другия и още повече ги съединява.
Това момче в никакъв случай няма да стане дъртак, намерения си той. Явно бърза да иде при майка си и татко си. Дотегнало му е да е сираче.