Как да пробягаш 160 км сам в гората - формула
Една асеновградчанка, две победи на роден терен, безспир " бягащи " завършения. Тя е Мая Танева. Няма да ви споделяме на какъв брой години е, защото етикетът изисква да не питаме за възрастта на дамите. Но сигурно можем да споделим, че тя е майка - една от най-щурите. Мая си заслужи шампионското място при дамите, откакто пробяга 160-те километра на ултрамаратона „ Персенк Ултра ”, който се организира годишно край Асеновград.
По обучение асеновградчанката е инженер-технолог, само че се занимава със земеделие, разтривки и приложни изкуства. Омъжена е и е майка на две момчета, които са надлежно на 18 година и на 14 година Мая споделя, че още от дете постоянно е ходела на походи и къмпинг с родителите и сестра си, учили са я да кара ски и уиндсърф, да язди кон, упражнявала е гребане. Тичането в природата пристигнало като естествено развиване на всичко това. „ А обичаният ми Асеновград, заобиколен от планината - по какъв начин да не си всеки ден там за подготовка, разходка, релакс... ”, стартира поредно диалогът ни с Мая Танева.
Тя споделя, че е спечелила ултрамаратона по „ една специфична формула ”. Ето и увлекателният роман на Мая.
„ Моят град още веднъж беше приключение… За седма поредна година. Не бях на себе си от неспокойствие. Знаете какво значи това – моите другари, познати и непознати, по моите улици, по моите пътеки… За първи или следващ път всеки щеше да вечеря залез на „ Червената канара ” и да закуси някъде във вътрешността в Родопите. Магия… Градът дишаше и издишаше еуфория. Артериите му пулсираха в синхрон с кръвта в нашите, до момента в който, в неспокойствие, с притихнал мирис, назад преброяване и аплодисменти, бе даден стартът. Няколко дни по-рано се колебаех дали изобщо да потегли – подготовката, или по-скоро неналичието на такава, в композиция с невъзстановеното коляно от „ Трявна Ултра ” отпреди месец, правеха ситуацията на кантар… Няколко неща обаче наклониха везните. Професионалната помощ (лечебен масаж от сътрудника Кирил Сердарев и кинезиотейпинг от Стефания) и поддръжката (казах в прав текст, че надали ще устискам, ненапълно дори чисто протоколно, тъй като не желаех да ви отчайвам, да сте един тип готови, а то какво стана – надъхахте ме още повече…).
Познато трасе, учудващо добра скорост. Трите грации на първи пункт „ Червената стена ” (17 км.) - Нели Ангелова, Денка Абрашева и аз. И след това - каквото коляно покаже. Беше рано да се веселя. Имах толкоз доста километри надолу… Точно в такива случаи обичам да търча, като за последно, тъй като действително може и да е. Спускането към село Югово върна леко болката, само че тейпингът като че ли я загря и успокои. Беше цялостен мрак в гората. Луната не светеше през клоните, по тази причина пък светех аз. Усмихвах се щастлива, че никой не вижда лудостта в очите ми. Бях в плен на тези мигове, когато душата ми мирише на мащерка, а от челото ми се стичат капки екстаз…
Пунктове, другари, посрещане… Знаех, че на пункт Югово (27 км.) Веселин Николов го няма - още се възстановяваше. Искаше ми се да му кажа персонално, че е воин в очите ми и че е част от мотивацията ми. Ваня Николова - заслужен негов заместител - и останалите ни посрещнаха и изпратиха уместно. Голямата Мария Митева Николова ни надъхваше на изпроводяк и единствено леко стресиращото „ давай, ти си първа ” по едно и също време ми вдигаше адреналина и ми разваляше айляка…
Стъпих на хижа „ Пашалийца ” (40 км.) към момента първа, гладна и нетъпелива да продължа. Тъкмо бях загряла. Хората от К3 ме посрещат с аплодисменти и ей такива усмивки, а най-голямата тъпота, която аз изръсвам е „ К’ва е тая умряла музика, бе? ”… Ами, звучи „ Тя хвана последния трен ”, по какъв начин да не ти стане радостно. Радостина се шашка, сменя с „ IRON MAIDEN ”, а Петър ме храни с шоколад. Мария споделя хубави думи, Кристина за сбогом ми топи краката във вана с дезинфекциращ разтвор срещу Прасета. Против разпространението на чумата по прасетата. И аз, като един рисков и евентуален преносител, чувам и извършвам. И по този начин на всеки пункт… Сега щях малко да поасфалтствам и след това имах през гора и ливади 10-километрово втурване, което несъмнено можеше да реши играта с несвоевременен край. Болката обаче напълно леко се обади и хем се пазех от „ напред надолу ”, хем желаех по-бързо да свърши, тъй че държах някакво движение единствено една концепция над зоната на комфорта... Страшно си е да си самичък, да ви кажа. Особено когато капачето на челника се размести. Спрял си посред гората, в цялостен мрак и всякакви звуци, и се опитваш да се пребориш по едно и също време с фантазията си и с челника. И след това като светне си спокоен. Ама то е неправилно, тъй като по този начин си още по-добре различима цел, на който му потрябваш… Слава Богу, никой звяр не беше починал за моите изпотени 50 кила.
Спуснах се към нивите, където постоянно се изгубвам. Настигнах двама мъже или те настигнаха мен, не помня към този момент, пренос през Павелско и пункт на Хвойна (51 км.). Усмихнати хора, бързо презареждане на провизиите и газ до дупка нагоре. Вече болеше и другото коляно, въпреки и не симетрично, само че замразяващият спрей, който си бях пратила с багажа на Орехово, се приближаваше с всяка минала секунда. Така че, нямаше да се давам най-малко до там.
Орехово (62 км.) се чуваше отдалече. На пункта ме посрещнаха ужасно, замразих се, хапнах и се изстрелях, тъй като Денка трябваше да е на 15 минути след мен. Пак забравих да запитвам какъв брой е часа, само че утрото беше надалеч. Щях да мина Каньона по мрачно. Тесният проход беше злокобен и мъчнопроходим. Щях да сбъдна личните си миналогодишни кошмари - тогава бях излязла от Орехово към изгрев и Каньонът беше сенчест, само че ярък. Казах си „ лелеее, какво ли е да го минеш през нощта, под луна обгърната в облаци, с вълчи писък наоколо и какво ли те чака от другия край…? ”. Да, таман щях да схвана! Хем бързах спортно, хем леко се размотавах от чисто шубе… Хоризонтът стартира съвсем незабележимо да просветлява. Утрото идваше. Обещах си денят да е мой. Но първо имах да свърша някои неща. Влязох в Каньона с първенец. Развиделяваше се, и вътре светлината беше съвсем задоволителна, само че нали казахме, че съм по-смела с челник… Тръгнах да се спускам, подхлъзнах се и паднах. Ударих си коляното, а то запулсира. Останах седнала на земята и ми идваше да стартира да хапвам тиня от яд… Сякаш мина цяла безкрайност преди да се изправя. Продължих доста бързо напред. Толкова бързо, че не разреших да схвана какъв брой тъкмо ме боли. Виждах края, драпах нагоре и напряко ми се ревеше от благополучие. Последна крачка и стъпих на върха. Извиках с цялостно гърло, ухилена и съвсем през сълзи „ Йеееаааааа! ”, с очи вперени към хоризонта. А слънцето тъкмо, но тъкмо изгряваше. „ Здравей, Слънце! ” Не съм луда, само че да - крещях на Каньона и приказвах на Слънцето. Така вършат естествените хора… Мисля,че за първи път извадих телефона да фотографирам. Знаех, че няма да снима кой знае какво, само че ще е тъкмо в секундите, когато викът ми към момента отеква в пукнатините на Каньона, а поздравът ми – се носи от вятъра през първите лъчи… Тичането към този момент ми е пристрастяване. Ето по тази причина го правя… Усещаш света, природата, себе си по толкоз разнообразни способи и искаш отново и отново, и отново да виждаш, да чувстваш, да можеш, да крещиш, да плачеш, да си жив…
Цирикова черква (75 км.). Готини дружелюбни младежи – презаредих леко и се осведомих по какъв начин се движа (това беше първият пункт, откакто се разделиха двете трасета на „ Персенк Ултра ” и „ Орехово Ултра ” (110 км.), което се връщаше към Асеновград, а ние захващахме едни нови 50 километра. Имах 5-6 километра втурване до идващия пункт и не понижих темпото, защото не знаех коя е и на какво време е дамата след мен. Коленете ме боляха - дали си фантазирах, само че когато болката се усилваше под кинезио лентите усещах загряване, което я връщаше в естествени граници… Една мравка се разбързала под едни великански скали, в които водите и милионите години са прокопали тунели, и по тази причина другите мравки ги нарекли „ Чудните мостове ”. Малки проклети създания, на път да се самоунищожат дружно с хабитата си…
Стъпих таман за закуска на пункт Чудните мостове (81 км.). Топлата чорба, станала емблема за хората там и поднесена персонално от рожденика Денислав Соколов, ми пристигна като енерджи дринк. Пяхме „ Happy birthday ” към една запалка и филия с течен шоколад, която секунди по-късно изчезна, заедно с мен, нагоре по трасето. Предстоеше ми едно доста красиво нанагорнище към връх „ Персенк ” и след това втурване към пункта на хижата - римският път, миризмата на утро в иглолистния лукс, цветята с ранобудните пчели по тях, птиците, леко стреснати от прекосяването ми. Хем бързам, хем се оглеждам на всички страни с отворени сетива, с цел да си запомня допустимо най-пълно момента...
Скъсах няколко стръка за Вяра Николова, която през днешния ден имаше рожден ден и беше с татко си Петьо Николов (още един мой герой) на хижа „ Персенк ” (92 км.). Пунктът беше надалеч, само че желаех цветята да са от върха, тъй че не трябваше да са доста нежни и нежни, с цел да не ги направя на мармалад до там. Препусках щастливо и редях мислено пожелания за момичето, с цел да избера най-хубавото. И тогава чух мечката. Пътеката правеше великански полукръг и дерето, което образуваше надолу беше стръмно и рехаво. Ръмженето се чуваше толкоз близо долу, че се заковах на място. „ Вдигай звук! ”, споделих си. Вдигам звук. Викам и шляпам с ръце. Ръмжене в отговор. „ Дрънкай! ”. Правя две крачки в латино темп, с цел да издрънчи звънчето ми. Тишина. Ееееей, изгубила съм го. Може да ме дисквалифицират. Ако не ме изяде мечката, де. Опипвам раницата. Там е, просто дрънкалото му е запецнало. Хващам букета със зъби. Муча, тъй като не мога да крещя, с две ръце зад тила се мъча да оправя звънчето, забързвам ход, и не отронвам взор от дерето, където ръмженето продължава. През разум ми мина, че хората от пункта може да си вършат подбив, само че не, бяха още надалеч. Дали да не спра и да изчакам идващите бегачи, с цел да ги предупредя? Не знам на какъв брой са след мен, може да мине доста време. А и би трябвало да се махна отсам. Или най-малко да се движа. Добре, за какво ръмжи? Прибира си дребните или ги пуска на разходка? Аз в този момент като я видя - да тичам или да не тичам? Или единствено да вървя? Да я виждам ли в очите или тъкмо противоположното – да заобикалям взор? Панирах се, но единствено вътрешно. Отвън изглеждах като пресен бегач на утринно кросче посред гората с букет в ръка. Ръмженето е толкоз близо. Не спирам, дори забързвам крачка. Още по-близо. Спирам и виждам надолу, с цел да знам в коя посока да тичам. Малко ще е жалко да е към нея, нали!? Нищо не се вижда. Продължавам бързаческата. Гората стартира да се разрежда, започнах да слушам гласове от пункта, ръмженето се беше насочило към тях. Викам си леле, край, тръгнала е да ги атакува. И си групирам цялата храброст и отивам да ги избавям. Или най-малко да мра дружно с тях. А на поляната едни крави. Викам си – няма логичност, мечката ще тръгне първо към тях. Една крава дори ми пресича пътя. Хората ми махат и ме приветстват, а аз бързам да им кажа за мечката. Отдалече виждам Вяра и се сещам, че съм си не запомнила пожеланията. До нея един гайдар, облечен в носия, засвирва в моя чест. Ръкопляскат ми, а аз си споделям, че ме гняв, че Петьо, почитател на такива работи, несъмнено си почива в хижата и не вижда всичко това. Секунди по-късно съзнавам, че в действителност гайдарят е самият Петьо… И тогава кравата изръмжава като мечка. Едно към едно. Умрях от смях. Почти толкоз, колкото от шубе доскоро. Оказа се, че не съм първата, която се е заблудила от звука. Още предния ден хората от екипа на пункта са ходили да ревизират дерето. Явно тия странни звуци, сходни на ръмжене, които издаваха кравите в композиция с ехото в дерето и пречупването на звука, вършат акустични шубелийски чудеса… Иначе бях посрещната и изпратена като принцеса – беше пъклен благо да усещаш във всеки подробност любов и поддръжка. Не ми се тръгваше. Не седнах. Измежду всичките мисли през последните няколко минути трябваше да открия тези, отговарящи директно за положението ми и да се хвана за тях. Явно и тук нямаше да завърши моята сага. Не поради мечката. Краката ми бяха добре и имах още пролонгация, неизвестно до по кое време. Презареждане и спускане… Вече виждах село Орехово. Но от предходната година знаех, че гледката е лъжлива и е премията за идващите 10 километра, които щях занапред да изкача и да спусна, преди да стигна в действителност до селото. Първия километър нагоре беше съвсем отвесен. Спирах на всеки 50 метра, с цел да си взема въздух и след това отново подхващах с всички сили нагоре. Предпочитах това движение пред по-бавното отмерено, тъй като имаше огромна възможност да се замотая в еднообразност и разсеяни мисли и да понижа без да се усетя… Баирът си беше сериозна работа. Стана малко по-полегат, само че въпреки всичко задоволително стръмен, с цел да не мога да търча. Драпах като за последно.
Когато зърнах пункта (Митницата, 103 км.), умората внезапно изчезна и записах ухилено и тази точка от картата. Женя Паперова ме удостои с гигантско количество малини, съсредоточени енергийни бомби под формата на ръчни бонбони, лимон със сол и кола. Бях изпълнена със прохлада, семки сред зъбите и еуфория. Спускането към Орехово беше внимателно и леко ме забави, само че допуснах, че съм задоволително напред и реших, че мога да си го разреша и да скъся малко времето с дамата след мен. Влязох в пункта щастлива и с благодарствена молитва към краката си.
За първи път тук, на 115-тия километър, седнах да си отпочина. Пред мен имаше единствено четирима мъже. Чудех се какво става, тъй като нормално не съм чак толкоз първа, изключително в генералното. Емоцията обаче ме тресеше и съвсем не можех да се съсредоточа. А беше значимо да хапвам верните неща, да взема сол, да се преоблека и преобуя, да заредя вода, да си взема шоколада от багажа… Тръгнах, с уста цялостна с любеница, оставяйки мокри дезинфекцирани следи след себе си… Баирът на Орехово, запазена марка на надпреварата, го качих с огромен напън. Вече беше напекло, а усещах и лека отмалялост, неналичието на тренировки си взимаше своето. Продължавах по равното с лек дискомфорт в стомаха. В него имаше какво ли не. Голямо плюскане падна. Понеже не взимам гелове и други енергийни химии, се постановяваше на всеки пункт да зареждам нужното ми от храната. И то хем да е задоволително, с цел да имам мощ, хем да не е доста, с цел да не ми стане тежко. Лимитът ми е нормално към 100-120 километъра. После не мога да сложа съвсем нищо в устата си. И се получава абсурд, че към момента имам мощ да търча, само че стомахът ми не позволяваше това. Седнах на една сянка, с цел да се преобуя и да му дам малко време. „ Преобуя ” е мощно казано.
На Орехово забравих да си сменя чорапите (то една глава за къде по-напред). От триенето към този момент имах по една дупка на огромните пръсти, които от своя страна недоволно се триеха в маратонките. Нямах аварийни чорапи в раницата (обикновено, по Закона на Мърфи, постоянно имам и си ги разхождам неупотребявани до края на състезанието). Събух чорапите, изтърсих ги добре и просто им смених местата. Приближаваше играч – от дълго време не бях виждала никой по трасето, зарадвах му се и взех решение да го изчакам. Попита ме дали съм добре (добре бях - щом драпам по лично предпочитание от през вчерашния ден следобяд сама в гората безумно доста километри). Сините ленти към колената ми допускаха въпроси, само че щом бях стигнала дотук с такава скорост, отговорът беше налице. Въпреки че непрестанно забравях, че сме от първите. И като се сещах, ми ставаше едно хубаво. И разбързано. Милен държеше една концепция по-високо движение от мен, което беше съвършено, тъй като в случай че успеех да го последвам, нямаше да се офлянквам сама по трасето.
В приказки и конски тръс мина качването ни до положителната остаряла Бяла Черква (126 км.). Там пих бира (за първи път на съревнование!, взех да скапвам дисциплината нещо). Осведомих се за дамите след мен, само че по този начин и не получих прецизен отговор. Хапване и газ надолу, доколкото позволяваха коленете и присъединилият се неотдавна в купона корем.
Пункт Добралък (137 км.) – в случай че ги нямаше Миглена и Наско, щях да се изненадам неприятно. Там си бяха, зарадвах се и на наличието и на Явор Димитров (друг воин в моите очи) и компания. С Милен презаредихме и тръгнахме, оставяйки надалеч след себе си надъхващи крясъци, поздравления и овации. На шест километра по-надолу започваше новата част от трасето и бях нетърпелива да го видя, пробягам, пролазя или каквото там. Сториха ми се безкрайни тия километри. Взе да се смрачава, Милен дърпаше напред, а пунктът го нямаше никакъв. Двама тичащи против нас сложиха завършек на незнайното – Николай и още един мъж бяха тръгнали, с цел да ни посрещнат и съпроводят. А там – светлини, крясъци, овации и знамение! Бях поласкана!
Пункта на К3 – Копривките (149 км.) кипеше от сила, страсти, другари, и хранаааааа. Толкова доста храна. За момент отново бях не запомнила, че сме от първите шест и в действителност, занапред щеше да става напечено тук. Прегръдки с Калина бакалова-Трендафилоа и Данчо (как крепко ме изненадаха!), фотоси персонално с госпожа Цонева (за разлика от мен, тази жена миришеше тооолкова хубаво!). С. Сираков съвсем кръжеше към мен и на изпроводяк потичаха с нас до някъде, а преди да се разделим Данчо ме попита „ Добре де, по какъв начин го правиш? Минала си 150 километра, а изглеждаш по този начин, все едно в този момент тръгваш! Освен това си първа! ”. Е, давам отговор. Това е формулата. Всичко това до тук. Плюс още малко…
Сложихме челниците и забързахме надолу по 14-километровата крайна права. Този път рамената не ме боляха от раницата. Бях с нова – подарък (падна ми се от томболата на „ Трявна Ултра ”, да ми се неначудиш на късмета). Адски бях удовлетворена през цялото съревнование. Така и не можах да запомня кое къде съм мушнала, само че аз и при остарялата раница едвам се сещах. Шишетата ги разгадах още първоначално за няколко секунди. Пиех си от тях в придвижване, без да ги вадя, което пестеше супер доста време (и претрепване през нощта). Въобще, бях щастлива като дете в сладкарница, на което са осребрили тежестта в шоколад. Единствено ме боляха ребрата. На предходните надпревари си мислех, че е от удара на бутилките в тях, само че в този момент, откакто изключих това, остана единствено едно. От дишането е. Болят ме междуребрените мускули от учестеното дишане. Така като се замисля аз съвсем не стопирах. Същото важи и за кинезио лентата – стартира да се отлепя там, където се трият коленете, само че не поради качеството й. Трябва един ден да изчисля почти какъв брой вдишвания и издишвания, и какъв брой крачки съм направила… Малко преди влизане в Лясково, още по тъмните пътеки слушам ария, идваща от един фамилен хотел в селото. С микрофон през доста увеличена уредба. Чув(ств)ам го съвсем като за себе си – ария за мен - и ми става едно такова летателно… Впоследствие се оказа, че в действителност е било за мен – в хотела е имал посетители състезатели, дружно с които са ме следели и са виждали прекосяването ми в действително време. Яко!... Знаех, че и родителите ми Таня и Валентин Кичуков ме наблюдават и се вълнуват. И най-вероятно са вдигнали цялото село на крайник там, където се намираха сега – в гръцко (поздрави и благодаря на цялото село)… На излизане от Лясково малко се замотахме. Там ни настигна Мартин и продължихме тримата надолу по асфалта няколко километра и след това се мушнахме в гората. Познатите подготвителни пътеки, през които в този момент щяха да преминат няколкостотин индивида от 16 страни – по какъв начин да не си ги минаваш понякога, ей по този начин, от умиление…
Виждахме светлините на града - красивият ми обичан град (е, има много тресчици за дялане), параклисите, крепостта, и незабелязано към този момент тичахме по моста към центъра за край. И знаех, че там ме чакат… Ама си слушам името някъде зад мен. Една блага тичаща картинка на токчета с великански сноп балони с надписи в едната ръка и афиш в другата. Много яка изненада! С Боби Боби и Ил Ви (Илиан Витков) тичахме дружно до финала, където ми ги връчиха измежду обятия и поздравления от комитета по посрещане – брачният партньор ми Георги Танев, Чатето, Веско, Радето и Петьо, Деница, Дорето, Мира и Ангел (кого забравих?) и екипът на уредниците. Поздравихме се с Милен, с помощта на чието движение и компания дръпнах най-малко час напред. Всички ме заобградиха, въртях се на всички места, към момента цялостна с адреналин и еуфория... И след това ми се губи. Радостина ме дръпна за Боуен терапия (Радка Павлова, златна си!), на което съвсем незабавно се подчиних. Легнах на кушетката и понякога обръщах с усмивка глава към хората, които бяха пристигнали да ме посрещнат. Специално за мен.
Това е същинското благополучие. Не да си първи, а да видиш това в очите им. Как желая да им го върна това хубавото чувство. И на тези, които ме следяха и се радваха с мен. И на тези, които ме мислеха, подкрепяха, поздравяваха, на хората по пунктовете. Познати и непознати.
Всеки и всичко си има своето място в моята формула: Подготовка + Плакати + Професионална Помощ + Подкрепа + Пунктове + Приятели + Прасета (с чума) + Приключение + Пристрастяване + Песни + Принцеса + Плюскане + Подарък + Проследяване + Посрещане = ПЕРСЕНК! ПРЕГРЪЩАМ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС)! ”, приключва описа си Мая Танева – първенецът при дамите в тазгодишния ултрамаратон край Асеновград.
По обучение асеновградчанката е инженер-технолог, само че се занимава със земеделие, разтривки и приложни изкуства. Омъжена е и е майка на две момчета, които са надлежно на 18 година и на 14 година Мая споделя, че още от дете постоянно е ходела на походи и къмпинг с родителите и сестра си, учили са я да кара ски и уиндсърф, да язди кон, упражнявала е гребане. Тичането в природата пристигнало като естествено развиване на всичко това. „ А обичаният ми Асеновград, заобиколен от планината - по какъв начин да не си всеки ден там за подготовка, разходка, релакс... ”, стартира поредно диалогът ни с Мая Танева.
Тя споделя, че е спечелила ултрамаратона по „ една специфична формула ”. Ето и увлекателният роман на Мая.
„ Моят град още веднъж беше приключение… За седма поредна година. Не бях на себе си от неспокойствие. Знаете какво значи това – моите другари, познати и непознати, по моите улици, по моите пътеки… За първи или следващ път всеки щеше да вечеря залез на „ Червената канара ” и да закуси някъде във вътрешността в Родопите. Магия… Градът дишаше и издишаше еуфория. Артериите му пулсираха в синхрон с кръвта в нашите, до момента в който, в неспокойствие, с притихнал мирис, назад преброяване и аплодисменти, бе даден стартът. Няколко дни по-рано се колебаех дали изобщо да потегли – подготовката, или по-скоро неналичието на такава, в композиция с невъзстановеното коляно от „ Трявна Ултра ” отпреди месец, правеха ситуацията на кантар… Няколко неща обаче наклониха везните. Професионалната помощ (лечебен масаж от сътрудника Кирил Сердарев и кинезиотейпинг от Стефания) и поддръжката (казах в прав текст, че надали ще устискам, ненапълно дори чисто протоколно, тъй като не желаех да ви отчайвам, да сте един тип готови, а то какво стана – надъхахте ме още повече…).
Познато трасе, учудващо добра скорост. Трите грации на първи пункт „ Червената стена ” (17 км.) - Нели Ангелова, Денка Абрашева и аз. И след това - каквото коляно покаже. Беше рано да се веселя. Имах толкоз доста километри надолу… Точно в такива случаи обичам да търча, като за последно, тъй като действително може и да е. Спускането към село Югово върна леко болката, само че тейпингът като че ли я загря и успокои. Беше цялостен мрак в гората. Луната не светеше през клоните, по тази причина пък светех аз. Усмихвах се щастлива, че никой не вижда лудостта в очите ми. Бях в плен на тези мигове, когато душата ми мирише на мащерка, а от челото ми се стичат капки екстаз…
Пунктове, другари, посрещане… Знаех, че на пункт Югово (27 км.) Веселин Николов го няма - още се възстановяваше. Искаше ми се да му кажа персонално, че е воин в очите ми и че е част от мотивацията ми. Ваня Николова - заслужен негов заместител - и останалите ни посрещнаха и изпратиха уместно. Голямата Мария Митева Николова ни надъхваше на изпроводяк и единствено леко стресиращото „ давай, ти си първа ” по едно и също време ми вдигаше адреналина и ми разваляше айляка…
Стъпих на хижа „ Пашалийца ” (40 км.) към момента първа, гладна и нетъпелива да продължа. Тъкмо бях загряла. Хората от К3 ме посрещат с аплодисменти и ей такива усмивки, а най-голямата тъпота, която аз изръсвам е „ К’ва е тая умряла музика, бе? ”… Ами, звучи „ Тя хвана последния трен ”, по какъв начин да не ти стане радостно. Радостина се шашка, сменя с „ IRON MAIDEN ”, а Петър ме храни с шоколад. Мария споделя хубави думи, Кристина за сбогом ми топи краката във вана с дезинфекциращ разтвор срещу Прасета. Против разпространението на чумата по прасетата. И аз, като един рисков и евентуален преносител, чувам и извършвам. И по този начин на всеки пункт… Сега щях малко да поасфалтствам и след това имах през гора и ливади 10-километрово втурване, което несъмнено можеше да реши играта с несвоевременен край. Болката обаче напълно леко се обади и хем се пазех от „ напред надолу ”, хем желаех по-бързо да свърши, тъй че държах някакво движение единствено една концепция над зоната на комфорта... Страшно си е да си самичък, да ви кажа. Особено когато капачето на челника се размести. Спрял си посред гората, в цялостен мрак и всякакви звуци, и се опитваш да се пребориш по едно и също време с фантазията си и с челника. И след това като светне си спокоен. Ама то е неправилно, тъй като по този начин си още по-добре различима цел, на който му потрябваш… Слава Богу, никой звяр не беше починал за моите изпотени 50 кила.
Спуснах се към нивите, където постоянно се изгубвам. Настигнах двама мъже или те настигнаха мен, не помня към този момент, пренос през Павелско и пункт на Хвойна (51 км.). Усмихнати хора, бързо презареждане на провизиите и газ до дупка нагоре. Вече болеше и другото коляно, въпреки и не симетрично, само че замразяващият спрей, който си бях пратила с багажа на Орехово, се приближаваше с всяка минала секунда. Така че, нямаше да се давам най-малко до там.
Орехово (62 км.) се чуваше отдалече. На пункта ме посрещнаха ужасно, замразих се, хапнах и се изстрелях, тъй като Денка трябваше да е на 15 минути след мен. Пак забравих да запитвам какъв брой е часа, само че утрото беше надалеч. Щях да мина Каньона по мрачно. Тесният проход беше злокобен и мъчнопроходим. Щях да сбъдна личните си миналогодишни кошмари - тогава бях излязла от Орехово към изгрев и Каньонът беше сенчест, само че ярък. Казах си „ лелеее, какво ли е да го минеш през нощта, под луна обгърната в облаци, с вълчи писък наоколо и какво ли те чака от другия край…? ”. Да, таман щях да схвана! Хем бързах спортно, хем леко се размотавах от чисто шубе… Хоризонтът стартира съвсем незабележимо да просветлява. Утрото идваше. Обещах си денят да е мой. Но първо имах да свърша някои неща. Влязох в Каньона с първенец. Развиделяваше се, и вътре светлината беше съвсем задоволителна, само че нали казахме, че съм по-смела с челник… Тръгнах да се спускам, подхлъзнах се и паднах. Ударих си коляното, а то запулсира. Останах седнала на земята и ми идваше да стартира да хапвам тиня от яд… Сякаш мина цяла безкрайност преди да се изправя. Продължих доста бързо напред. Толкова бързо, че не разреших да схвана какъв брой тъкмо ме боли. Виждах края, драпах нагоре и напряко ми се ревеше от благополучие. Последна крачка и стъпих на върха. Извиках с цялостно гърло, ухилена и съвсем през сълзи „ Йеееаааааа! ”, с очи вперени към хоризонта. А слънцето тъкмо, но тъкмо изгряваше. „ Здравей, Слънце! ” Не съм луда, само че да - крещях на Каньона и приказвах на Слънцето. Така вършат естествените хора… Мисля,че за първи път извадих телефона да фотографирам. Знаех, че няма да снима кой знае какво, само че ще е тъкмо в секундите, когато викът ми към момента отеква в пукнатините на Каньона, а поздравът ми – се носи от вятъра през първите лъчи… Тичането към този момент ми е пристрастяване. Ето по тази причина го правя… Усещаш света, природата, себе си по толкоз разнообразни способи и искаш отново и отново, и отново да виждаш, да чувстваш, да можеш, да крещиш, да плачеш, да си жив…
Цирикова черква (75 км.). Готини дружелюбни младежи – презаредих леко и се осведомих по какъв начин се движа (това беше първият пункт, откакто се разделиха двете трасета на „ Персенк Ултра ” и „ Орехово Ултра ” (110 км.), което се връщаше към Асеновград, а ние захващахме едни нови 50 километра. Имах 5-6 километра втурване до идващия пункт и не понижих темпото, защото не знаех коя е и на какво време е дамата след мен. Коленете ме боляха - дали си фантазирах, само че когато болката се усилваше под кинезио лентите усещах загряване, което я връщаше в естествени граници… Една мравка се разбързала под едни великански скали, в които водите и милионите години са прокопали тунели, и по тази причина другите мравки ги нарекли „ Чудните мостове ”. Малки проклети създания, на път да се самоунищожат дружно с хабитата си…
Стъпих таман за закуска на пункт Чудните мостове (81 км.). Топлата чорба, станала емблема за хората там и поднесена персонално от рожденика Денислав Соколов, ми пристигна като енерджи дринк. Пяхме „ Happy birthday ” към една запалка и филия с течен шоколад, която секунди по-късно изчезна, заедно с мен, нагоре по трасето. Предстоеше ми едно доста красиво нанагорнище към връх „ Персенк ” и след това втурване към пункта на хижата - римският път, миризмата на утро в иглолистния лукс, цветята с ранобудните пчели по тях, птиците, леко стреснати от прекосяването ми. Хем бързам, хем се оглеждам на всички страни с отворени сетива, с цел да си запомня допустимо най-пълно момента...
Скъсах няколко стръка за Вяра Николова, която през днешния ден имаше рожден ден и беше с татко си Петьо Николов (още един мой герой) на хижа „ Персенк ” (92 км.). Пунктът беше надалеч, само че желаех цветята да са от върха, тъй че не трябваше да са доста нежни и нежни, с цел да не ги направя на мармалад до там. Препусках щастливо и редях мислено пожелания за момичето, с цел да избера най-хубавото. И тогава чух мечката. Пътеката правеше великански полукръг и дерето, което образуваше надолу беше стръмно и рехаво. Ръмженето се чуваше толкоз близо долу, че се заковах на място. „ Вдигай звук! ”, споделих си. Вдигам звук. Викам и шляпам с ръце. Ръмжене в отговор. „ Дрънкай! ”. Правя две крачки в латино темп, с цел да издрънчи звънчето ми. Тишина. Ееееей, изгубила съм го. Може да ме дисквалифицират. Ако не ме изяде мечката, де. Опипвам раницата. Там е, просто дрънкалото му е запецнало. Хващам букета със зъби. Муча, тъй като не мога да крещя, с две ръце зад тила се мъча да оправя звънчето, забързвам ход, и не отронвам взор от дерето, където ръмженето продължава. През разум ми мина, че хората от пункта може да си вършат подбив, само че не, бяха още надалеч. Дали да не спра и да изчакам идващите бегачи, с цел да ги предупредя? Не знам на какъв брой са след мен, може да мине доста време. А и би трябвало да се махна отсам. Или най-малко да се движа. Добре, за какво ръмжи? Прибира си дребните или ги пуска на разходка? Аз в този момент като я видя - да тичам или да не тичам? Или единствено да вървя? Да я виждам ли в очите или тъкмо противоположното – да заобикалям взор? Панирах се, но единствено вътрешно. Отвън изглеждах като пресен бегач на утринно кросче посред гората с букет в ръка. Ръмженето е толкоз близо. Не спирам, дори забързвам крачка. Още по-близо. Спирам и виждам надолу, с цел да знам в коя посока да тичам. Малко ще е жалко да е към нея, нали!? Нищо не се вижда. Продължавам бързаческата. Гората стартира да се разрежда, започнах да слушам гласове от пункта, ръмженето се беше насочило към тях. Викам си леле, край, тръгнала е да ги атакува. И си групирам цялата храброст и отивам да ги избавям. Или най-малко да мра дружно с тях. А на поляната едни крави. Викам си – няма логичност, мечката ще тръгне първо към тях. Една крава дори ми пресича пътя. Хората ми махат и ме приветстват, а аз бързам да им кажа за мечката. Отдалече виждам Вяра и се сещам, че съм си не запомнила пожеланията. До нея един гайдар, облечен в носия, засвирва в моя чест. Ръкопляскат ми, а аз си споделям, че ме гняв, че Петьо, почитател на такива работи, несъмнено си почива в хижата и не вижда всичко това. Секунди по-късно съзнавам, че в действителност гайдарят е самият Петьо… И тогава кравата изръмжава като мечка. Едно към едно. Умрях от смях. Почти толкоз, колкото от шубе доскоро. Оказа се, че не съм първата, която се е заблудила от звука. Още предния ден хората от екипа на пункта са ходили да ревизират дерето. Явно тия странни звуци, сходни на ръмжене, които издаваха кравите в композиция с ехото в дерето и пречупването на звука, вършат акустични шубелийски чудеса… Иначе бях посрещната и изпратена като принцеса – беше пъклен благо да усещаш във всеки подробност любов и поддръжка. Не ми се тръгваше. Не седнах. Измежду всичките мисли през последните няколко минути трябваше да открия тези, отговарящи директно за положението ми и да се хвана за тях. Явно и тук нямаше да завърши моята сага. Не поради мечката. Краката ми бяха добре и имах още пролонгация, неизвестно до по кое време. Презареждане и спускане… Вече виждах село Орехово. Но от предходната година знаех, че гледката е лъжлива и е премията за идващите 10 километра, които щях занапред да изкача и да спусна, преди да стигна в действителност до селото. Първия километър нагоре беше съвсем отвесен. Спирах на всеки 50 метра, с цел да си взема въздух и след това отново подхващах с всички сили нагоре. Предпочитах това движение пред по-бавното отмерено, тъй като имаше огромна възможност да се замотая в еднообразност и разсеяни мисли и да понижа без да се усетя… Баирът си беше сериозна работа. Стана малко по-полегат, само че въпреки всичко задоволително стръмен, с цел да не мога да търча. Драпах като за последно.
Когато зърнах пункта (Митницата, 103 км.), умората внезапно изчезна и записах ухилено и тази точка от картата. Женя Паперова ме удостои с гигантско количество малини, съсредоточени енергийни бомби под формата на ръчни бонбони, лимон със сол и кола. Бях изпълнена със прохлада, семки сред зъбите и еуфория. Спускането към Орехово беше внимателно и леко ме забави, само че допуснах, че съм задоволително напред и реших, че мога да си го разреша и да скъся малко времето с дамата след мен. Влязох в пункта щастлива и с благодарствена молитва към краката си.
За първи път тук, на 115-тия километър, седнах да си отпочина. Пред мен имаше единствено четирима мъже. Чудех се какво става, тъй като нормално не съм чак толкоз първа, изключително в генералното. Емоцията обаче ме тресеше и съвсем не можех да се съсредоточа. А беше значимо да хапвам верните неща, да взема сол, да се преоблека и преобуя, да заредя вода, да си взема шоколада от багажа… Тръгнах, с уста цялостна с любеница, оставяйки мокри дезинфекцирани следи след себе си… Баирът на Орехово, запазена марка на надпреварата, го качих с огромен напън. Вече беше напекло, а усещах и лека отмалялост, неналичието на тренировки си взимаше своето. Продължавах по равното с лек дискомфорт в стомаха. В него имаше какво ли не. Голямо плюскане падна. Понеже не взимам гелове и други енергийни химии, се постановяваше на всеки пункт да зареждам нужното ми от храната. И то хем да е задоволително, с цел да имам мощ, хем да не е доста, с цел да не ми стане тежко. Лимитът ми е нормално към 100-120 километъра. После не мога да сложа съвсем нищо в устата си. И се получава абсурд, че към момента имам мощ да търча, само че стомахът ми не позволяваше това. Седнах на една сянка, с цел да се преобуя и да му дам малко време. „ Преобуя ” е мощно казано.
На Орехово забравих да си сменя чорапите (то една глава за къде по-напред). От триенето към този момент имах по една дупка на огромните пръсти, които от своя страна недоволно се триеха в маратонките. Нямах аварийни чорапи в раницата (обикновено, по Закона на Мърфи, постоянно имам и си ги разхождам неупотребявани до края на състезанието). Събух чорапите, изтърсих ги добре и просто им смених местата. Приближаваше играч – от дълго време не бях виждала никой по трасето, зарадвах му се и взех решение да го изчакам. Попита ме дали съм добре (добре бях - щом драпам по лично предпочитание от през вчерашния ден следобяд сама в гората безумно доста километри). Сините ленти към колената ми допускаха въпроси, само че щом бях стигнала дотук с такава скорост, отговорът беше налице. Въпреки че непрестанно забравях, че сме от първите. И като се сещах, ми ставаше едно хубаво. И разбързано. Милен държеше една концепция по-високо движение от мен, което беше съвършено, тъй като в случай че успеех да го последвам, нямаше да се офлянквам сама по трасето.
В приказки и конски тръс мина качването ни до положителната остаряла Бяла Черква (126 км.). Там пих бира (за първи път на съревнование!, взех да скапвам дисциплината нещо). Осведомих се за дамите след мен, само че по този начин и не получих прецизен отговор. Хапване и газ надолу, доколкото позволяваха коленете и присъединилият се неотдавна в купона корем.
Пункт Добралък (137 км.) – в случай че ги нямаше Миглена и Наско, щях да се изненадам неприятно. Там си бяха, зарадвах се и на наличието и на Явор Димитров (друг воин в моите очи) и компания. С Милен презаредихме и тръгнахме, оставяйки надалеч след себе си надъхващи крясъци, поздравления и овации. На шест километра по-надолу започваше новата част от трасето и бях нетърпелива да го видя, пробягам, пролазя или каквото там. Сториха ми се безкрайни тия километри. Взе да се смрачава, Милен дърпаше напред, а пунктът го нямаше никакъв. Двама тичащи против нас сложиха завършек на незнайното – Николай и още един мъж бяха тръгнали, с цел да ни посрещнат и съпроводят. А там – светлини, крясъци, овации и знамение! Бях поласкана!
Пункта на К3 – Копривките (149 км.) кипеше от сила, страсти, другари, и хранаааааа. Толкова доста храна. За момент отново бях не запомнила, че сме от първите шест и в действителност, занапред щеше да става напечено тук. Прегръдки с Калина бакалова-Трендафилоа и Данчо (как крепко ме изненадаха!), фотоси персонално с госпожа Цонева (за разлика от мен, тази жена миришеше тооолкова хубаво!). С. Сираков съвсем кръжеше към мен и на изпроводяк потичаха с нас до някъде, а преди да се разделим Данчо ме попита „ Добре де, по какъв начин го правиш? Минала си 150 километра, а изглеждаш по този начин, все едно в този момент тръгваш! Освен това си първа! ”. Е, давам отговор. Това е формулата. Всичко това до тук. Плюс още малко…
Сложихме челниците и забързахме надолу по 14-километровата крайна права. Този път рамената не ме боляха от раницата. Бях с нова – подарък (падна ми се от томболата на „ Трявна Ултра ”, да ми се неначудиш на късмета). Адски бях удовлетворена през цялото съревнование. Така и не можах да запомня кое къде съм мушнала, само че аз и при остарялата раница едвам се сещах. Шишетата ги разгадах още първоначално за няколко секунди. Пиех си от тях в придвижване, без да ги вадя, което пестеше супер доста време (и претрепване през нощта). Въобще, бях щастлива като дете в сладкарница, на което са осребрили тежестта в шоколад. Единствено ме боляха ребрата. На предходните надпревари си мислех, че е от удара на бутилките в тях, само че в този момент, откакто изключих това, остана единствено едно. От дишането е. Болят ме междуребрените мускули от учестеното дишане. Така като се замисля аз съвсем не стопирах. Същото важи и за кинезио лентата – стартира да се отлепя там, където се трият коленете, само че не поради качеството й. Трябва един ден да изчисля почти какъв брой вдишвания и издишвания, и какъв брой крачки съм направила… Малко преди влизане в Лясково, още по тъмните пътеки слушам ария, идваща от един фамилен хотел в селото. С микрофон през доста увеличена уредба. Чув(ств)ам го съвсем като за себе си – ария за мен - и ми става едно такова летателно… Впоследствие се оказа, че в действителност е било за мен – в хотела е имал посетители състезатели, дружно с които са ме следели и са виждали прекосяването ми в действително време. Яко!... Знаех, че и родителите ми Таня и Валентин Кичуков ме наблюдават и се вълнуват. И най-вероятно са вдигнали цялото село на крайник там, където се намираха сега – в гръцко (поздрави и благодаря на цялото село)… На излизане от Лясково малко се замотахме. Там ни настигна Мартин и продължихме тримата надолу по асфалта няколко километра и след това се мушнахме в гората. Познатите подготвителни пътеки, през които в този момент щяха да преминат няколкостотин индивида от 16 страни – по какъв начин да не си ги минаваш понякога, ей по този начин, от умиление…
Виждахме светлините на града - красивият ми обичан град (е, има много тресчици за дялане), параклисите, крепостта, и незабелязано към този момент тичахме по моста към центъра за край. И знаех, че там ме чакат… Ама си слушам името някъде зад мен. Една блага тичаща картинка на токчета с великански сноп балони с надписи в едната ръка и афиш в другата. Много яка изненада! С Боби Боби и Ил Ви (Илиан Витков) тичахме дружно до финала, където ми ги връчиха измежду обятия и поздравления от комитета по посрещане – брачният партньор ми Георги Танев, Чатето, Веско, Радето и Петьо, Деница, Дорето, Мира и Ангел (кого забравих?) и екипът на уредниците. Поздравихме се с Милен, с помощта на чието движение и компания дръпнах най-малко час напред. Всички ме заобградиха, въртях се на всички места, към момента цялостна с адреналин и еуфория... И след това ми се губи. Радостина ме дръпна за Боуен терапия (Радка Павлова, златна си!), на което съвсем незабавно се подчиних. Легнах на кушетката и понякога обръщах с усмивка глава към хората, които бяха пристигнали да ме посрещнат. Специално за мен.
Това е същинското благополучие. Не да си първи, а да видиш това в очите им. Как желая да им го върна това хубавото чувство. И на тези, които ме следяха и се радваха с мен. И на тези, които ме мислеха, подкрепяха, поздравяваха, на хората по пунктовете. Познати и непознати.
Всеки и всичко си има своето място в моята формула: Подготовка + Плакати + Професионална Помощ + Подкрепа + Пунктове + Приятели + Прасета (с чума) + Приключение + Пристрастяване + Песни + Принцеса + Плюскане + Подарък + Проследяване + Посрещане = ПЕРСЕНК! ПРЕГРЪЩАМ Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС)! ”, приключва описа си Мая Танева – първенецът при дамите в тазгодишния ултрамаратон край Асеновград.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ