Два свята, разделени от векове и едно бъдеще, наситено с

Два свята, разграничени от епохи и едно бъдеще, наситено с опита да живеем предвид на вечността в „ Утопия на един изтощен човек “ на видния аржентински публицист, есеист, стихотворец и преводач, основоположник на магическия натурализъм в латиноамериканската литература.

(Jorge Luis Borges, 1951)

♥ Утопия на един изтощен човек

„ Нарекъл я „ химера “, гръцка дума, която значи „ няма такова място. “ ~ КЕВЕДО

Няма два идентични хълма, но на всички места по земята равнините са едни и същи. Движех се по някакъв път през равнината. Без изключително любознание се запитах дали се намирам в Оклахома или в Тексас, или в региона, която учените люде назовават „ пампас “. Не виждах никаква ограда ни надясно, ни наляво. Повторих си постепенно, както правех и различен път, следните редове от Емилио Орибе:

Яздейки покрай Бразилия
измежду страховитата безкрайна низина,
която като че ли непрекъснато пораства и се уголемява.

Пътят бе неравномерен. Заваля дъжд. На към двеста-триста метра напред видях светлините на някаква къща. Беше ниска, правоъгълна и заобиколена с дървета. Вратата ми отвори облечен в сиво мъж, който бе толкоз висок, че съвсем ме хвана боязън. Почувствах, че чака някого. Вратата нямаше брава.

Влязохме в дълга стая, чиито стени бяха облицовани с дърво. От тавана висеше лампа, която хвърляше жълтеникава светлина. Масата ми се стори някак странна. На нея имаше воден часовник, първият, който въобще в миналото съм виждал, като изключим изображенията по всякакви гравюри. Човекът ми уточни един от столовете.

Обърнах се към него на какви ли не езици, само че не се разбрахме. Когато той заприказва, беше на латински. Събрах далечните си мемоари от студентските години и се приготвих за диалога.

– По облеклото – рече – виждам, че идваш от различен век. Разнообразието на езиците насърчи разнообразието на народите, а оттова и войните; и така, земята се завърна към латинския. Някои се боят, че отново ще се изроди във френски, лимузински или папиаменто, само че към този момент заплахата не е непосредствена. Впрочем не ме интересува ни това, което е било, ни това, което ще бъде.

Не продумах, така че той продължи:

– Ако не ти е неприятно да гледаш по какъв начин някой различен яде, искаш ли да ме придружиш?

Разбрах, че вижда безпокойството ми, и се съгласих.

Прекосихме един кулоар със странични порти, който ни изведе в дребна кухня, където всичко бе от метал. Върнахме се с вечеря на поднос — блюда с царевица, чепка грозде, някакъв чужд за мен плод, който на усет подсещаше смокиня, и огромна кана с вода. Мисля, че нямаше самун. Домакинът ми бе с остри черти и имаше нещо изключително в очите. Няма да не помни това сурово и неясно лице, което в никакъв случай не ще видя още веднъж. Говореше, без да жестикулира.

Необходимостта да приказвам на латински ми връзваше езика, само че най-после въпреки всичко запитах:

– Не те ли учудва неочакваната ми поява?

– Не – отвърна той, – такива визити ни се случват от век на век. Не траят дълго; най-късно на следващия ден ще си бъдеш у дома.

Увереността в гласа му ми бе задоволителна. Стори ми се рационално да се показва:

– Аз съм Еудоро Асеведо. Роден съм през 1897 година в град Буенос Айрес. Навърших към този момент седемдесет години. Преподавам британска и американска литература и пиша фантастични разкази.

– Помня, че съм чел, без да се отегча, две фантастични истории – отвърна той. – „ Пътешествията на капитан Лемюъл Гъливър “, които мнозина считат за достоверни, и „ Сума на теологията “ на Тома от Аквино. Но дано не приказваме за обстоятелства. Никой към този момент не го е грижа за обстоятелствата. Те са единствено насочни точки за измислиците и разсъжденията. В учебните заведения усвояваме подозрението и изкуството на забравата – най-вече забравата на всичко персонално и локално. Живеем в поредно време, но се опитваме да живеем sub specie aeternitatis, предвид на вечността. От предишното са ни останали някои имена, които езикът се стреми да не помни. Избягваме безполезните разяснения. Няма последователност, нито история; няма и статистика. Каза ми, че се казваш Еудоро, но аз не мога да ти кажа името си, тъй като ми викат Някой.

– А по какъв начин се споделяше татко ти?

– Никак.

На една от стените видях лавица за книги. Отворих един от томовете наслуки; буквите бяха с ясни контури, само че неразгадаеми и изписани на ръка. Ъгловатите им форми ми подсетиха руническото писмо, макар че то се е употребило единствено за надписи. Помислих си, че хората от бъдещето са освен по-високи, само че и по-изкусни. Неволно погледнах дългите и изящни пръсти на мъжа.

Той ми сподели:

– А в този момент ще видиш нещо, което в никакъв случай не си виждал.

И деликатно ми подаде един образец от „ Утопията “ на Мор, отпечатан в Базел през 1518 година; няколко страници и илюстрации липсваха. Отвърнах му не без известно блаженство:

– Това е печатна книга. Вкъщи имам несъмнено повече от две хиляди издания, въпреки и не толкоз остарели, нито пък толкоз скъпи.

Прочетох заглавието на глас. Мъжът се изсмя.

– Никой не може да прочете две хиляди книги. За четирите века, през които съм живял, едва ли съм трансферирал и половин дузина. А и значимото е не да четеш, а да препрочиташ. Печатницата, която в този момент е анулирана, е била една от най-големите несгоди на човечеството, тъй като посредством нея са се умножавали до самозабравяне ненужни трудове.

– В моето любознателно през вчерашния ден – отвърнах – цареше суеверието, че сред всяка вечер и заран стават събития, които е срамотия да не се знаят. Планетата бе обитаема с групови привидения – Канада, Бразилия, Белгийско Конго и Общия пазар. Почти никой не знаеше предварителната история на тези нереален същества, само че бе осведомен с най-незначителните детайлности от последния конгрес на педагозите, с идния раздор на връзките и изпращаните от президентите послания, съчинени от секретаря на секретаря с онази благоразумна неправилност, която е така присъща за жанра.

Всичко това се четеше единствено с цел да бъде забравено, тъй като след няколко часа щеше да бъде заличено от други тривиалности. От всички длъжности длъжността на политика безспорно бе с най-голяма социална изява. Един дипломат или министър бе нещо като неработоспособен, който трябваше да бъде транспортиран в дълги и шумни коли, обграден от мотоциклети и гренадири и причакван от напористи фотографи. Сякаш са им отрязали стъпалата, постоянно споделяше майка ми. Изображенията и печатното слово бяха по-действителни от нещата. За същинско минаваше единствено оповестеното. Esse est percipi (да съществуваш, значи да бъдеш сниман, („ да съществуваш, значи да бъдеш възприеман (лат.)) – това бе началото, средата и краят на нашите особени схващания за света. Във вчерашната ера, в която ми се падна да пребивавам, хората бяха простодушни; имаха вяра, че някоя стока е добра, единствено тъй като по този начин твърдеше и повтаряше производителят й. Чести бяха и кражбите, въпреки всеки да знаеше, че притежаването на пари не носи по-голямо благополучие, нито пък по-голямо успокоение.

– Пари ли? – повтори моят хазаин. – Вече никой не страда от беднотия, която вероятно е била непоносима, нито от благосъстояние, което би трябвало да е било най-неудобната форма на простащината. Всеки упражнява поминък.

– Като равините – казах.

Той сякаш не ме разбра и продължи:

– Вече няма и градове. Ако се съди по руините на Баия Бланка (град на юг от Буенос Айрес), които един път изследвах от любознание, загубата не е огромна. Тъй като няма притежания, няма и наследства. Когато човек съзрее на 100 години, подготвен е да застане лице в лице със самия себе си и личната си самотност. Вече е основал едно дете.

– Едно дете ли? – запитах.

– Да. Само едно. Не е потребно да се насърчава човешкият жанр. Някои считат, че е орган на божествеността, основан, с цел да осъзнае вселената, но никой не знае сигурно дали има такава божественост. Мисля, че понастоящем се разискват преимуществата и минусите на последователното или едновременното самоубийство на всички хора по света. Но да се върнем на нашата тематика – кимнах в единодушие. – Навърши ли 100 години, човек може да мине без обич и другарство. Болестите и инцидентната гибел към този момент не са опасност за него. Заема се с някое изкуство, с философия, математика или играе шах самичък със себе си. Когато пожелае, се самоубива. Ако човек е стопанин на живота си, той е стопанин и на гибелта си.

– Това някакъв откъс ли е? – попитах.

– Несъмнено. Вече не ни остава друго с изключение на цитати. Езикът е станал система от цитати.

– Ами огромното премеждие на моето време – пътуванията в Космоса? – попитах.

– От епохи сме се отказали от тези премествания в пространството, които несъмнено са били възхитителни. Никога не ни се удаде да избягаме от своите „ тук “ и „ в този момент “ – после добави с усмивка: – Освен това всяко пътешестване е галактическо. Да отидеш от една планета на друга, е като да отидеш до отсрещния чифлик. Когато влязохте в тази стая, извършихте едно галактическо странствуване.

– Така е – отвърнах, – преди се говореше доста и за „ химични субстанции “ и „ зоологични животни “.

Човекът ми бе обърнал тил и гледаше през прозореца. Навън равнината бе побеляла от безмълвния сняг и от луната. Осмелих се да попитам:

– Има ли още музеи и библиотеки?

– Не. Искаме да забравим всичко вчерашно с изключение на съчиняването на елегии. Няма възпоменания, нито честване на стогодишнини, нито изображения на покойници. Всеки би трябвало да твори за своя сметка науките и изкуствата, от които се нуждае.

– В подобен случай всеки би трябвало самичък за себе си да бъде Бърнард Шоу, Иисус Христос и Архимед – той кимна в символ на единодушие, без да каже дума. Попитах го: – Какво стана с държавните управления?

– Според преданието последователно са излезли от приложимост. Свиквали избори, разгласявали войни, налагали налози, конфискували имущества, издавали заповеди за арестувания и се мъчели да наложат цензура, само че никой на планетата не ги зачитал. Пресата престанала да разгласява техните портрети и публикациите на сътрудниците им. На политиците им се наложило да си потърсят честна работа; някои станали положителни комици, а други – добри знахари. Но безспорно действителността е била по-сложна от този къс обзор – после добави с изменен звук: – Аз построих тази къща, която е същата както всички други. Тези мебели и цялата мебелировка са направени от мен. Обработвах и полето, въпреки че други хора, чиито лица в никакъв случай не съм виждал, вероятно ще го обработват по-добре от мен. Мога да ти покажа някои неща.

Последвах го в прилежащата стая. Запали една лампа, която също висеше от тавана. В ъгъла видях арфа с малко струни. По стените имаше правоъгълни платна, в които доминираха разнообразни нюанси на жълтия цвят. Като че ли не бяха дело на една и съща ръка.

– Това са мои творби – обяви той.

Разгледах картините и се стопирах пред най-малката, която изобразяваше или загатваше залез; в нея се долавяше нещо безпределно.

– Ако ти харесва, можеш да я отнесеш като подарък от предстоящ другар – спокойно рече домакинът ми.

Благодарих му, само че останалите платна някак ме разтревожиха. Няма да кажа, че бяха празни, само че изглеждаха съвсем бели.

– Нарисувани са с цветове, които твоите антични очи не могат да видят.

Изящните му ръце допряха струните на арфата; едвам долових някой и различен тон.

Именно тогава се разнесоха ударите.

В къщата влязоха една висока жена и трима-четирима мъже. Човек би споделил, че са братя и сестра или че с времето напълно са замязяли един на различен. Домакинът ми се обърна на първо време към дамата:

– Знаех си, че не би пропуснала да дойдеш тази нощ. Виждала ли си се с Нилс?

– Виждаме се понякога. Все по този начин е предан на живописта.

– Да се надяваме, че в това занятие ще има по-голям шанс от татко си.

Ръкописи, картини, мебели, мебелировка – нищо не оставихме в къщата.

Жената работеше наедно с мъжете. Засрамих се от слабостта си, която съвсем не ми разреши да им оказа помощ. Никой не затвори вратата, когато излязохме натоварени с всякакви движимости. Забелязах, че къщата е с доста изострен покрив.

След като повървяхме към петнайсет минути, свърнахме вляво. В далечината зърнах нещо като кула, увенчана с купол.

– Това е крематориумът – каза някой. – Вътре е газовата камера. Казват, че я е изобретил един човеколюбец – струва ми се, че името му беше Адолф Хитлер.

Пазачът, чийто растеж към този момент не ме изненада, ни отвори портата. Моят хазаин му прошепна няколко думи. Преди да влезе в помещението, ни махна за довиждане.

– Снегът ще продължи да вали – заяви дамата.

В кабинета си на улица „ Мексико “ вардя платното, което някой ще нарисува след хиляди години с материали, разпръснати през днешния ден из планетата.

Из: „ Смърт и компас “, Хорхе Луис Борхес, ИК „ Труд “, София, 2004
Снимка: Jorge Luis Borges, 1951, by Grete Stern; commons.wikimedia.org