Дядо ми всяка седмица беше горе. С брезентова раница, избеляла

Дядо ми всяка седмица беше горе. С брезентова раница, избеляла от слънцето, вътре с тенекия с домашна храна, а на връщане – със затъкната китка горски цветя. Въпреки митингите ми съумя няколко пъти да заведе и мен – аха-аха да вляза в ритъма на мрънкането, и планината ме е превзела. Накрая съм умиротворена, усмихната, замълчана. Витоша ме е победила без пердах.

Пътувахме с рейс тогава, от Хладилника до горе. Сега нещата не са се трансформирали доста. Същите рейсове, на връщане претъпкани с хора. Същият кабинков въжен превоз, с голямата опашка, която се вие пред него на слизане. Горе обаче има някои усъвършенствания. Първо, на всички места, безусловно на всички места, е чисто. Никъде не видяхме найлонови пликчета, опаковки от чипс или кутийки от бира. Второ, има сигурно най-малко едно хубаво място за ядене – за него ще ви опиша напълно скоро. Трето, планината е цялостна с хора, и то всевъзможни. Стари планинари, млади фамилии с деца, групи младежи, облечени изцяло несъответстващо, даже чужденци, говорещи на всевъзможни международни езици. Повечето се поздравяват с “добър ден ” – съучастнически някак, все едно споделят някаква голяма загадка. И в действителност е тъкмо по този начин. Хората, които са се качили горе, знаят каква е разликата сред долу и горе. Знаят и какъв брой е елементарно да се качиш горе. И какъв брой си благополучен от това.

Неслучайно невероятният Алеко, на който в огромна степен изискуем импулса освен да се качим на Витоша, само че и въобще да практикуваме туризъм в България, се е нарекъл Щастливеца.

В този безоблачен и обилен октомврийски ден хората се любуват на планината без изпитание. През зимата обаче не е по този начин. Ние, които сме се научили да караме ски точно на тази планина, пили сме чай в “Алеко ” и сме познавали персонално Иван, Спас и другите именити лифтаджии, не можем да приемем елементарно обстоятелството, че в този момент горе работи единствено " Лалето ", а множеството уреди не са обновявани от нашата младост насам. Ако управляващите и олигарсите, които през последните години се пробват да сложат ръка на целия ски комплекс, съумеят да измислят някакъв умен и резистентен проект на развиване на спортната зона, софиянци би трябвало да бъдат повече от щастливи. Съдейки обаче от метода, по който се случиха нещата на Банско да вземем за пример, както и от застоя през последните години, е изцяло ясно, че можем да чакаме единствено високи цени, " гибел " за всички дребни бизнесмени отвън “Витоша ски ” и загуба на старовремешния сексапил на планината.

А той към момента се усеща на всички места – в прокопаните на ръка пътеки, в павираните пътища, в мостчетата, в старите хижи. София е доста изменена, само че Витоша не е. Ако затвориш очи, можеш да си представиш фирмите остарели софиянци, които в бели премени, с бомбета и бастуни, с шалове и широкополи шапки отмарят по морените и се снимат за спомен.

Ако има място, където Стара София е толкоз покрай нас, това е Витоша. Цялата планина е като резерват, пазещ едно изключително възприятие на споделеност, празненство и традиция. От нас зависи да й се любуваме по-често и да не разрешаваме на никого да наруши закона на планината. Който гласи, че всеки има право да й се любува, стига да я почита, обича и пази.