Народното събрание аха да закрие кръчмите у нас
Днес малко на брой си спомнят, че е имало село Горни Пасарел, тъй като през 1954 година землището му потъва, дружно с тези на Шишманово и Калково, на дъното на язовир “Искър ”. Остава с. Долни Пасарел, което през днешния ден е просто Пасарел.
В дневника на проф. Иречек от 1883 година има разказано неговото посещаване в Пасарел. Показали му общинския списък. Той, архивът, съгласно Иречек, “се състои от 250 къси пръчки за всяко лице и четири дълги с общинските записи. Кметът знае кому коя пръчка принадлежи, също всеки селяндур знае белега на своята съчка, който белег е изрязан в горния край и се състои от друго число хоризонтални и отвесни черти, друго кръстосани. Пръчките бяха все с четириъгълен прорез: от едната страна се вършат внезапните за туй, що е задължен да даде, от другата - за туй, що е към този момент дал”.
Това е изложение на така наречен рабош, употребен в миналото от необразованите.
Рабошите имали едно огромно преимущество - с тях не можело да се вършат изнудвания при заплащането,
белегът се поставял незабавно и копие от него оставало и в кметството, и в платеца. Като изключим истинския метод за събиране на налози от необразованите пасарелци, селото остава известно и с още един факт, който в миналото си е бил драма и даже покруса за пасарелските булки: всеобщото мъжко пиене, което принуждава дамите да пишат молба до Народното събрание за затваряне на кръчмите.
Гълъбина Ненова (права) с домочадието си
По това време към селото има десетки воденици, фамозни с правенето на хубаво брашно. Селяни от цялата околия се сбират тук с каруци зърно. Докато чакат реда си, те обикалят локалните кръчми. Накрая огромна част от готовото брашно отива в ръцете на кръчмарите. А запиващите се тук овчари оставят в кръчмите полагаемото им се за работата сирене. Жените се виждат в знамение, тъй като кръчмарите забогатяват, стават лихвари и владеят цялото село. Пияните мъже се търкалят по улиците “като прасета”, а като изтрезнеят, налитат на пердах и тормоз над домочадието си. Идеята и написването на женското прошение до Народното събрание е на учителя Никифор П. Филипов, а след това
група пасарелки, отпред с Гълъбина Ненова, извървяват 30 км пешком до столицата,
с цел да го донесат в Народното събрание. На 8 февруари 1903 година на трибуната на българския парламент с женското обръщение в ръка застава 30-годишният народен представител Антон Страшимиров - публицист, драматург, неспокойна и прочувствена персона. Събота е. В този ден той е докладчик на Прошетарната комисия, т.е. на комисията по жалбите. Днес си мислим, че е смешка на ориста, дето таман той рапортува за такава тъжба, тъй като е избухлив и необуздан, заслужен другар на Кирил Христов ( “Жени и вино, вино и жени”). Според думите му селото, в което има двеста къщи, върви към цялостно опустошение. Видимо разчувствуван, той не пести думите си, разказва тежкото състояние на дамите, които нощно време търсят по улиците натъркаляни мъжете си, пияни-заляни. Антон Страшимиров знае на личен тил, като човек сирак, който на млади години е ратайствал по ниви и слугувал по пивници, че селото не може без механа: “Село без механа, вярвайте ми, е най-дивото село”. Обаче казусът в Горни Пасарел, съгласно него, е доста обезпокоителен, тъй като там кръчмите са се трансформирали във “вертепи на покварата”, а самите кръчмари са станали същински кръвопийци.
След Страшимиров случая с женското прошение остава да довърши в елементи Драган Цанков. Уважаваният свищовски политик е 75-годишен и всички му споделят с почитание “Дядо Цанков”: “Истина е, че дами от Пасарел бяха пристигнали тука - една делегация от 4-5 дами бяха, - и ми донесоха прошението. Аз ги питах: За какво го давате това прошение? Казват: цяла нощ мъжете ни стоят на кръчмите. Ама, рекох им: туй мъчително ще стане; елементарно не могат да се затворят кръчмите, тъй като страната желае доходи. На страната, знаете, оттова й е най-големият доход... Но след няколко дни пристигна пък друга делегация - мъжка... Казаха:
тези дами, които дават прошението, са луди
Питам в този момент: но ти с какво се занимаваш в село, с цел да видя дали има сред тях кръчмари. Те излязоха двама кръчмари, а единият пък - родственик на някой кръчмар...”
В залата еква смях, който дълго време не секва. Започват се разисквания - по какъв начин да се помогне на тези просителки. Както Иречек ще показа с обезсърчение на едно място в дневниците си по отношение на българския парламент: “... всеки приказва колкото си желае - цели съвещания минават в празни приказки. Един стане и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин...” Дебатират: дали бедността поражда пиене, или пиянството поражда беднотия, не е ли това болест и лекува ли се тя... Някой се сеща, че попът на селото би трябвало също да взе участие в този поход против кръчмите, различен твърди, че попът в действителност е пръв алкохолик... Представителят на Троянска околия обстойно и нашироко раздипля своя версия на явлението - съгласно него пасарелчани са все ловджии и риболовци. Та било естествено, съгласно него - наловят риба, измръзнат, сберат се на топло в кръчмата, изпекат рибата и... няма по какъв начин да не се напият, с такова мезе. Представителят на Никополска област моли за бързи и решителни ограничения против пияниците, тъй като “Те ще избият дамите!”. Възникват хрумвания, които по принцип не са неприятни, само че са смехотворни за това време - да се затворят кръчмите, а да се отворят чайни и кафенета, където ситуацията подбужда към културни диалози и държание.
Антон Страшимиров
Чаепиенето след Освобождението, около братята освободители, е огромна мода. От Русия се носят самовари (първият в София е на Михалаки Георгиев, подарък от военачалник Михаил Домонтович, член на краткотрайното съветско ръководство в България), само че истината е, че
българинът по този начин и не привиква с чая
Чаят съгласно нашенеца и в този момент е единствено за лечение на настинки. А и кафето не му е чак толкоз на сърце, а единствено за салтанат.
Има и рационални оферти: да се затварят кръчмите в осем вечерта през зимата и в девет часа вечерта през лятото. И да се отстрани практиката на вересиите - бележниците с вересиите да не се зачитат за документ в правосъдни разногласия. А за какво да не се закрият въобще кръчмите? Михаил Сарафов, министър на вътрешните работи, пръв виква: “Това не може!”. Всъщност депутатите, все мъже, са изцяло солидарни в едно: българинът, в случай че желае да се напие, неналичието на механа няма да го спре. Намират се и такива, които припомнят, че и дамите обичат да надигат чашката. И че на Бабинден в цяла България могат да бъдат видени клатушкащи се дами по улиците. Денят се е приключил и депутатите небрежно гласоподават просбата да се изпрати на министъра на финансите. Предстои смяна в закона за спиртните питиета, та около него може да се измисли нещо за казуса на пасарелските булки...
Това Народно заседание не съумява да затвори кръчмите в Горни Пасарел. А когато при идващото Народно заседание се гласоподава такова решение, то се оказва краткотрайна мярка, тъй като, както дядо Цанков признава, страната би трябвало да си изпълни хазната.
През идващите години хроничното пиене, което затрива цели семейства, и войната против алчните кръчмари, които поради облагите държат заведенията си отворени непрекъснато, неведнъж се появява като тематика в българския парламент. За малко или за по-дълго време доста села осъмват с катинари на кръчмите си. Роят се ученическите въздържателни сдружения, издават се “въздържателни” вестници, провеждат се сказки. Прочува се село Черноконево, което подвига първата “въздържателна” женитба у нас - сватбарите надигат чаши с боза, вместо с вино или ракия. Но тази процедура по този начин и не става известна.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
В дневника на проф. Иречек от 1883 година има разказано неговото посещаване в Пасарел. Показали му общинския списък. Той, архивът, съгласно Иречек, “се състои от 250 къси пръчки за всяко лице и четири дълги с общинските записи. Кметът знае кому коя пръчка принадлежи, също всеки селяндур знае белега на своята съчка, който белег е изрязан в горния край и се състои от друго число хоризонтални и отвесни черти, друго кръстосани. Пръчките бяха все с четириъгълен прорез: от едната страна се вършат внезапните за туй, що е задължен да даде, от другата - за туй, що е към този момент дал”.
Това е изложение на така наречен рабош, употребен в миналото от необразованите.
Рабошите имали едно огромно преимущество - с тях не можело да се вършат изнудвания при заплащането,
белегът се поставял незабавно и копие от него оставало и в кметството, и в платеца. Като изключим истинския метод за събиране на налози от необразованите пасарелци, селото остава известно и с още един факт, който в миналото си е бил драма и даже покруса за пасарелските булки: всеобщото мъжко пиене, което принуждава дамите да пишат молба до Народното събрание за затваряне на кръчмите.
Гълъбина Ненова (права) с домочадието си
По това време към селото има десетки воденици, фамозни с правенето на хубаво брашно. Селяни от цялата околия се сбират тук с каруци зърно. Докато чакат реда си, те обикалят локалните кръчми. Накрая огромна част от готовото брашно отива в ръцете на кръчмарите. А запиващите се тук овчари оставят в кръчмите полагаемото им се за работата сирене. Жените се виждат в знамение, тъй като кръчмарите забогатяват, стават лихвари и владеят цялото село. Пияните мъже се търкалят по улиците “като прасета”, а като изтрезнеят, налитат на пердах и тормоз над домочадието си. Идеята и написването на женското прошение до Народното събрание е на учителя Никифор П. Филипов, а след това
група пасарелки, отпред с Гълъбина Ненова, извървяват 30 км пешком до столицата,
с цел да го донесат в Народното събрание. На 8 февруари 1903 година на трибуната на българския парламент с женското обръщение в ръка застава 30-годишният народен представител Антон Страшимиров - публицист, драматург, неспокойна и прочувствена персона. Събота е. В този ден той е докладчик на Прошетарната комисия, т.е. на комисията по жалбите. Днес си мислим, че е смешка на ориста, дето таман той рапортува за такава тъжба, тъй като е избухлив и необуздан, заслужен другар на Кирил Христов ( “Жени и вино, вино и жени”). Според думите му селото, в което има двеста къщи, върви към цялостно опустошение. Видимо разчувствуван, той не пести думите си, разказва тежкото състояние на дамите, които нощно време търсят по улиците натъркаляни мъжете си, пияни-заляни. Антон Страшимиров знае на личен тил, като човек сирак, който на млади години е ратайствал по ниви и слугувал по пивници, че селото не може без механа: “Село без механа, вярвайте ми, е най-дивото село”. Обаче казусът в Горни Пасарел, съгласно него, е доста обезпокоителен, тъй като там кръчмите са се трансформирали във “вертепи на покварата”, а самите кръчмари са станали същински кръвопийци.
След Страшимиров случая с женското прошение остава да довърши в елементи Драган Цанков. Уважаваният свищовски политик е 75-годишен и всички му споделят с почитание “Дядо Цанков”: “Истина е, че дами от Пасарел бяха пристигнали тука - една делегация от 4-5 дами бяха, - и ми донесоха прошението. Аз ги питах: За какво го давате това прошение? Казват: цяла нощ мъжете ни стоят на кръчмите. Ама, рекох им: туй мъчително ще стане; елементарно не могат да се затворят кръчмите, тъй като страната желае доходи. На страната, знаете, оттова й е най-големият доход... Но след няколко дни пристигна пък друга делегация - мъжка... Казаха:
тези дами, които дават прошението, са луди
Питам в този момент: но ти с какво се занимаваш в село, с цел да видя дали има сред тях кръчмари. Те излязоха двама кръчмари, а единият пък - родственик на някой кръчмар...”
В залата еква смях, който дълго време не секва. Започват се разисквания - по какъв начин да се помогне на тези просителки. Както Иречек ще показа с обезсърчение на едно място в дневниците си по отношение на българския парламент: “... всеки приказва колкото си желае - цели съвещания минават в празни приказки. Един стане и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин...” Дебатират: дали бедността поражда пиене, или пиянството поражда беднотия, не е ли това болест и лекува ли се тя... Някой се сеща, че попът на селото би трябвало също да взе участие в този поход против кръчмите, различен твърди, че попът в действителност е пръв алкохолик... Представителят на Троянска околия обстойно и нашироко раздипля своя версия на явлението - съгласно него пасарелчани са все ловджии и риболовци. Та било естествено, съгласно него - наловят риба, измръзнат, сберат се на топло в кръчмата, изпекат рибата и... няма по какъв начин да не се напият, с такова мезе. Представителят на Никополска област моли за бързи и решителни ограничения против пияниците, тъй като “Те ще избият дамите!”. Възникват хрумвания, които по принцип не са неприятни, само че са смехотворни за това време - да се затворят кръчмите, а да се отворят чайни и кафенета, където ситуацията подбужда към културни диалози и държание.
Антон Страшимиров
Чаепиенето след Освобождението, около братята освободители, е огромна мода. От Русия се носят самовари (първият в София е на Михалаки Георгиев, подарък от военачалник Михаил Домонтович, член на краткотрайното съветско ръководство в България), само че истината е, че
българинът по този начин и не привиква с чая
Чаят съгласно нашенеца и в този момент е единствено за лечение на настинки. А и кафето не му е чак толкоз на сърце, а единствено за салтанат.
Има и рационални оферти: да се затварят кръчмите в осем вечерта през зимата и в девет часа вечерта през лятото. И да се отстрани практиката на вересиите - бележниците с вересиите да не се зачитат за документ в правосъдни разногласия. А за какво да не се закрият въобще кръчмите? Михаил Сарафов, министър на вътрешните работи, пръв виква: “Това не може!”. Всъщност депутатите, все мъже, са изцяло солидарни в едно: българинът, в случай че желае да се напие, неналичието на механа няма да го спре. Намират се и такива, които припомнят, че и дамите обичат да надигат чашката. И че на Бабинден в цяла България могат да бъдат видени клатушкащи се дами по улиците. Денят се е приключил и депутатите небрежно гласоподават просбата да се изпрати на министъра на финансите. Предстои смяна в закона за спиртните питиета, та около него може да се измисли нещо за казуса на пасарелските булки...
Това Народно заседание не съумява да затвори кръчмите в Горни Пасарел. А когато при идващото Народно заседание се гласоподава такова решение, то се оказва краткотрайна мярка, тъй като, както дядо Цанков признава, страната би трябвало да си изпълни хазната.
През идващите години хроничното пиене, което затрива цели семейства, и войната против алчните кръчмари, които поради облагите държат заведенията си отворени непрекъснато, неведнъж се появява като тематика в българския парламент. За малко или за по-дълго време доста села осъмват с катинари на кръчмите си. Роят се ученическите въздържателни сдружения, издават се “въздържателни” вестници, провеждат се сказки. Прочува се село Черноконево, което подвига първата “въздържателна” женитба у нас - сватбарите надигат чаши с боза, вместо с вино или ракия. Но тази процедура по този начин и не става известна.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ