Ако сме на едно мнение, няма да сме българи
Дори към парадайса не бихме тръгнали дружно – ще се изпокараме по пътя, споделя фамозният режисьор Теди Москов
Стефан Москов – един от дребното достоверни интелектуалци и от дълго време интернационално приети български режисьори и изобщо актьори - тези дни чества с семейството си серия от светли дати. За благополучие на сътрудници и почитатели Теди към този момент се отхвърли да се отдаде на почивка, с цел да обиколи света със брачната половинка си Мая Новоселска, и все по този начин остава предан на общото им изкуство. След новогодишните купони синът на двама от най-уважаваните лекари в страната - изключителната писателка доктор Рада Москова от Младежкия спектакъл и музикантът джазмен, европейския маестро на устната хармоника и фониатър на Софийската опера доктор Стефан Москов – продължава с маратона по сцените на родината, като в графика му към този момент са подредени и уговорките в Европа.
- Господин Москов, по какъв начин празнувате в фамилията - от Бъдни вечер, рожден ден и на сина ви Иван, през Коледа, Стефанов ден - двоен, тъй като сте кръстен на татко си, та до Нова година? Кои бяха наложителните фамилни обичаи в детството ви, имаше ли забрани?
- Стефанов ден е троен, тъй като съм кръстен на татко си и на дядо си по майчина линия. Бог да ги елементарни и двамата! В детските години слагахме елхата на неофициалния тогава празник „ Рождество Христово “. Доста комшии го правеха на Нова година, за която все се чудя за какво е празник!? Ако някой може да ми изясни какво честваме на 1-ви януари и какво му се радваме толкоз, ще му дам парична премия. На Бъдни вечер слушахме по „ Дойче Веле “ „ Щиле Нахт “ /„ Тиха нощ, Свята нощ “/. Заглушаваха сигнала, само че се чуваше. Оттогава за мен е естествено всичко красиво да е със заглушител. Явно се е отразило и на спектаклите ми. Баща ми свиреше коледни песни на джука хармоника под светлината на свещите от елхата. Нямахме тв приемник, живеехме в едностаен апартамент и това ни помагаше да се усещаме семейство. Още звучат в ушите ми пишещата машина на майка ми и пианото на татко ми. Някои път татко ми свиреше на хармоника в банята, тъй като там беше най- положителната звучност. След много години, отново на 24-ти декември - „ Бъдни заран “ - се роди синът ми Иван. На идващия ден, 25-ти, пък е рожденият ден на тъст ми Пепи Новоселски, а и на племенницата ми. Да не си помислите, че в нашата фамилия има някаква „ божественост “, ха, ха, ха?! Баба ми по бащина линия пък умря на 25-ти декември сутринта в 1968 година, до момента в който четях „ Тримата шишковци “ на Юрий Олеша. Така и не ги дочетох „ шишковците “ от някакво поверие. Иначе Олеша ми е от обичаните създатели. Особено романа му „ Завист “. Мотиви от него включих в театър на Мая Новоселска. Но да се върнем обратно! Помня вълнението, съпроводено с дребното боязън, които изпитвах пред дядо Коледа. Аз отказвах да допускам, че той не съществува и по този начин продължавах детството си. То свърши не доста от дълго време, само че бързам отново да го почна /остаряване и вдетиняване са две страни на една монета/, тъй като беше превъзходно. Сега ще изтъквам майка ми за детството:
Градините на парадайса, откъдето познанието ни изгонва
А ето за какво моето детство беше превъзходно: През зимата при слънчево време татко ми ми забраняваше да отивам на учебно заведение и ме пращаше на ски на Витоша с обезпечено от него „ здравно “ за опрощение на отсъствията. Цялата пролет прекарвах „ Горе на черешата “. „ Куче в чекмедже “ нямах - имах същинско куче. Ритах мач на улицата и освирквах колите, които минаваха, с цел да пречат. В моя квартал софийския Лозенец - рядко минаваха коли, а череши имаше във всеки двор. Само един комшия беше обвил черешата си с бодлива тел, с цел да не можем да се катерим по нея. Другите ни пускаха. Най-мразех да ме прибират за вечеря - бях придирчив, а с настъпването на тъмнината настъпваше и „ жмичката “. Играехме до късно вечер. Престъпници нямаше или от милицията ги криеха, с цел да бъдем спокойни. И бяхме. По едно време се появи „ Жоро Павето “ и толкова. Майка ми и татко ми като лекари - надлежно на Младежкия спектакъл и на Операта - имаха летни отпуски от по един месец, който прекарвахме на море на остров „ Болшевик “. Сега е „ Света Анастасия “. И тогава беше, само че не публично. Една група „ островитяни “ без ток и питейна вода забравяхме цивилизацията и се превръщахме в туземци. Което за времето си беше някакво самобитно противоречие със системата. За системата на проведено летуване в почивни станции със трапезария храна и с обща тоалетна и баня става въпрос. Да не си помислите нещо друго!
- Кога и кой се обръща към вас с името Стефан?
- В Германия някои актьори ми викат „ Щефан “, което е занимателно, звучи някак си интернационално и ме кара за момент да се усещам германец. Да поема немска отговорност, не друго! Българската отговорност има по-различни характерности. Когато преподавам в театралната академия в Хамбург, ректорът й /от съветски произход/ ми вика на смешка Степан Степанич, което дава отговор на нашето Стефан Стефанов. Някои представления тук ги подписвам със „ Стефан “ за по-значително. Слагам и „ Теди “ в скоби, когато желая да се знае, че съм хем сериозен, хем лековат. Самото ми име подсказва жанрова комбинация. А в случай че не желая да идват да ме гледат някакви „ умници “, поставям единствено „ Теди “ на афиша. С една дума - Теди е оправданието на Стефан за по- обикновените му представления.
- Какви са наблюденията ви тук и в този момент - поддържаме ли вярно и уважително отношение към дати и ритуали, които изначално би трябвало да сплотяват или сме станали безбожници?
- Не мога да бъда виновен за „ сме “, а за „ съм “.
Не съм станал атеист
Съм в уважително отношение не толкоз към дати и ритуали, колкото към паметта. Някои неща от общия ни български живот би трябвало да се помнят. Да не помниш е комфортно. Нещо като изборната слепота. Или незаконната невмешателство. Но към този момент съм ги казвал тия работи. Към някои дати постоянно ще имаме противоречиво отношение и това ни прави българи. Ако сме всички на едно мнение, няма да сме ние! „ Позволи ми да разбирам по-добре от теб! “ и „ Тоя анекдот го знам по различен метод “ са постоянно срещани изречения. В театъра пък най-честата фраза е „ Тази пиеса я знам по различен метод “.
- Моля, споделете ваша персонална история със Стефан Данаилов и със Стоянка Мутафова.
- Светла им памет и на двамата! Със Стефан Данаилов нямам персонална история с изключение на, когато се случи да гледаме дружно един филм. И двамата се просълзихме на финала. Друг от публиката - не! Тогава го почувствах някак си непосредствен. Нищо повече. Не му го споделих. Не съм работил с него, единствено му се възхищавах като актьор. Особено в театъра. Беше паметен Бирон в „ Напразните старания на любовта “ от Шекспир в спектакъла на Леон Даниел от 70-те години на предишния век във военния спектакъл. Преди да го виждам там, не знаех, че е еднообразно мощен и в комедия, и в драма. А откакто студентите му го обожават, очевидно е мощен и като преподавател, което значи и като човек.
Личната ми единствена среща със Стоянка Мутафова е, когато тя прояви милосърдие да взе участие във кино лентата ми „ Рапсодия в бяло “ против съвсем никакъв хонорар. И ме смая със способността си да импровизира по едвам загатната от мене тематика. Беше блестяща в сякаш нетипичното за нея съществено амплоа. Възхити ме отношението й - не към мен, а към специалността изобщо. От нея научих, че каквото и да играеш, в случай че си същински артист, нямаш право да не се развълнуваш! Не единствено когато започваше да играе, а и заговореше ли за нещо странично, омагьосваше всички.
На Стояна й личеше, че е забъркана от друго тесто
Тук бих приказвал дълго за потомствената интелигенция, само че няма да е в този момент.
- Да се опасяваме ли, че местата на огромните артисти, които си потеглят един по един - съвсем незабележимо за медиите ни напусна и Васил Димитров - ще останат безнадеждно празни в арт пространството?
- Това е едната опция. Другата е да се стараем да ги запълним. Как ще се случи не знам. Нямам самочувствието, че мога да оказа помощ за нещо сходно. Жалко, само че времето към този момент не се нуждае от такива артисти. В днешните филми и ТВ стратегии от артиста се изисква най-вече да произнася шумно къси реплики и да се пули, с цел да реагира на постъпка на сътрудник или да оцени събитие.
- Защо, съгласно вас, българските създатели във времето не съумяват да се обединят против издънките на властта?
- Абстрахирайки се от Божественото значение на думата „ създател “, човешкото й значение значи нещо себично, суетно и в този момент ще изтъквам Чехов: „ Артистите са капризни, самолюбиви, полуобразовани и самонадеяни. Не се търпят един различен и всеки е подготвен да продаде душата си на дявола, единствено с цел да попречи на сътрудника си да получи по добра роля от неговата “. Какво да чакаме от такива хора?! Режисьорите не сме по-различни. Напротив „ представителна извадка “ на гореспоменатите сме. Та по какъв начин да се обединим!? Ние, даже към парадайса да ни призоват, не бихме тръгнали дружно. Или ще се изпокараме по пътя.
- До къде стигнахте с " Редки тъпанари 2 ", които могат да се трансфорат и в " Редки тъпанари 3 ", " Редки тъпанари 4 " - и по този начин до безконечност. Обречени ли сме на тъпанарщината?
- Айнщайн е казал… Няма да мога да го изтъквам тъкмо, само че е нещо такова: „ Две неща ми дават визия за безкрайността. Едното е вселената, другото - човешката нелепост “. Защо да поставям завършек на заниманията ми с безкрайността? Дори оттук насетне в спектаклите си вместо „ нелепост “ ще употребявам „ безконечност “.
Вместо „ тъп си като дънер “, ще споделям „ безконечен си като дънер “. А за „ интелигентен “ ще употребявам „ къс “. „ Той четеше доста. Беше къс човек. “ Това май звучи в мой жанр. Останах правилен на себе си, макар че се увлякох в цитати… Иначе концепцията да се продължи битието на „ тъпанарите “ е на Явор Бахаров. Останалата част от групата също е съгласна. Но да се работи с известни артисти е хем сладко, хем рисково. Току-виж им излязъл различен по-голям ангажимент и край! Въпреки всичко аз се сготвям за „ втора серия “. Извадих от интернет наказателния кодекс и се стопирах на някои „ театрални “ алинеи от него. Разработвам ги в ситуации-изпитания за моите крими тъпаци. Смятам още до момента в който пиша сюжета, да го чета на Роберт Янакиев, Явор Бахаров, Александър Сано и Мая Новоселска. Няма по какъв начин те да не го обогатят още преди да почнем подготовки. Горкият Йосиф Шамли не може към този момент да взе участие. Светла му памет! Русенският спектакъл още веднъж ще ни приюти през април следващата година, тъй че ненапълно ми е умерено с този ангажимент. Има дребен риск от това, че към този момент сме се поопознали и сме си поомръзнали, само че „ си заслужава риска “.
- Какъв е вашият смях в последно време - печален, подигравателен, подигравателен, самоироничен, безропотен...?
- Примиреният смях ми наподобява по нещо на угодническия. Не го упражнявам. Сарказъм демонстрирам най-вече в диалози по малкия екран. Самоиронията е нещо, на което още се изучавам, колкото и да се пъча, че я владея. Вижте какъв брой съм почтен! /или се върша на интересен/ Гледам смехът ми постоянно да е бодър.
- Публиката още веднъж приветства " Едно малко радио ": страхотният моноспектакъл, в който Мая Новоселска за следващ път е брилянтна клоунеса - припомнете, апелирам, по какъв начин и за какво създадохте това неповторимо представление, с което можем да отсрамим БГ културата из Европа...
- Не се интересувайте „ по какъв начин “, нито „ за какво “ го създадохме! Гледайте го! А българската просвета няма потребност от отсрамване по света. Там отиват блестящите ни неща. /Имаме такива/. Има потребност от отсрамване у нас, тъй като тук, а не в чужбина се вихрят жалките ни спектакли, концерти и тям сходни с цялостното подпомагане на страната. А при чалгата - и на публиката!? Спектакълът на Мая е прекрасен в действителност. Който не го е гледал, да побърза! Който отново му се гледа, да заповяда! Играе се в „ Сити Марк арт център “.
- Какво най-често ви питат студентите ви в Пловдив - привикнаха ли към този момент на много островатия ви жанр? Кога им се карате?
- Карам им се, когато не демонстрират това, което могат. Само в случай че е по причина на мързел, съм краен в езика си. Още първия ден им обясних, че мръсни думи няма, има мръсни хора /любим откъс от Ярослав Хашек/ и хуля на воля. Колкото до това какво ме питат - каквото и да ме питат, аз давам отговор каквото си желая. Какво желая? Искам да ги науча /доколкото мога/, че: Всяка роля - и най-голямата, и най- дребната - е „ орган “, обслужващ тялото на спектакъла. Всички „ органи от това тяло “ работят по едно и също време. Всички функционалности на тия органи са взаимно свързани и не би трябвало се подреждат по значимост. Те са дружно във въпросното тяло. Нали, в случай че едно тяло тича, мозъкът не може да изостава от сърцето, а червото да избързва? Първата година направихме „ Крал Юбю “ в специфична версия, тъй че всичките 16 души да могат да вземат участие. Сега работим върху по този начин наречения /погрешно/ импровизационен спектакъл, при който текст, персонажи, сюжет, визия и костюми за спектакъла се построяват по едно и също време в процеса на подготовките. Този спектакъл не би трябвало да се назовава импровизационен /понятие, натоварвано с отрицателен смисъл от „ разбирачите “/, а натурален! Това е най-естественият метод да се сътвори зрелище! Другото е нещо като свързване на цифрички с линийки по ред на номерата или запълване на фигурки с цветове. Или като четене и извършване на указания. И най- значимото: Театърът не е нищо друго, с изключение на едно отлично съавторство! Без съавторство просто не се получава. Освен че преговарям с тях, им демонстрирам значими /според мен/ филми, проследявам реакциите им, мъча се да уловя какво би ги развълнувало, какво - не. /Изучавам ги, не ги образовам./ В момента нагазваме в италианския неореализъм. И защото нагоре стана въпрос за паметта, ще ги срещна и с другите типове натурализъм. Социалистическият, да вземем за пример. Класическият ми е отегчителен и не води към провокации.
Натурализмът ме отблъсква
Въпреки че имам превъзходен помощник /блестящият махленски смешник и артист Кени/, мъчно ще ми бъде да съчетая преподавателската си активност в Пловдив с тази в Хамбург. Там организирам къси интензивни курсове по клоунада всяка година. Най-трудното, само че и най-желаното от мен, ще бъде да събера двата класа - немския и българския - и да създадем някаква щура групова импровизация, макар че в Германия биха я нарекли пренебрежително „ мулти-култи “! Кой знае какъв сценичен „ мелез “ би се родил?! Валери Петров: „ Всички гледат породата. Търсят расови белези. А пък има в природата удивителни мелези. “
- Кой е идващият от обичаните ви италиански режисьори от неореализма, предизвикал въображението ви със сюжет и герои?
- Федерико Фелини! Досега не съм посмял „ да го пипна “. Догодина стават 100 години от рождението му. Владо Трифонов „ ме възпламени “ да направя театър по този мотив. Обмислям дали да бъде по живота на Маестрото или да преработя някой от филмите му за сцена. За жал, притеснявам се, че ще би трябвало да сложа „ цици “ или „ дупе “ в заглавието на плана, с цел да привлека аудитория, че и спонсори! Фелини е обичал женските телеса и не би трябвало „ да ми се разсърди “. „ Аз, Фелини “ или „ Как се прави филм “, или даже „ Аз съм огромен измамник “ не са заглавия-примамки, каквото беше „ Редки тъпанари “ да вземем за пример. „ Случайността е другото име на Бог “ /твърдение на Фелини/ пък е многозначително. Ивайло Христов - най-малко на думи - се съгласи да изиграе Фелини, а Мая Новоселска - Джулиета Мазина. Остава да събера още артисти от техния сан /това ще ми бъде трудно/ и нещата се надявам да тръгнат от единствено себе си. А тръгнат ли нещата от единствено себе си, задоволително ще е и аз да потегли край тях. Обикновено по този начин се получават положителните спектакли. Ако някой споделя друго - лъже. Трудно ми беше да намеря спектакъл, който да приюти това събитие, в случай че стане събитие. Дано стане...! /Ще стане/. Народният спектакъл ми отхвърли, тъй като програмата му била цялостна. Военният пък ме одобри, макар че програмата му била цялостна. Става въпрос за ноември следващата година, в случай че е рекъл Господ… Или в случай че е рекъл Фелини - нали е при Него!
- Как се справяте с целия си безразсъден график - остава ли ви време за внучките?
- Не и когато са двете едновременно. Една по една-става. Ако Мая обаче не поема главната тежест, аз съм беззащитен. Никога не съм можел да си играя с момиченца. Още от най-ранно детство.
- Писането на записки се трансформира в следващия народен спорт - вие ще се наканите ли?
- Бих си измислил живот, с цел да го опиша. Но нечий забавен живот може да бъде разказан скучно, а нечий отегчителен - забавно. Трябва да се внимава. Чувал съм, че Чарли Чаплин е употребил писателската помощ на Греъм Грин за своята автобиография. „ Легенда за Сан Микеле “ е блестяща сякаш автобиография на Аксел Мунте. В това „ сякаш “ му е цаката. Някаква мистификация към моя живот бих се опитал да напиша. Дори се пробвах към този момент, само че не се получи. В миг на изчакване съм. По-скоро бих направил документално-игрален филм за основаването на трупата на спектакъл „ Ла Страда “ и след това на ТВ шоуто „ Улицата “. И за България в тия времена.
От къде дойдохме. Къде отидохме
Как се събрахме и надлежно разделихме. Ще напомня старта ни от кукления спектакъл. Как вместо да се оставят да бъдат движени, куклите раздвижиха много от нещата в България. Всичко това би обединило мощната фигура на Юлия Огнянова - учителката ми и ни… Театър „ Ла Страда “! Смело мога да го нарека моят спектакъл, макар че го сътвори Пламен Тимев-Ганди, а шеф му беше Стефан Янков. Освен спектакъл, беше и най-посещаваният джаз клуб на София. В „ Ла Страда “ са работили режисьорите Сашо Морфов, Камен Донев, Съни Сънински, Борислав Чакринов и Коко Стефанов /сега образова актьори в Мюнхен/. Да не приказваме за Юлия Огнянова! Там бяха и някои от най-значимите през днешния ден актьори. Всеки би споделил, разказал, посочил по нещо, а аз бих го украсил художествено, само че със единодушието на останалите. Все отново останаха.. хме.. х! Тъпо е, в случай че няма на кого да разчиташ, само че се свиква… Не съм привикнал и нямам желание да привиквам.
Аз съм благополучен човек
Блестящи артисти са давали всичко от себе си, единствено и единствено с цел да изпълнят това, което желая от тях. Освен това всичките ми детски фантазии се сбъднаха: Имам към този момент тв приемник.
Програмата му е такава, че може да записва излъчвания, които съм пропуснал. За това най- доста си мечтаех като дребен.
Някои от тия излъчвания са мои излъчвания.
И недетските ми фантазии се сбъднаха:
Мога да си влизам през задния вход на който спектакъл си желая, да си пия кафето и да си приказвам с който артист си желая, за каквото си желая, стига да поискам… Част от някакъв сценичен свят съм, разбирате ли? Познавам му търбуха. Изпитал съм и най-великото наслаждение на света! Удоволствието от измислянето! Споделял съм го с другите. И измислянето, и удоволствието. Това е още по-голямо наслаждение. Някои от представленията ми бяха първи. Не като качество, а като тип спектакъл. Имам превъзходни другари! Чудесно семейство! А да знаете какво ми следва...?! Не ме интересува! Това пък е най-голямото наслаждение!
Стефан Москов – един от дребното достоверни интелектуалци и от дълго време интернационално приети български режисьори и изобщо актьори - тези дни чества с семейството си серия от светли дати. За благополучие на сътрудници и почитатели Теди към този момент се отхвърли да се отдаде на почивка, с цел да обиколи света със брачната половинка си Мая Новоселска, и все по този начин остава предан на общото им изкуство. След новогодишните купони синът на двама от най-уважаваните лекари в страната - изключителната писателка доктор Рада Москова от Младежкия спектакъл и музикантът джазмен, европейския маестро на устната хармоника и фониатър на Софийската опера доктор Стефан Москов – продължава с маратона по сцените на родината, като в графика му към този момент са подредени и уговорките в Европа.
- Господин Москов, по какъв начин празнувате в фамилията - от Бъдни вечер, рожден ден и на сина ви Иван, през Коледа, Стефанов ден - двоен, тъй като сте кръстен на татко си, та до Нова година? Кои бяха наложителните фамилни обичаи в детството ви, имаше ли забрани?
- Стефанов ден е троен, тъй като съм кръстен на татко си и на дядо си по майчина линия. Бог да ги елементарни и двамата! В детските години слагахме елхата на неофициалния тогава празник „ Рождество Христово “. Доста комшии го правеха на Нова година, за която все се чудя за какво е празник!? Ако някой може да ми изясни какво честваме на 1-ви януари и какво му се радваме толкоз, ще му дам парична премия. На Бъдни вечер слушахме по „ Дойче Веле “ „ Щиле Нахт “ /„ Тиха нощ, Свята нощ “/. Заглушаваха сигнала, само че се чуваше. Оттогава за мен е естествено всичко красиво да е със заглушител. Явно се е отразило и на спектаклите ми. Баща ми свиреше коледни песни на джука хармоника под светлината на свещите от елхата. Нямахме тв приемник, живеехме в едностаен апартамент и това ни помагаше да се усещаме семейство. Още звучат в ушите ми пишещата машина на майка ми и пианото на татко ми. Някои път татко ми свиреше на хармоника в банята, тъй като там беше най- положителната звучност. След много години, отново на 24-ти декември - „ Бъдни заран “ - се роди синът ми Иван. На идващия ден, 25-ти, пък е рожденият ден на тъст ми Пепи Новоселски, а и на племенницата ми. Да не си помислите, че в нашата фамилия има някаква „ божественост “, ха, ха, ха?! Баба ми по бащина линия пък умря на 25-ти декември сутринта в 1968 година, до момента в който четях „ Тримата шишковци “ на Юрий Олеша. Така и не ги дочетох „ шишковците “ от някакво поверие. Иначе Олеша ми е от обичаните създатели. Особено романа му „ Завист “. Мотиви от него включих в театър на Мая Новоселска. Но да се върнем обратно! Помня вълнението, съпроводено с дребното боязън, които изпитвах пред дядо Коледа. Аз отказвах да допускам, че той не съществува и по този начин продължавах детството си. То свърши не доста от дълго време, само че бързам отново да го почна /остаряване и вдетиняване са две страни на една монета/, тъй като беше превъзходно. Сега ще изтъквам майка ми за детството:
Градините на парадайса, откъдето познанието ни изгонва
А ето за какво моето детство беше превъзходно: През зимата при слънчево време татко ми ми забраняваше да отивам на учебно заведение и ме пращаше на ски на Витоша с обезпечено от него „ здравно “ за опрощение на отсъствията. Цялата пролет прекарвах „ Горе на черешата “. „ Куче в чекмедже “ нямах - имах същинско куче. Ритах мач на улицата и освирквах колите, които минаваха, с цел да пречат. В моя квартал софийския Лозенец - рядко минаваха коли, а череши имаше във всеки двор. Само един комшия беше обвил черешата си с бодлива тел, с цел да не можем да се катерим по нея. Другите ни пускаха. Най-мразех да ме прибират за вечеря - бях придирчив, а с настъпването на тъмнината настъпваше и „ жмичката “. Играехме до късно вечер. Престъпници нямаше или от милицията ги криеха, с цел да бъдем спокойни. И бяхме. По едно време се появи „ Жоро Павето “ и толкова. Майка ми и татко ми като лекари - надлежно на Младежкия спектакъл и на Операта - имаха летни отпуски от по един месец, който прекарвахме на море на остров „ Болшевик “. Сега е „ Света Анастасия “. И тогава беше, само че не публично. Една група „ островитяни “ без ток и питейна вода забравяхме цивилизацията и се превръщахме в туземци. Което за времето си беше някакво самобитно противоречие със системата. За системата на проведено летуване в почивни станции със трапезария храна и с обща тоалетна и баня става въпрос. Да не си помислите нещо друго!
- Кога и кой се обръща към вас с името Стефан?
- В Германия някои актьори ми викат „ Щефан “, което е занимателно, звучи някак си интернационално и ме кара за момент да се усещам германец. Да поема немска отговорност, не друго! Българската отговорност има по-различни характерности. Когато преподавам в театралната академия в Хамбург, ректорът й /от съветски произход/ ми вика на смешка Степан Степанич, което дава отговор на нашето Стефан Стефанов. Някои представления тук ги подписвам със „ Стефан “ за по-значително. Слагам и „ Теди “ в скоби, когато желая да се знае, че съм хем сериозен, хем лековат. Самото ми име подсказва жанрова комбинация. А в случай че не желая да идват да ме гледат някакви „ умници “, поставям единствено „ Теди “ на афиша. С една дума - Теди е оправданието на Стефан за по- обикновените му представления.
- Какви са наблюденията ви тук и в този момент - поддържаме ли вярно и уважително отношение към дати и ритуали, които изначално би трябвало да сплотяват или сме станали безбожници?
- Не мога да бъда виновен за „ сме “, а за „ съм “.
Не съм станал атеист
Съм в уважително отношение не толкоз към дати и ритуали, колкото към паметта. Някои неща от общия ни български живот би трябвало да се помнят. Да не помниш е комфортно. Нещо като изборната слепота. Или незаконната невмешателство. Но към този момент съм ги казвал тия работи. Към някои дати постоянно ще имаме противоречиво отношение и това ни прави българи. Ако сме всички на едно мнение, няма да сме ние! „ Позволи ми да разбирам по-добре от теб! “ и „ Тоя анекдот го знам по различен метод “ са постоянно срещани изречения. В театъра пък най-честата фраза е „ Тази пиеса я знам по различен метод “.
- Моля, споделете ваша персонална история със Стефан Данаилов и със Стоянка Мутафова.
- Светла им памет и на двамата! Със Стефан Данаилов нямам персонална история с изключение на, когато се случи да гледаме дружно един филм. И двамата се просълзихме на финала. Друг от публиката - не! Тогава го почувствах някак си непосредствен. Нищо повече. Не му го споделих. Не съм работил с него, единствено му се възхищавах като актьор. Особено в театъра. Беше паметен Бирон в „ Напразните старания на любовта “ от Шекспир в спектакъла на Леон Даниел от 70-те години на предишния век във военния спектакъл. Преди да го виждам там, не знаех, че е еднообразно мощен и в комедия, и в драма. А откакто студентите му го обожават, очевидно е мощен и като преподавател, което значи и като човек.
Личната ми единствена среща със Стоянка Мутафова е, когато тя прояви милосърдие да взе участие във кино лентата ми „ Рапсодия в бяло “ против съвсем никакъв хонорар. И ме смая със способността си да импровизира по едвам загатната от мене тематика. Беше блестяща в сякаш нетипичното за нея съществено амплоа. Възхити ме отношението й - не към мен, а към специалността изобщо. От нея научих, че каквото и да играеш, в случай че си същински артист, нямаш право да не се развълнуваш! Не единствено когато започваше да играе, а и заговореше ли за нещо странично, омагьосваше всички.
На Стояна й личеше, че е забъркана от друго тесто
Тук бих приказвал дълго за потомствената интелигенция, само че няма да е в този момент.
- Да се опасяваме ли, че местата на огромните артисти, които си потеглят един по един - съвсем незабележимо за медиите ни напусна и Васил Димитров - ще останат безнадеждно празни в арт пространството?
- Това е едната опция. Другата е да се стараем да ги запълним. Как ще се случи не знам. Нямам самочувствието, че мога да оказа помощ за нещо сходно. Жалко, само че времето към този момент не се нуждае от такива артисти. В днешните филми и ТВ стратегии от артиста се изисква най-вече да произнася шумно къси реплики и да се пули, с цел да реагира на постъпка на сътрудник или да оцени събитие.
- Защо, съгласно вас, българските създатели във времето не съумяват да се обединят против издънките на властта?
- Абстрахирайки се от Божественото значение на думата „ създател “, човешкото й значение значи нещо себично, суетно и в този момент ще изтъквам Чехов: „ Артистите са капризни, самолюбиви, полуобразовани и самонадеяни. Не се търпят един различен и всеки е подготвен да продаде душата си на дявола, единствено с цел да попречи на сътрудника си да получи по добра роля от неговата “. Какво да чакаме от такива хора?! Режисьорите не сме по-различни. Напротив „ представителна извадка “ на гореспоменатите сме. Та по какъв начин да се обединим!? Ние, даже към парадайса да ни призоват, не бихме тръгнали дружно. Или ще се изпокараме по пътя.
- До къде стигнахте с " Редки тъпанари 2 ", които могат да се трансфорат и в " Редки тъпанари 3 ", " Редки тъпанари 4 " - и по този начин до безконечност. Обречени ли сме на тъпанарщината?
- Айнщайн е казал… Няма да мога да го изтъквам тъкмо, само че е нещо такова: „ Две неща ми дават визия за безкрайността. Едното е вселената, другото - човешката нелепост “. Защо да поставям завършек на заниманията ми с безкрайността? Дори оттук насетне в спектаклите си вместо „ нелепост “ ще употребявам „ безконечност “.
Вместо „ тъп си като дънер “, ще споделям „ безконечен си като дънер “. А за „ интелигентен “ ще употребявам „ къс “. „ Той четеше доста. Беше къс човек. “ Това май звучи в мой жанр. Останах правилен на себе си, макар че се увлякох в цитати… Иначе концепцията да се продължи битието на „ тъпанарите “ е на Явор Бахаров. Останалата част от групата също е съгласна. Но да се работи с известни артисти е хем сладко, хем рисково. Току-виж им излязъл различен по-голям ангажимент и край! Въпреки всичко аз се сготвям за „ втора серия “. Извадих от интернет наказателния кодекс и се стопирах на някои „ театрални “ алинеи от него. Разработвам ги в ситуации-изпитания за моите крими тъпаци. Смятам още до момента в който пиша сюжета, да го чета на Роберт Янакиев, Явор Бахаров, Александър Сано и Мая Новоселска. Няма по какъв начин те да не го обогатят още преди да почнем подготовки. Горкият Йосиф Шамли не може към този момент да взе участие. Светла му памет! Русенският спектакъл още веднъж ще ни приюти през април следващата година, тъй че ненапълно ми е умерено с този ангажимент. Има дребен риск от това, че към този момент сме се поопознали и сме си поомръзнали, само че „ си заслужава риска “.
- Какъв е вашият смях в последно време - печален, подигравателен, подигравателен, самоироничен, безропотен...?
- Примиреният смях ми наподобява по нещо на угодническия. Не го упражнявам. Сарказъм демонстрирам най-вече в диалози по малкия екран. Самоиронията е нещо, на което още се изучавам, колкото и да се пъча, че я владея. Вижте какъв брой съм почтен! /или се върша на интересен/ Гледам смехът ми постоянно да е бодър.
- Публиката още веднъж приветства " Едно малко радио ": страхотният моноспектакъл, в който Мая Новоселска за следващ път е брилянтна клоунеса - припомнете, апелирам, по какъв начин и за какво създадохте това неповторимо представление, с което можем да отсрамим БГ културата из Европа...
- Не се интересувайте „ по какъв начин “, нито „ за какво “ го създадохме! Гледайте го! А българската просвета няма потребност от отсрамване по света. Там отиват блестящите ни неща. /Имаме такива/. Има потребност от отсрамване у нас, тъй като тук, а не в чужбина се вихрят жалките ни спектакли, концерти и тям сходни с цялостното подпомагане на страната. А при чалгата - и на публиката!? Спектакълът на Мая е прекрасен в действителност. Който не го е гледал, да побърза! Който отново му се гледа, да заповяда! Играе се в „ Сити Марк арт център “.
- Какво най-често ви питат студентите ви в Пловдив - привикнаха ли към този момент на много островатия ви жанр? Кога им се карате?
- Карам им се, когато не демонстрират това, което могат. Само в случай че е по причина на мързел, съм краен в езика си. Още първия ден им обясних, че мръсни думи няма, има мръсни хора /любим откъс от Ярослав Хашек/ и хуля на воля. Колкото до това какво ме питат - каквото и да ме питат, аз давам отговор каквото си желая. Какво желая? Искам да ги науча /доколкото мога/, че: Всяка роля - и най-голямата, и най- дребната - е „ орган “, обслужващ тялото на спектакъла. Всички „ органи от това тяло “ работят по едно и също време. Всички функционалности на тия органи са взаимно свързани и не би трябвало се подреждат по значимост. Те са дружно във въпросното тяло. Нали, в случай че едно тяло тича, мозъкът не може да изостава от сърцето, а червото да избързва? Първата година направихме „ Крал Юбю “ в специфична версия, тъй че всичките 16 души да могат да вземат участие. Сега работим върху по този начин наречения /погрешно/ импровизационен спектакъл, при който текст, персонажи, сюжет, визия и костюми за спектакъла се построяват по едно и също време в процеса на подготовките. Този спектакъл не би трябвало да се назовава импровизационен /понятие, натоварвано с отрицателен смисъл от „ разбирачите “/, а натурален! Това е най-естественият метод да се сътвори зрелище! Другото е нещо като свързване на цифрички с линийки по ред на номерата или запълване на фигурки с цветове. Или като четене и извършване на указания. И най- значимото: Театърът не е нищо друго, с изключение на едно отлично съавторство! Без съавторство просто не се получава. Освен че преговарям с тях, им демонстрирам значими /според мен/ филми, проследявам реакциите им, мъча се да уловя какво би ги развълнувало, какво - не. /Изучавам ги, не ги образовам./ В момента нагазваме в италианския неореализъм. И защото нагоре стана въпрос за паметта, ще ги срещна и с другите типове натурализъм. Социалистическият, да вземем за пример. Класическият ми е отегчителен и не води към провокации.
Натурализмът ме отблъсква
Въпреки че имам превъзходен помощник /блестящият махленски смешник и артист Кени/, мъчно ще ми бъде да съчетая преподавателската си активност в Пловдив с тази в Хамбург. Там организирам къси интензивни курсове по клоунада всяка година. Най-трудното, само че и най-желаното от мен, ще бъде да събера двата класа - немския и българския - и да създадем някаква щура групова импровизация, макар че в Германия биха я нарекли пренебрежително „ мулти-култи “! Кой знае какъв сценичен „ мелез “ би се родил?! Валери Петров: „ Всички гледат породата. Търсят расови белези. А пък има в природата удивителни мелези. “
- Кой е идващият от обичаните ви италиански режисьори от неореализма, предизвикал въображението ви със сюжет и герои?
- Федерико Фелини! Досега не съм посмял „ да го пипна “. Догодина стават 100 години от рождението му. Владо Трифонов „ ме възпламени “ да направя театър по този мотив. Обмислям дали да бъде по живота на Маестрото или да преработя някой от филмите му за сцена. За жал, притеснявам се, че ще би трябвало да сложа „ цици “ или „ дупе “ в заглавието на плана, с цел да привлека аудитория, че и спонсори! Фелини е обичал женските телеса и не би трябвало „ да ми се разсърди “. „ Аз, Фелини “ или „ Как се прави филм “, или даже „ Аз съм огромен измамник “ не са заглавия-примамки, каквото беше „ Редки тъпанари “ да вземем за пример. „ Случайността е другото име на Бог “ /твърдение на Фелини/ пък е многозначително. Ивайло Христов - най-малко на думи - се съгласи да изиграе Фелини, а Мая Новоселска - Джулиета Мазина. Остава да събера още артисти от техния сан /това ще ми бъде трудно/ и нещата се надявам да тръгнат от единствено себе си. А тръгнат ли нещата от единствено себе си, задоволително ще е и аз да потегли край тях. Обикновено по този начин се получават положителните спектакли. Ако някой споделя друго - лъже. Трудно ми беше да намеря спектакъл, който да приюти това събитие, в случай че стане събитие. Дано стане...! /Ще стане/. Народният спектакъл ми отхвърли, тъй като програмата му била цялостна. Военният пък ме одобри, макар че програмата му била цялостна. Става въпрос за ноември следващата година, в случай че е рекъл Господ… Или в случай че е рекъл Фелини - нали е при Него!
- Как се справяте с целия си безразсъден график - остава ли ви време за внучките?
- Не и когато са двете едновременно. Една по една-става. Ако Мая обаче не поема главната тежест, аз съм беззащитен. Никога не съм можел да си играя с момиченца. Още от най-ранно детство.
- Писането на записки се трансформира в следващия народен спорт - вие ще се наканите ли?
- Бих си измислил живот, с цел да го опиша. Но нечий забавен живот може да бъде разказан скучно, а нечий отегчителен - забавно. Трябва да се внимава. Чувал съм, че Чарли Чаплин е употребил писателската помощ на Греъм Грин за своята автобиография. „ Легенда за Сан Микеле “ е блестяща сякаш автобиография на Аксел Мунте. В това „ сякаш “ му е цаката. Някаква мистификация към моя живот бих се опитал да напиша. Дори се пробвах към този момент, само че не се получи. В миг на изчакване съм. По-скоро бих направил документално-игрален филм за основаването на трупата на спектакъл „ Ла Страда “ и след това на ТВ шоуто „ Улицата “. И за България в тия времена.
От къде дойдохме. Къде отидохме
Как се събрахме и надлежно разделихме. Ще напомня старта ни от кукления спектакъл. Как вместо да се оставят да бъдат движени, куклите раздвижиха много от нещата в България. Всичко това би обединило мощната фигура на Юлия Огнянова - учителката ми и ни… Театър „ Ла Страда “! Смело мога да го нарека моят спектакъл, макар че го сътвори Пламен Тимев-Ганди, а шеф му беше Стефан Янков. Освен спектакъл, беше и най-посещаваният джаз клуб на София. В „ Ла Страда “ са работили режисьорите Сашо Морфов, Камен Донев, Съни Сънински, Борислав Чакринов и Коко Стефанов /сега образова актьори в Мюнхен/. Да не приказваме за Юлия Огнянова! Там бяха и някои от най-значимите през днешния ден актьори. Всеки би споделил, разказал, посочил по нещо, а аз бих го украсил художествено, само че със единодушието на останалите. Все отново останаха.. хме.. х! Тъпо е, в случай че няма на кого да разчиташ, само че се свиква… Не съм привикнал и нямам желание да привиквам.
Аз съм благополучен човек
Блестящи артисти са давали всичко от себе си, единствено и единствено с цел да изпълнят това, което желая от тях. Освен това всичките ми детски фантазии се сбъднаха: Имам към този момент тв приемник.
Програмата му е такава, че може да записва излъчвания, които съм пропуснал. За това най- доста си мечтаех като дребен.
Някои от тия излъчвания са мои излъчвания.
И недетските ми фантазии се сбъднаха:
Мога да си влизам през задния вход на който спектакъл си желая, да си пия кафето и да си приказвам с който артист си желая, за каквото си желая, стига да поискам… Част от някакъв сценичен свят съм, разбирате ли? Познавам му търбуха. Изпитал съм и най-великото наслаждение на света! Удоволствието от измислянето! Споделял съм го с другите. И измислянето, и удоволствието. Това е още по-голямо наслаждение. Някои от представленията ми бяха първи. Не като качество, а като тип спектакъл. Имам превъзходни другари! Чудесно семейство! А да знаете какво ми следва...?! Не ме интересува! Това пък е най-голямото наслаждение!
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ