Днес си спомняме за Апостола и жените, които той носеше в сърцето си до сетния си дъх
Днес означаваме 185 години от рождението на Апостола на свободата - Васил Левски. Един от най-великите синове на България, жертвал живота си за освобождението на родината бе предаден от свои и загуби живота си, за свободата на Родината...
Днес е ден, в който би трябвало да си спомним за него. Ето и някои негови думи и обстоятелства за живота му:
" …Пиша ти приятелю, че аз останах тука (в Букурещ) с желание да стана преподавател на българското учебно заведение, само че мощно се излъгах. Достигнах до такова жалостно състояние, което не можа ти разказа. Живея напълно оскъдно, дрипите, които имам, се скъсаха и мен ме е позор да изляза дене по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една вятърничава воденица – дружно с моя сънародник Васил Дякона... "
С тези думи стартира известното писмо на Христо Ботев от зимата на 1868 година до приятеля му Киро Тулешков - български публицист, литератор, възпитател и национал-революционер. В него бъдещият стихотворец и бунтовник разказва усещането си от характера и личността на Дякона. Оригиналът на документа е изгубен, а в първата обява, направена от Захари Стоянов, писмото не е цяло. Ето какво още споделя Ботев за своя приятел...
"... За препитанието ни не питай, тъй като колкото да на два и три деня намираме самун да си уталожим гладът… Тия дни мисля да държа беседа в читалището " Братска обич ", само че по какъв начин ще се явя – не зная! При сичкото това критическо състояние аз отново си не изгубвам дързостта и си не изменявам честното слово… Приятелят ми Левски, с който живеем, е нечут темперамент! Когато ние се намираме в най-критическо състояние, то той и тогава си е подобен радостен, както и когато се намираме в най-хубаво състояние. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè радостен! Вечер – дордето ще легнем – той пее; заран, щом си отвори очите, отново пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и премеждия. Приятно е човеку да живее с сходни личности… "
Хр. Ботйов
И може би тъкмо този радостен, жизнеспособен, оптимистичен и сияен характер на Левски е изиграл основна роля върху оформянето на оня по този начин ярък ореол, увенчал образа на Апостола на свободата. Ореол, осветил със сиянието си и оставил бездънен отпечатък в сърцата и на най-милите същества в живота му – неговите дами. Не е загадка, че с изключение на занимателен, Васил Левски е бил хубав, непретенциозен, деликатен и красноречив. Нищо чудно, че толкоз дами са загубвали мозъка си по него.
Кои в действителност са нежните създания, развълнували душата на Дякона и изиграли основна роля в живота на една от най-харизматичните и тачени персони в историята на България?
Майката Гина Кунчева
.jpg )
Майката на Апостола Гина Кунчева с Начо Андреев
Гина Кунчева е родена в Сопот, само че още като дете се преселва дружно с родителите си в град Карлово. На към 25 годишна възраст тя се омъжва за бояджията на гайтани Иван Кунчев. Раждат им се 6 деца - Кунчо, Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Съпругът на Гина напуща белия свят прекомерно рано и остава жена си сама с многочислената им челяд. Гина изхранва фамилията си, работейки като слугиня в чорбаджийските къщи. Въпреки несгодите, тя съумява да даде на децата си положително обучение. Гина осъзнава заплахата от пътя, по който синът ѝ Васил поема, само че по въпроса дали се е опитвала да го спре, с цел да го защищити, сведения липсват. Именно на своята майка на Великден 1864 година Васил предава отрязаните си коси с молба да ги пази и със заръката когато научи за гибелта му, да ги опее и погребе съгласно християнския бит. През юни 1869 година управляващите, тръгнали по следите на Апостола, връхлитат в дома на Иван Фурнаджиев, брачен партньор на най-малката сестра на Гина и я откриват там. Жестоките мъчения и закани, на които я подлагат обаче, са безсилни пред твърдостта и непоколебимия майчин дух на клетата жена. Хрониките свидетелстват, че когато ѝ оповестяват за гибелта на сина ѝ, тя изрича думите: " Не, никакво жито няма да сварявам. Васил в никакъв случай няма да почине ".
Занася косите му при поп Костадин, с цел да ги опее, само че не ги погребва, а ги съхранява до своята гибел. Умира на 27 януари 1878 година Тежкият живот и скръбта на Гина по четири от децата ѝ (оцеляват единствено две – Яна и Петър) стават причина опечалената майка сама да избере гибелта, като се хвърля в бунар.
Сестрата Яна Кунчева
Яна Кунчева
Яна постоянно и неотменно поддържа брат си в мислите и делата му. Дори рискува живота си и то нееднократно, с цел да го избави. Именно в дома на брачна половинка ѝ брат ѝ Васил се крие неведнъж. Оттук потегля по пътя за Легията на Раковски в Белград. Всеки път, когато Васил Левски се връща в родното Карлово, гостува на сестра си. След гибелта на майка им, косите на Апостола се съхраняват от сестра му. През 1907 година Яна ги предава на министъра на просвещението, с цел да могат да стигнат до идните генерации. Яна има 9 деца и е единствената от братята и сестрите на Левски, която основава свое потомство.
Съратнички на Левски в делото му
Неда Цветкова и Величка Хашнова са измежду дамите, взели участие един до друг с Левски във великото дело, отдадено на свободата на България. И двете доживяват и оцеляват след Освобождението. И двете описват с удивление и екстаз за смелостта и мощния дух на Апостола. За имената на тези две съратнички научаваме от биографията на Захари Стоянов. След изменничество и опасност архивът на Левски да попадне в ръцете на турската полиция Неда Цветкова се изкачва на покрива на къщата на карловчанина Станю Табанлията и го предава на Апостола. Величка Хашнова споделя по какъв начин след освобождението на поп Кръстьо от пандиза на 18 ноември 1972 година тя персонално получила три поредни писма, хвърлени през нощта в двора ѝ, подписани сякаш от самия Левски. По думите ѝ в тях пишело да занесе кореспонденцията му на лозето, където персонално Левски ще я чака. Величка незабавно заподозряла изменничество с помощта на това, че добре познавала почерка на омразния Кръстьо и не се поддала на операцията.
Втора българска легия в Белград
Въпреки изказванията на Захари Стоянов, че любовните трепети са били непознати на Левски и че той не е имал жена до себе си, съгласно откривателите има и такива дами, които съумели да пленят сърцето му...
Йова от с. Войнягово
В интервала 1864-66 година Васил Левски работи като преподавател в карловското село Войнягово. Там точно той среща и се влюбва в 10 години по-младата от него Йова. 16-годишната госпожица превзема сърцето му с хубостта и положителния си темперамент. По време на седенките Левски всякога моли момичето да пее дружно с него обичаните му песни. От него безценен спомен ѝ остава един подарък – герданче. Това съгласно тогавашните традиции и обичаи можело да значи единствено едно – заричане във честност. Дори се носи легендата, че Левски желал да откъсне цвете за нея. Тя обаче му споделила, че в случай че го направи, щяла да остане излъгана и нямало да може да се венчае за войняговец. Влюбеният Дякон ѝ отвърнал, че няма да я излъже и че откакто дойдела свободата, щял да се завърне и да я направи своя жена. След като напуща селото, влюбената госпожица чака три години синеокия даскал и не желае да се задоми. За разбулването на легендата спомагат изследванията на историка Петър Берлиев, някогашен организатор на музея в Сопот. Той е безапелационен, че Левски фактически е изискал ръката на Йова. Няколко години по-късно той се върнал в селото и дал така наречен „ изин “ на изгората си, т.е. позволение да се омъжи за различен. Не след дълго Йова се венчава за търговеца Неделчо, на който ражда две деца – момче и момиче. Настоява синът ѝ да стане преподавател, макар че бащата му има дюкян и умеенето да посвети сина си в комерсиалните каузи. След като през 1873 година в селото идва вестта за обесването на Апостола, църковната камбана бие една седмица, а дамите не смъкват черните си облекла и забрадки няколко години.
Карловската монахиня Ана Бояджиева
Друга млада дама, за която се приказва, че пленява сърцето на младия Апостол, е монахинята Ана Бояджиева от Карлово. Апостолът среща девойката в Белград, когато е в легията на Раковски. Те обаче се познават отпреди. В Белград Ана учи богословие и приема монашеското име Евгения. Романтиката сред двамата включва подарък на портрет с униформа от Втората легия от страна на Левски, а Евгения му връща жеста, като му изплита ръкавици поради тежката и студена зима.
Снимката, която Левски подарява на обичаната си
Двамата се срещат няколко пъти в родното Карлово, където монахинята се връща, откакто приключва учебното заведение в Белград. Проф. Божидар Димитров е уверен, че сред тях е имало споделена обич.
Една от дребното непокътнати фотоси на монахиня Евгения (вляво)
Потвърждение на това дава и Васил Караиванов. Той е наследник на сестрата на Евгения - София Бояджиева. В спомените си е безапелационен, че в Белград „ връзките им стават сърдечни “. „ Упорито Левски понасял тежката орис на безпаричен бежанец, само че може би близостта на Евгения му давала сили - споделя Караиванов. - Евгения, чийто почерк и обучение надвишавали тези на Левски, постоянно му пишела писмата. И той на драго сърце казвал, че си има секретар. Така в дни на ограничения и революционен живот се стартира една велика, неразрешена и от Бога обич, с цел да бъде неразрешена за цялостен живот... “
Въпреки многочислените изказвания, че само делото за „ свята и чиста република “ е движело сърцето на Левски, в него въпреки всичко е имало място и за дами. Макар и Дякон, Левски е бил и мъж, който не можел да остане апатичен към женската красота. А и към този момент не е загадка, че неговото омагьосване и харизма са вдъхновявали не една или две дами, подготвени самоуверено да последват синеокия бунтовник по пътя на неговата задача, или най-малкото – да запазят загатна за него вечно в сърцето си.
Днес е ден, в който би трябвало да си спомним за него. Ето и някои негови думи и обстоятелства за живота му:
" …Пиша ти приятелю, че аз останах тука (в Букурещ) с желание да стана преподавател на българското учебно заведение, само че мощно се излъгах. Достигнах до такова жалостно състояние, което не можа ти разказа. Живея напълно оскъдно, дрипите, които имам, се скъсаха и мен ме е позор да изляза дене по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една вятърничава воденица – дружно с моя сънародник Васил Дякона... "
С тези думи стартира известното писмо на Христо Ботев от зимата на 1868 година до приятеля му Киро Тулешков - български публицист, литератор, възпитател и национал-революционер. В него бъдещият стихотворец и бунтовник разказва усещането си от характера и личността на Дякона. Оригиналът на документа е изгубен, а в първата обява, направена от Захари Стоянов, писмото не е цяло. Ето какво още споделя Ботев за своя приятел...
"... За препитанието ни не питай, тъй като колкото да на два и три деня намираме самун да си уталожим гладът… Тия дни мисля да държа беседа в читалището " Братска обич ", само че по какъв начин ще се явя – не зная! При сичкото това критическо състояние аз отново си не изгубвам дързостта и си не изменявам честното слово… Приятелят ми Левски, с който живеем, е нечут темперамент! Когато ние се намираме в най-критическо състояние, то той и тогава си е подобен радостен, както и когато се намираме в най-хубаво състояние. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè радостен! Вечер – дордето ще легнем – той пее; заран, щом си отвори очите, отново пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и премеждия. Приятно е човеку да живее с сходни личности… "
Хр. Ботйов
И може би тъкмо този радостен, жизнеспособен, оптимистичен и сияен характер на Левски е изиграл основна роля върху оформянето на оня по този начин ярък ореол, увенчал образа на Апостола на свободата. Ореол, осветил със сиянието си и оставил бездънен отпечатък в сърцата и на най-милите същества в живота му – неговите дами. Не е загадка, че с изключение на занимателен, Васил Левски е бил хубав, непретенциозен, деликатен и красноречив. Нищо чудно, че толкоз дами са загубвали мозъка си по него.
Кои в действителност са нежните създания, развълнували душата на Дякона и изиграли основна роля в живота на една от най-харизматичните и тачени персони в историята на България?
Майката Гина Кунчева
Майката на Апостола Гина Кунчева с Начо Андреев
Гина Кунчева е родена в Сопот, само че още като дете се преселва дружно с родителите си в град Карлово. На към 25 годишна възраст тя се омъжва за бояджията на гайтани Иван Кунчев. Раждат им се 6 деца - Кунчо, Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Съпругът на Гина напуща белия свят прекомерно рано и остава жена си сама с многочислената им челяд. Гина изхранва фамилията си, работейки като слугиня в чорбаджийските къщи. Въпреки несгодите, тя съумява да даде на децата си положително обучение. Гина осъзнава заплахата от пътя, по който синът ѝ Васил поема, само че по въпроса дали се е опитвала да го спре, с цел да го защищити, сведения липсват. Именно на своята майка на Великден 1864 година Васил предава отрязаните си коси с молба да ги пази и със заръката когато научи за гибелта му, да ги опее и погребе съгласно християнския бит. През юни 1869 година управляващите, тръгнали по следите на Апостола, връхлитат в дома на Иван Фурнаджиев, брачен партньор на най-малката сестра на Гина и я откриват там. Жестоките мъчения и закани, на които я подлагат обаче, са безсилни пред твърдостта и непоколебимия майчин дух на клетата жена. Хрониките свидетелстват, че когато ѝ оповестяват за гибелта на сина ѝ, тя изрича думите: " Не, никакво жито няма да сварявам. Васил в никакъв случай няма да почине ".
Занася косите му при поп Костадин, с цел да ги опее, само че не ги погребва, а ги съхранява до своята гибел. Умира на 27 януари 1878 година Тежкият живот и скръбта на Гина по четири от децата ѝ (оцеляват единствено две – Яна и Петър) стават причина опечалената майка сама да избере гибелта, като се хвърля в бунар.
Сестрата Яна Кунчева
Яна Кунчева
Яна постоянно и неотменно поддържа брат си в мислите и делата му. Дори рискува живота си и то нееднократно, с цел да го избави. Именно в дома на брачна половинка ѝ брат ѝ Васил се крие неведнъж. Оттук потегля по пътя за Легията на Раковски в Белград. Всеки път, когато Васил Левски се връща в родното Карлово, гостува на сестра си. След гибелта на майка им, косите на Апостола се съхраняват от сестра му. През 1907 година Яна ги предава на министъра на просвещението, с цел да могат да стигнат до идните генерации. Яна има 9 деца и е единствената от братята и сестрите на Левски, която основава свое потомство.
Съратнички на Левски в делото му
Неда Цветкова и Величка Хашнова са измежду дамите, взели участие един до друг с Левски във великото дело, отдадено на свободата на България. И двете доживяват и оцеляват след Освобождението. И двете описват с удивление и екстаз за смелостта и мощния дух на Апостола. За имената на тези две съратнички научаваме от биографията на Захари Стоянов. След изменничество и опасност архивът на Левски да попадне в ръцете на турската полиция Неда Цветкова се изкачва на покрива на къщата на карловчанина Станю Табанлията и го предава на Апостола. Величка Хашнова споделя по какъв начин след освобождението на поп Кръстьо от пандиза на 18 ноември 1972 година тя персонално получила три поредни писма, хвърлени през нощта в двора ѝ, подписани сякаш от самия Левски. По думите ѝ в тях пишело да занесе кореспонденцията му на лозето, където персонално Левски ще я чака. Величка незабавно заподозряла изменничество с помощта на това, че добре познавала почерка на омразния Кръстьо и не се поддала на операцията.
Втора българска легия в Белград
Въпреки изказванията на Захари Стоянов, че любовните трепети са били непознати на Левски и че той не е имал жена до себе си, съгласно откривателите има и такива дами, които съумели да пленят сърцето му...
Йова от с. Войнягово
В интервала 1864-66 година Васил Левски работи като преподавател в карловското село Войнягово. Там точно той среща и се влюбва в 10 години по-младата от него Йова. 16-годишната госпожица превзема сърцето му с хубостта и положителния си темперамент. По време на седенките Левски всякога моли момичето да пее дружно с него обичаните му песни. От него безценен спомен ѝ остава един подарък – герданче. Това съгласно тогавашните традиции и обичаи можело да значи единствено едно – заричане във честност. Дори се носи легендата, че Левски желал да откъсне цвете за нея. Тя обаче му споделила, че в случай че го направи, щяла да остане излъгана и нямало да може да се венчае за войняговец. Влюбеният Дякон ѝ отвърнал, че няма да я излъже и че откакто дойдела свободата, щял да се завърне и да я направи своя жена. След като напуща селото, влюбената госпожица чака три години синеокия даскал и не желае да се задоми. За разбулването на легендата спомагат изследванията на историка Петър Берлиев, някогашен организатор на музея в Сопот. Той е безапелационен, че Левски фактически е изискал ръката на Йова. Няколко години по-късно той се върнал в селото и дал така наречен „ изин “ на изгората си, т.е. позволение да се омъжи за различен. Не след дълго Йова се венчава за търговеца Неделчо, на който ражда две деца – момче и момиче. Настоява синът ѝ да стане преподавател, макар че бащата му има дюкян и умеенето да посвети сина си в комерсиалните каузи. След като през 1873 година в селото идва вестта за обесването на Апостола, църковната камбана бие една седмица, а дамите не смъкват черните си облекла и забрадки няколко години.
Карловската монахиня Ана Бояджиева
Друга млада дама, за която се приказва, че пленява сърцето на младия Апостол, е монахинята Ана Бояджиева от Карлово. Апостолът среща девойката в Белград, когато е в легията на Раковски. Те обаче се познават отпреди. В Белград Ана учи богословие и приема монашеското име Евгения. Романтиката сред двамата включва подарък на портрет с униформа от Втората легия от страна на Левски, а Евгения му връща жеста, като му изплита ръкавици поради тежката и студена зима.
Снимката, която Левски подарява на обичаната си
Двамата се срещат няколко пъти в родното Карлово, където монахинята се връща, откакто приключва учебното заведение в Белград. Проф. Божидар Димитров е уверен, че сред тях е имало споделена обич.
Една от дребното непокътнати фотоси на монахиня Евгения (вляво)
Потвърждение на това дава и Васил Караиванов. Той е наследник на сестрата на Евгения - София Бояджиева. В спомените си е безапелационен, че в Белград „ връзките им стават сърдечни “. „ Упорито Левски понасял тежката орис на безпаричен бежанец, само че може би близостта на Евгения му давала сили - споделя Караиванов. - Евгения, чийто почерк и обучение надвишавали тези на Левски, постоянно му пишела писмата. И той на драго сърце казвал, че си има секретар. Така в дни на ограничения и революционен живот се стартира една велика, неразрешена и от Бога обич, с цел да бъде неразрешена за цялостен живот... “
Въпреки многочислените изказвания, че само делото за „ свята и чиста република “ е движело сърцето на Левски, в него въпреки всичко е имало място и за дами. Макар и Дякон, Левски е бил и мъж, който не можел да остане апатичен към женската красота. А и към този момент не е загадка, че неговото омагьосване и харизма са вдъхновявали не една или две дами, подготвени самоуверено да последват синеокия бунтовник по пътя на неговата задача, или най-малкото – да запазят загатна за него вечно в сърцето си.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ