Австрийската писателка Каролина Шути: Диагнозата на глобализма е откъсване от корените
Днес е доста значимо човек да не изгуби себе си
– Помогна ли ви спечелването на Наградата за литература на Европейския съюз? Как се отрази това на литературната Ви кариера?
– Австрия е дребна страна, сходно на България. Затова е мъчно създателите й да се утвърдят на открито. Да, пиша на немски, само че отново е мъчно да се проникне на пазар в Германия. Австрия обаче прави доста за своите млади създатели – дава им стипендии, включва ги в разнообразни стратегии. Така да вземем за пример за романа, който пиша сега, получавам стипендия, която ми дава креативна независимост в продължение на една година и не се постанова да преподавам. От друга страна, премията оказа помощ книгата ми да бъде преведена на разнообразни езици, а също и да пътувам и да се срещам с читатели в разнообразни страни, като Сърбия, Хърватска, Франция, Холандия…
– В мотивацията за присъждането на премията се споделя, че е поради красивия и лиричен жанр на романа ви. Но той визира и доста значими проблеми през днешния ден.
– Да, главен проблем е този за откъсването от корените, което е сякаш диагнозата на актуалното световно общество. В наше време фамилията губи смисъла си на фона на увеличаваща се подвижност в рамките на Европа, пък и в целия свят. Вече се осведомяваме бързо и знаем какво се случва в целия свят – без значение дали в Чили, или Америка, или пък на Север. Затова е доста по-важно човек да не изгуби себе си. Само когато човек знае кой е самият той, може да живее умерено в този световен свят и да е наясно със себе си. За страдание страхът от непознатото става все по-заплашителен в цяла Европа. Една от главните аргументи за тези страхове е, че хората не знаят кои са.
– Романът ви споделя историята на млада жена, която не знае нищо за корените си, тъй като е изгубила родителите си – майка й е умряла, а татко й я е изоставил. Историята е толкоз мощна, че човек се пита: Има ли нещо автобиографично в този сюжет?
– Да, има автобиографично ядро, автобиографични моменти, само че това не е моята история. Аз пребивавам с моите герои, като че ли са мои другари, към които съм ужасно привързана. Автобиографичният миг е, че като дете аз също изгубих своя майчин език. Родена съм Австрия, само че родителите ми са пристигнали от Полша. И до момента в който навърших 5 години, у дома се говореше единствено на полски. Когато потеглих на детска градина, родителите ми споделиха, че е време да науча добре немски език и ми не разрешиха да приказвам на полски. И тогава за доста малко време изцяло забравих майчиния си език. И се случи нещо доста необичайно. Приказките, които бях слушала на полски език, някак от единствено себе си се преведоха в главата ми на немски. Имах една дългосвиреща плоча – “Питър Пан ”, която беше на полски, само че по-късно започнах да я схващам на немски език. Сега от време на време я поставям на грамофона и като я чувам, изпитвам топли усеща. Звученето на езика ми е познато, само че не разбирам нищо… Нашият майчин език е това, което ни дефинира като персони. До 3-годишна възраст към този момент сме го овладели. Интересно е, че не си спомняме за множеството събития от най-ранното ни детство.
– Помните ли бабите си, на които е отдаден романът ви?
– Едната от бабите ми живееше в Хановер, говореше на немски, имах съкровена връзка с нея. Това беше майката на татко ми. Другата ми баба живееше в Полша. Когато бях дете, й ходехме на посетители, само че не можех да приказвам с нея. Мама рядко ми разказваше за фамилията си. В тази книга е скрита парченце от копнежа ми да съм познавала по-добре полските си родственици.
– За пръв път ли сте в София?
– Да. Но това не е първото ми идване в България. Предишното ми посещение беше на фестивала в Русе, отдаден на нобеловия лауреат Елиас Канети. Защитих докторантската си дисертация по тематика за него. Исках да проучвам връзката с Библията. Успях да потвърдя, че в книгите му има доста препратки към Библията, към Новия завет. Беше ми доста забавно да откривам тези цитати в литературната тъкан. От “Заслепението ” на Елиас Канети научих необикновено доста, изключително що се отнася до точността на писането, до детайлите. Човек би трябвало да бъде акуратен. Да внимава за нещата и хората към себе си. Аз доста се интересувам от хората и съм точна наблюдателка. Това проличава и в книгите ми. В дребните елементи, които разказвам. Интересуват ме детайлите. Когато пиша книга, се прокрадвам във всеки мой воин и виждам света през неговите очи.
– Нали знаете, че Канети е роден в България?
– Да, знам. Когато прочетох автобиографията му “Спасеният език ”, останах доста учудена, тъй като това беше моята история – по какъв начин е не запомнил българския, езика на детството си. И като че ли някакъв вълшебник е превел историите, приказките от детството му на немски език… Затова мога да кажа, че имам три допирни точки с Елиас Канети – литературната, научната и персоналната връзка с него.
– Критиката твърди, че обръщате мощно внимание на музикалността на фразата. На какво се дължи това?
Може би на това, че имам музикално обучение. Завършила съм класическа китара, за оркестър. За страдание човек няма доста професионални благоприятни условия за изява с това. Като втора компетентност следвах пеене. Продължавам да се изявявам като певица. Но когато пиша, си давам сметка какъв брой значимо е за мен музикалното звучене на литературната фраза. Опитвам се да пиша фрази, които звучат красиво. Обичам да си играя и с формата. Тази книга да вземем за пример е структурирана като кукличка матрьошка. В първата глава е събрана цялата история. Тя е най-външната обвивка. Главната героиня отваря кукличка след кукличка и стига все по-близо до себе си. Само най-малката кукличка не може да отвори. Разбира, че в случай че се опита, ще я счупи. Затова би трябвало да спре.
Нашият посетител
Австрийската писателка Каролина Шути гостува в България, с цел да показа романа си “Някога вероятно съм вървяла по мека трева ”, отличен с Наградата за литература на Европейския съюз. Романът бе преведен от Ваня Пенева и публикуван от “Персей ”.
Каролина Шути е родена през 1976 година в Инсбрук, Западна Австрия. Завършила е немска лингвистика, англицистика и американистика. Докторантската й дисертация преглежда творбите на родения в Русе притежател на Нобелова премия за литература Елиас Канети. Шути написа романи, стихове и радиопиеси. Романът “Някога вероятно съм вървяла по мека трева ” ни потапя в света на основната героиня Мая – свят, в който няма място за обич или безгрижна непорочност. След гибелта на майка си Мая е приютена от вуйна си, която й дава заслон, храна и образование, само че не й разкрива нищо за предишното й. Двете живеят в едно безименно селце в далечен регион и се борят за оцеляването си при нищожни и сложни условия. Всеки опит на Мая да си спомни предишното води до задънена улица. Тя се мъчи да си напомни живота в страната, която е напуснала като дребна, езика, който не приказва, майката и бабата, които към този момент съвсем не помни, само че с годините спомените от ден на ден избледняват и стават все по-недостижими. Романът й е напоен от концепцията за изгубената памет и непрестанното търсене на идентичността, с помощта на която можем да намерим мястото си в живота и да реализираме вътрешна естетика и успокоение.
– Помогна ли ви спечелването на Наградата за литература на Европейския съюз? Как се отрази това на литературната Ви кариера? – Австрия е дребна страна, сходно на България. Затова е мъчно създателите й да се утвърдят на открито. Да, пиша на немски, само че отново е мъчно да се проникне на пазар в Германия. Австрия обаче прави доста за своите млади създатели – дава им стипендии, включва ги в разнообразни стратегии. Така да вземем за пример за романа, който пиша сега, получавам стипендия, която ми дава креативна независимост в продължение на една година и не се постанова да преподавам. От друга страна, премията оказа помощ книгата ми да бъде преведена на разнообразни езици, а също и да пътувам и да се срещам с читатели в разнообразни страни, като Сърбия, Хърватска, Франция, Холандия…
– В мотивацията за присъждането на премията се споделя, че е поради красивия и лиричен жанр на романа ви. Но той визира и доста значими проблеми през днешния ден.
– Да, главен проблем е този за откъсването от корените, което е сякаш диагнозата на актуалното световно общество. В наше време фамилията губи смисъла си на фона на увеличаваща се подвижност в рамките на Европа, пък и в целия свят. Вече се осведомяваме бързо и знаем какво се случва в целия свят – без значение дали в Чили, или Америка, или пък на Север. Затова е доста по-важно човек да не изгуби себе си. Само когато човек знае кой е самият той, може да живее умерено в този световен свят и да е наясно със себе си. За страдание страхът от непознатото става все по-заплашителен в цяла Европа. Една от главните аргументи за тези страхове е, че хората не знаят кои са.
– Романът ви споделя историята на млада жена, която не знае нищо за корените си, тъй като е изгубила родителите си – майка й е умряла, а татко й я е изоставил. Историята е толкоз мощна, че човек се пита: Има ли нещо автобиографично в този сюжет?
– Да, има автобиографично ядро, автобиографични моменти, само че това не е моята история. Аз пребивавам с моите герои, като че ли са мои другари, към които съм ужасно привързана. Автобиографичният миг е, че като дете аз също изгубих своя майчин език. Родена съм Австрия, само че родителите ми са пристигнали от Полша. И до момента в който навърших 5 години, у дома се говореше единствено на полски. Когато потеглих на детска градина, родителите ми споделиха, че е време да науча добре немски език и ми не разрешиха да приказвам на полски. И тогава за доста малко време изцяло забравих майчиния си език. И се случи нещо доста необичайно. Приказките, които бях слушала на полски език, някак от единствено себе си се преведоха в главата ми на немски. Имах една дългосвиреща плоча – “Питър Пан ”, която беше на полски, само че по-късно започнах да я схващам на немски език. Сега от време на време я поставям на грамофона и като я чувам, изпитвам топли усеща. Звученето на езика ми е познато, само че не разбирам нищо… Нашият майчин език е това, което ни дефинира като персони. До 3-годишна възраст към този момент сме го овладели. Интересно е, че не си спомняме за множеството събития от най-ранното ни детство.
– Помните ли бабите си, на които е отдаден романът ви?
– Едната от бабите ми живееше в Хановер, говореше на немски, имах съкровена връзка с нея. Това беше майката на татко ми. Другата ми баба живееше в Полша. Когато бях дете, й ходехме на посетители, само че не можех да приказвам с нея. Мама рядко ми разказваше за фамилията си. В тази книга е скрита парченце от копнежа ми да съм познавала по-добре полските си родственици.
– За пръв път ли сте в София?
– Да. Но това не е първото ми идване в България. Предишното ми посещение беше на фестивала в Русе, отдаден на нобеловия лауреат Елиас Канети. Защитих докторантската си дисертация по тематика за него. Исках да проучвам връзката с Библията. Успях да потвърдя, че в книгите му има доста препратки към Библията, към Новия завет. Беше ми доста забавно да откривам тези цитати в литературната тъкан. От “Заслепението ” на Елиас Канети научих необикновено доста, изключително що се отнася до точността на писането, до детайлите. Човек би трябвало да бъде акуратен. Да внимава за нещата и хората към себе си. Аз доста се интересувам от хората и съм точна наблюдателка. Това проличава и в книгите ми. В дребните елементи, които разказвам. Интересуват ме детайлите. Когато пиша книга, се прокрадвам във всеки мой воин и виждам света през неговите очи.
– Нали знаете, че Канети е роден в България?
– Да, знам. Когато прочетох автобиографията му “Спасеният език ”, останах доста учудена, тъй като това беше моята история – по какъв начин е не запомнил българския, езика на детството си. И като че ли някакъв вълшебник е превел историите, приказките от детството му на немски език… Затова мога да кажа, че имам три допирни точки с Елиас Канети – литературната, научната и персоналната връзка с него.
– Критиката твърди, че обръщате мощно внимание на музикалността на фразата. На какво се дължи това?
Може би на това, че имам музикално обучение. Завършила съм класическа китара, за оркестър. За страдание човек няма доста професионални благоприятни условия за изява с това. Като втора компетентност следвах пеене. Продължавам да се изявявам като певица. Но когато пиша, си давам сметка какъв брой значимо е за мен музикалното звучене на литературната фраза. Опитвам се да пиша фрази, които звучат красиво. Обичам да си играя и с формата. Тази книга да вземем за пример е структурирана като кукличка матрьошка. В първата глава е събрана цялата история. Тя е най-външната обвивка. Главната героиня отваря кукличка след кукличка и стига все по-близо до себе си. Само най-малката кукличка не може да отвори. Разбира, че в случай че се опита, ще я счупи. Затова би трябвало да спре.
Нашият посетител
Австрийската писателка Каролина Шути гостува в България, с цел да показа романа си “Някога вероятно съм вървяла по мека трева ”, отличен с Наградата за литература на Европейския съюз. Романът бе преведен от Ваня Пенева и публикуван от “Персей ”. Каролина Шути е родена през 1976 година в Инсбрук, Западна Австрия. Завършила е немска лингвистика, англицистика и американистика. Докторантската й дисертация преглежда творбите на родения в Русе притежател на Нобелова премия за литература Елиас Канети. Шути написа романи, стихове и радиопиеси. Романът “Някога вероятно съм вървяла по мека трева ” ни потапя в света на основната героиня Мая – свят, в който няма място за обич или безгрижна непорочност. След гибелта на майка си Мая е приютена от вуйна си, която й дава заслон, храна и образование, само че не й разкрива нищо за предишното й. Двете живеят в едно безименно селце в далечен регион и се борят за оцеляването си при нищожни и сложни условия. Всеки опит на Мая да си спомни предишното води до задънена улица. Тя се мъчи да си напомни живота в страната, която е напуснала като дребна, езика, който не приказва, майката и бабата, които към този момент съвсем не помни, само че с годините спомените от ден на ден избледняват и стават все по-недостижими. Романът й е напоен от концепцията за изгубената памет и непрестанното търсене на идентичността, с помощта на която можем да намерим мястото си в живота и да реализираме вътрешна естетика и успокоение.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ