Джейк Аделстийн, Пороците на Токио“Потапянето на един репортер американец в

Джейк Аделстийн, „ Пороците на Токио “Потапянето на един кореспондент американец в дебрите на престъпната публицистика в ЯпонияПревод Ивелина Минчева-БобадоваИздател „ Ерове “Художествено оформление Виктория Видевска
е неповторим, непосреден и открит взор към самобитната японска субкултура обвързвана с най-долните етажи на обществото. Авторът Джейк Аделстийн споделя завладяващата и постоянно изпълнена с комизъм история на своя път от некомпетентен млад кореспондент, който прави популярни неточности като военен спаринг с основен редактор, да вземем за пример, до самоуверен проверяващ публицист с оповестена за главата му премия.

На деветнадесет години Джейк Аделстийн отпътува за Япония в търсене на вътрешен мир и успокоение. Това, което получава обаче е живот, изпълнен с закононарушения и престъпни репортажи в влиятелния вестник „ Йомиури Шимбун “.

„ В японския език има една дума, ханмен кьоши, която повече или по-малко значи „ преподавател, който учи с неприятния си образец “. В тази книга аз съм отличен образец за подобен човек “, споделя Джейк в едно изявление.

В продължение на дванадесет години с осемдесетчасова работна седмица той отразява мръсната страна на Япония, където изнудването, убийствата, трафикът на хора и корупцията са толкоз нормални, колкото раменът и сакето. Джейк е назначен в престъпния отдел и желае да работи по съществени истории, посредством които да демонстрира истината, само че напъните му непрекъснато са възпрепятствани или от самата характерна японска тромава журналистическа процедура, или от хората, виновни за закононарушенията.

Когато последният му материал го изправя лице в лице с най-известния необут на японската якудза – и заплашва със гибел него и фамилията му – Аделстийн взема решение да се отдръпна... за миг. След това отвръща на удара.

Джошуа Лорънс (Джейк) Аделстийн, роден на 28 март 1969 година, е публицист, престъпен кореспондент и блогър, който прекарва по-голямата част от живота си в Япония. Аделстийн е считан за един от най-големите специалисти по въпросите на проведената престъпност в Страната на изгряващото слънце, работи като публицист и съветник в Япония и Съединените щати.

На 15 април 1993 година Аделстийн става първият неяпонски публицист, назначен във вестник „ Йомиури Шимбун “ в Урава, Сайтама, където работи дванайсет години.

По-късно Аделстийн е кореспондент в следствие на Държавния департамент на Съединени американски щати за трафик на хора в Япония. Той е и член на управителния съвет и консултант на програмата „ Фар “: Център за жертви на трафик на хора (бивш план „ Поларис “, Япония), който се бори с трафика и употребата на дами и деца в секс промишлеността.

Освен на “Пороците на Токио ” Аделстийн е създател на още три книги за подземния свят на Япония.

С ярките си, хирургически точни описания на престъпността в Япония и проучването на света на актуалната якудза, който даже самите японци не познават, „ Пороците на Токио “ очарова и образова от първата до последната си страница.

През 2022 година HBO Max пуска супер сполучливия едноименен сериал по книгата, като в ролята на Джейк влиза Ансел Елгорт.
Кадър от сериала „ Пороците на Токио “. Снимка Instagram / tokyovicemax

„ Великолепно... „ Пороците на Токио “ дава едно завладяващо надникване в културната среда на редакцията на японски вестник от края на предишния век от гледната точка на чужденец. Страниците ѝ са изпълнени със занимателни епизоди и разкрития... Освен това потвърждава по един изумителен метод, че колкото и неразбираема и извратена да наподобява Япония в художествената литература, действителността постоянно съумява да оправдае и най-бруталните ни упования. “

Сара Уайнман, създател на „ Изповедта на един идиосинкратичен разум “

Романът разкрива най-мрачните, най-покварени, само че и най-забавни страни на Токио... Една несъмнено висока летва и емблематичен роман за проверяващата публицистика.

„ Джапан Таймс “

* * *

Из „ Пороците на Токио “ от Джейк Аделстийн:
Срещата е началото на раздялата.Японска поговоркаПРОЛОГ: Десет хиляди цигари
– ЗАБРАВИ ЗА ТАЗИ ИСТОРИЯ или ще се погрижим ти да се превърнеш единствено в един спомен. Ти и може би цялото ти семейство. Но първо ще се заемем с тях, с цел да можеш да си научиш добре урока, преди да умреш.

Добре облеченият разбойник говореше доста постепенно и отчетливо – по оня метод, по който хората нормално се обръщат към деца или към цялостни идиоти, а и по който японците постоянно беседват с глупавичките чужденци.Предложението беше повече от ясно.

– Остави тази история и остави започнатата рабта, и ще приемем, че нищо не се е случвало. Напишеш ли публикацията обаче, цяла Япония ще ти се стори тясна и отново ще те намерим. Разбираш ли?

ОПРЕДЕЛЕНО не е добра концепция да си навлечеш неприязънта на Ямагучи гуми (От японски език – „ гуми “ – група от хора, екип. – Б. пр.) – най-голямата проведена незаконна група в Япония, с всичките ѝ близо четиресет хиляди членове, или много хора, който евентуално да разяриш. Японската мафия. Позната е още като якудза, само че мнозина нейни членове избират да се назовават гокудо, или безусловно „ рисковият път “. А Ямагучи гуми стоят на върха на гокудо сбирщината. И посред множеството подорганизации, които построяват структурата на Ямагучи гуми, е Гото гуми, която е с над деветстотин членове и най-отвратителната от всички. Това са хора, които обезобразяват с нож кинорежисьори, които избутват хора от хотелски балкони или пък минават с булдозери през къщите на жертвите си. Неща от този вид.

Мъжът, който седеше на масата против мен и ме запознаваше с изискванията на тези договорка, беше таман от Гото гуми.

В отправеното му предложение нямаше нищо заплашително. Не се подсмихваше присмехулно и не присвиваше злобно очи. Ако не брояхме черния костюм, даже не приличаше на някой от якудза. Имаше си 10 пръста на ръцете. Не натъртваше „ р “-то както тежкарите по филмите. Човек като нищо можеше да го сбърка с някой начумерен сервитьор в скъпарски ресторант.

Остави пепелта от цигарата му да падне на килима, след което угаси индиферентно фаса си в пепелника на масата и си възпламени друга с позлатена запалка „ Дънхил “. Пушеше „ Хоуп “ – бяла кутия, с надпис с огромни печатни букви. Репортерите виждат такива елементи. Само че неговите не бяха общоприетите „ Хоуп “, а от тези по-късите и дебелите. С високо наличие на никотин. Смъртоносни.

ОТ ЯКУДЗА бяха обезпечили още един собствен представител за срещата, само че той не продума и думичка. Мълчаливият беше слаб и смугъл с физиономия на кон и дълги рошави коси, боядисани в оранжево в жанр чапацу (Изсветляване на косата до кестеняво. – Б. р.).

Беше облечен в сходен черен костюм.

И аз бях пристигнал с подкрепление в лицето на ченге от невисок сан, някогашен член на Специален отряд за битка с проведената престъпност от префектура Сайтама – Чиаки Секигучи. Беше малко по-висок от мен и съвсем също толкоз смугъл, набит, с хлътнали повече от нормалното очи в очните му орбити и прическа в жанр „ Елвис “ от 50-те. Често му се случваше да го бъркат за член на якудза и евентуално, в случай че се беше включил към ответната страна, в този момент щеше да е многоуважаван мафиотски необут. Беше ужасно ченге, добър другар и мой преподавател в доста връзки, а в този момент беше поискал самичък да ме придружи. Хвърлих му бърз взор, а той повдигна вежди, килна глава встрани и сви плещи. Явно нямаше желание да ми дава повече препоръки. Не и в този момент. Трябваше да реша самичък.

– Имате ли нещо срещу да изпуша една цигара, до момента в който помисля малко?

– Заповядай – съобщи гангстерът някак по-неуверено и от мен.

Извадих кутия от индонезийските карамфилови цигари „ Гъданг Гарам “ от джоба на сакото си. Имаха високо наличие на никотин и катран и ухаеха на благовонни тамянови пръчици, а ароматът им ми подсещаше за тези мои колежански години, в които живеех в един дзенбудистки храм. Може би трябваше да стана будистки духовник. Вече беше малко късно за такова занятие.

Пъхнах една цигара сред устните си и до момента в който тършувах из джобовете си за запалка, гангстерът изкусно изщрака със своята „ Дънхил “ и я задържа задоволително близо, до момента в който се увери, че я е запалил. Беше доста предразполагащ. Истински експерт.

Загледах издигащия се в концентрични кръгове пушек от върха на цигарата, а възпламенените карамфилови листа пращяха и пукаха, до момента в който си дърпах. Стори ми се, че целият свят притихва и остава единствено този един-единствен тон. Припукване, пращене, напръскване на искри. Карамфилът постоянно се държи по този начин, като е разпален. Молех се да не хвръкне искра, която да прогори дупка в моя или в костюма на събеседника ми, само че пък откакто размишлявах известно време, взех решение, че въобще не ме е грижа.

НЕ ЗНАЕХ КАКВО ДА НАПРАВЯ или да кажа. Нямах ни най-малка визия. Не разполагах с задоволително материал да напиша публикация. Изобщо не можеше да се приказва за история. Поне на този стадий. Той не го знаеше, само че аз го съзнавах доста добре. Бях се сдобил с задоволително информация, колкото единствено да се забъркам в тази недотам приятна среща на четири очи.

Може би въпреки всичко имаше нещо позитивно в цялата тази работа. Може би беше време да се прибера вкъщи. Да, може би към този момент ми беше пристигнало до гуша от осемдесетчасовата работна седмица. Или ми беше омръзнало да се прибирам в два измежду нощ и да излизам за работа в пет. Бях отпаднал от непрекъснатото чувство за отмалялост.

Изморен непрекъснато да пъдя някакви сензации. Смазан от непрестанно изпреварващата ме конкуренция, добрала се първа до новината. Изтощен от съблюдаването на шест крайни периода дневно – три преди обяд за вечерното издание и три до среднощ за утринното издание. Съсипан от махмурлука, с който се будех съвсем всяко утро.

Не ми изглеждаше да блъфира. Даже ми се стори очевидно откровен. Историята, която бях подхванал, можеше да убие шефа му. Не като директен резултат, само че щеше да е част от повода. Все отново той беше неговият оябун, неговият втори татко – Тадамаса Гото, гангстерът с най-порочна популярност в якудза. Така че желанието му да ме убие, беше напълно обикновено и целесъобразно.

Дали обаче, в случай че спазех моята част от договорката, и те щяха да се придържат към своята? Истинският проблем беше, че действително не можех да напиша тази публикация. Все още не разполагах с цялата нужна информация. Само че не можех да разреша и те да узнаят този факт.

Разполагах единствено със следното: през лятото на 2001 година Тадамаса Гото беше претърпял интервенция за трансплантиране на черен дроб в Онкологичния център „ Дюмон-КУЛА “ (Калифорнийски университет в Лос Анджелис. – Б. пр.).

Знаех и кой е докторът, направил интервенцията, или най-малко по този начин си мислех. Имах визия и каква сума се твърдеше, че е похарчил Гото, с цел да си набави новия черен дроб: близо милион $ съгласно някои източници или три милиона, съгласно други. Беше ми известно, че част от парите за разноските по лекуването му са били изпратени от Япония до Щатите чрез токийския клон на верига игрални зали от Лас Вегас. Това, което не знаех обаче, беше по какъв начин сходен вид като него въобще е съумял да влезе в Съединени американски щати. Със сигурност беше употребявал подправен паспорт или беше подкупил някой японски или американски политик. Работата намирисваше на нещо неправилно. Човекът беше в листата за наблюдаване на американската работа „ Митници и имиграция “ на ФБР и на Службата за битка с опиатите. Присъстваше във всички черни описи. Нямаше по какъв начин да е стъпил свободно на територията на Съединени американски щати.

Бях уверен, че пътуването на Гото и интервенцията му крият някоя велика история. Затова и продължих да работя с месеци върху събирането на материали. И допусках, че през това време някой е решил да ме издаде.

Забелязах, че ръцете ми треперят. Цигарата сякаш се стопи незабелязано в ръката ми, до момента в който седях и размишлявах. Запалих втора. И се зачудих по какъв начин въобще бях попаднал там.

Разполагах единствено с една опция да взема вярното решение. Втора среща сигурно нямаше да има. Нямаше да мога да обявявам коригираща записка. Усещах по какъв начин суматохата се надига у мен, по какъв начин стомахът ми се свива на топка, а лявото ми око стартира да играе. Работех тази работа към този момент повече от дванадесет години и бях подготвен да я напусна. Но не и по този метод. Как се озовах тук? Това беше добър въпрос. По-добър от оня, който ми задаваха сега.

Потънах в мисли и изгубих броя на цигарите, които бях изпушил.

„ Забрави за тази история или ще се погрижим ти да се превърнеш единствено в спомен “ – това беше споделил гангстерът против мен. Това беше неговото предложение.

Не ми бяха останали ходове, а и цигарите ми бяха свършили.

Преглътнах трудно, издишах дълготрайно, още веднъж преглътнах и измърморих отговора си:

– Дадено – отвърнах аз. – Няма... да напиша публикацията... за „ Йомиури “.

– Отлично – съобщи той предостатъчно. – На твое място също бих напуснал Япония. Старецът е ядосан. Имаш брачна половинка и две деца, нали? Отидете на отмора. Вземи си дълъг отпуск от работа. Най-добре дори си потърси друга работа.

Всички се изправиха на крайници. Бяха разменени едвам доловими поклони – по-скоро сдържани кимвания, както и очебийно вперени, непоколебими погледи.

Обърнах се към Секигучи, откакто гангстерът и подкреплението му си потеглиха.

– Мислиш ли, че постъпих вярно? – попитах го аз.

Той сложи ръка на рамото ми и го стисна леко.

– Постъпи по единствения вероятен метод. Затова е и верният метод. Нито една вест не е толкоз скъпа, че да си заслужава ти или фамилията ти да умрете поради нея. Герои са тези хора, които просто са останали без избор. Ти най-малко към момента имаше избор.

И направи верния избор.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.