е роден на 21 юли 1899 година в Оук Парк

е роден на 21 юли 1899 година в Оук Парк и е измежду най-хубавите американски писатели, Нобелов лауреат, притежател на „ Пулицър “ и със жанр, който самичък дефинира като „ доктрина на айсберга “. Когато е на 27 години, разгласява първите си две – романите „ Пролетни води “, както и „ И изгрява слънце “, от който през днешния ден ви предлагаме фрагмент!

Глава IV
22 юли 2022 | В София още веднъж се вкарват по-строги противоепидемични ограничения – носенето на маски става наложително в градския...
Излязох на улицата и потеглих към бул. Сен Мишел. Подминах кафене „ Ротонд “, към момента претъпкано, погледнах към кафене „ Дю Дом “, чиито маси бяха заели целия тротоар. От една маса някой ми махна с ръка, само че не видях кой беше и продължих пътя си. Исках да се прибера. Булевард Монпарнас беше необитаем. Ресторантът на Лавин беше затворен, а пред „ Клозери де Лила “ прибираха масите. Минах край паметника на маршал Ней измежду разлистените кестени под електрическата лампа. До пиедестала беше положен пурпурен венец, към този момент посърнал. Спрях се и прочетох надписа на лентата: „ От бонапартистките групи “, дата — не помня коя. Маршал Не изглеждаше доста добре с високите си ботуши, размахал сабя измежду разлистените кестени. Жилището ми беше тъкмо насреща, при започване на бул. Сен Мишел.

В стаичката на портиерката светеше, почуках на вратата и тя ми подаде пощата. Казах ѝ лека нощ и се качих горе. Имаше две писма и няколко вестника. Хвърлих им взор в столовата, където гореше лампата със светилен газ. Писмата бяха от Щатите. Едното беше банкова сметка. Остатъкът се равняваше на 2,432 $ и 60 цента. Извадих чековата си брошура, събрах общата сума на четирите чека, които бях подписал след първото число на месеца, и пресметнах, че ми остават 1,832 $ и 60 цента. Вписах тази сума на гърба на банковата сметка. Другото писмо бе сватбена покана. Мистър и мисис Алойшъс Кърби оповестяват за бракосъчетанието на щерка си Кейтрин — в действителност не познавах нито момичето, нито индивида, за който се омъжваше. Сигурно бяха разпратили такива писма из целия град. Що за име — Алойшъс. Сигурно не бих не запомнил човек с такова име. Звучеше солидно, по католически. На поканата имаше герб. Като герба на Зизи — гръцкия херцог. И на рубрика. Странен човек беше графът. Брет също имаше купа. Лейди Ашли. По дяволите Брет! Вървете по дяволите, лейди Ашли!

Запалих нощната лампа, прекъснах светилния газ ѝ отворих необятните прозорци. Леглото беше надалеч от прозорците и седнах да се събличам, без да ги затварям. Вън по трамвайните релси минаваше нощното влакче със зарзават за пазара. Нощно време, когато не можеш да заспиш, този звук нервира. Огледах се полусъблечен в огледалото на огромния дрешник до леглото. Типично френска разпоредба. При това много практична. И въпреки всичко, по какъв начин можаха тъкмо по този начин да ме ранят! Може в действителност да е смешно. Облякох си пижамата и легнах. Имах два вестника за битките с бикове. Снех им опаковките. Единият беше оранжев. Другият — жълт. И двата даваха едни и същи вести, тъй че който и да прочетях, другият щеше да ми стане незанимателен. „ Ел Торил “ минаваше за по-добър, по тази причина започнах с него. Изчетох го целия дружно с писмата на читателите и ребусите. Угасих лампата. Надявах се да заспя.

Мисълта ми проработи. Пак остарялата болежка. Наистина неуместно е да те ранят по този начин, освен това по време на бягство, и то на подобен лекомислен фронт като италианския. В италианската болница искахме да си основем сдружение. Имаше смешно име на италиански. Интересно какво ли правеха останалите, италианците. Това беше в основната миланска болница „ Падильоне Понте “. Съседната постройка беше „ Падильоне Зонда “. Имаше скулптура на Понте или може би на Зонда. Там точно пристигна да ме навести полковникът за взаимозависимост. Смешно беше. Може би първото смешно нещо. Бях целият бинтован. Но му бяха разказали за мен. И той произнесе изумителна тирада: „ Вие, чужденецо, англичанино (за тях всички чужденци бяха англичани), дадохте освен това от живота си. “ Каква тирада! Бих я преписал със златни букви, с цел да я окача в редакцията. Той ни за момент не се усмихна. Сигурно се поставяше на мое място. „ Che mala fortuna! Che mala fortuna! “

Всъщност нямах навика да се възнамерявам за това. Опитвах се да го одобрявам метафизичен и да не отегчавам на близките. Вероятно в никакъв случай не бих страдал, в случай че не бях срещнал Брет, когато ме изпратиха в Англия. Както наподобява, тя желаеше единствено това, което не можеше да реализира. Такива са хората. Да вървят по дяволите. Католическата черква има добър метод при такива случаи. Поне дава добър съвет. Да не се мисли за това. Превъзходен съвет. Опитай се някой път да го последваш. Опитай се, в случай че можеш.

Лежах безсънен и мисълта ми блуждаеше. Не съумях да ѝ дам друга тенденция, тя се върна към Брет и всичко останало изчезна. Мислех за Брет, мисълта ми престана да блуждае и потегли гладко, както се носят вълните. Най-неочаквано се разплаках. След малко се почувствувах по-добре, полежах, заслушан в тежките товарни ремаркета по трамвайната линия, които отминаваха надолу по улицата, след това заспах.

Събудих се. Навън се караха. Ослушах се и ми се стори, че разграничавам прочут глас. Навлякох един халат и се запътих към вратата. Долу говореше портиерката. Беше доста ядосана. Чух името си и се обадих.

— Вие ли сте, monsieur Барнс?

— Да, аз съм.

— Тук има някаква си жена, която разбуди цялата улица. Що за безсрамие по този час! Разправя, че трябвало да ви види. Казах й, че спите.

В същото време чух гласа на Брет. В първия миг, полусънен, бях убеден, че е Жоржет. Не зная за какво. Тя не би могла да знае адреса ми.

— Пуснете я горе, апелирам.