България в онези преломни дни: Димитър Луджев си спомня
Димитър Луджев е един от създателите на българската съпротива в края на 80-те години на предишния век. Той е и съосновател на Съюз на демократичните сили, през 1990 година влиза като вицепремиер в първото некомунистическо държавно управление на България, а в кабинета на Филип Димитров (1991-1992) е министър на защитата. Интервюто на DW с него е част от поредицата " 30 години по-късно ". Тя е отдадена на измененията в България, почнали преди три десетилетия.
- Г-н Луджев, помните ли по какъв начин научихте за свалянето на Тодор Живков?
- Някъде към 11 часа на 10 ноември ми се обади брачната половинка ми, която схванала от шефа на печатницата. После срещнала и Желев, споделила и на него, а той незабавно тръгнал към университета. Аз също се подвигнах към университета, а там към този момент жужеше из коридорите. Събрахме се няколко души, чудехме се какво да вършим, след това пристигна формалната вест. И вечерта в " Яйцето " имаше огромен ваучър. Беше доста шумно, всички викаха, а най-шумна беше масата на " Научния комунизъм " - те бяха най-радостни от събитието.
- А по какъв начин тогава си представяхте бъдещето на България - 10, 20 или 30 години по-късно?
- Последните месеци преди 10 ноември бях началник на екипа, който приготвяше политическата и икономическа стратегия на " Клуба за поддръжка на гласността и преустройството ". В тази стратегия очертавахме едно бъдеще на България като демократична народна власт от западен вид с съвременна стопанска система. Откровено казано, за след 20-30 години не мислехме. Когато към този момент създадохме Съюз на демократичните сили, аз ръководех екипа, който пишеше една съответна управническа стратегия за преход към народна власт и пазарна стопанска система. Тази стратегия беше дефинитивно приключена по време на Кръглата маса и добре демонстрира, че ние сме имали ясна визия по какъв начин би трябвало да се извърши промяната на системата. Общо-взето по този начин, както Дарендорф го разказа в речта си пред Варшавския университет през есента на 1990 година: политическата гражданска война и конституирането на свободата би трябвало да приключат до година-две, икономическите промени ще лишават най-малко 6-10 години, а за съвременно гражданско и демократично общество се предполагаше, че ще отидат най-малко двайсетина години. И, несъмнено, интеграция в Европа - по това нямаше подозрение. Това бяха трите основни цели: демократична народна власт, пазарна стопанска система и интеграция в Европа.
- А кои, съгласно Вас, бяха най-големите неточности, позволени от ръководещи и съпротива при започване на прехода, които попречиха на бързото реализиране на тези цели?
- Според мен най-голямата неточност беше напънът на Българска социалистическа партия да резервира монопола върху властта. Така те завоюваха изборите за Велико национално заседание, а това предопредели по-мъчителния, муден и неконструктивен темперамент на прехода към народна власт. Това сграбчване на Българска социалистическа партия във властта си остана една от главните неточности на целия преход. През 1990 година различен огромен гаф на ръководещите беше неуспехът на двете държавни управления на Луканов. Те не можаха да започват промените и демонстрираха импотентността на Комунистическата партия, нейната некадърност да извърши преход към народна власт и пазарна стопанска система. И още нещо доста значимо: през тази година, в която не организираха промените, те съумяха да основат предпоставките за трансформацията на комунистическата политическа власт в икономическа. Бяха основани над 70 банки, частни търговски сдружения и така нататък, външнотърговските сдружения бяха приватизирани, бяха изнесени маса пари, беше основана мафията с пагони, един куп квази бизнесструктури на офицери от Държавна сигурност, армията и разузнаването просто покриха страната и станаха най-мощните лостове, посредством които през идващите години новоизлюпената върхушка посегна към властта. Това се отразява и до ден-днешен, тъй като и в днешно време огромна част от ръководещата върхушка се състои таман от хора, произлезли от тези структури.
Колкото до опозицията, най-голямата неточност, според мен, беше, че Съюз на демократичните сили остана партийна политическа коалиция. Първоначалната ни концепция беше Съюз на демократичните сили да бъде композиция сред партийна коалиция и придвижване вид " Форум " (като в Чехия или Унгария), само че тя не се реализира. Това предопредели слабостта на Съюз на демократичните сили като организация, както и бъдещите разделения, борби и разцепления. В даден миг връх взеха - да ги назовем по този начин - крайните антикомунисти и популисти, които се отхвърлиха от най-важното изискване за мирния преход: преход като съдействие сред другите публични сили, с търсене на взаимни отстъпки, на единодушие и общи решения по най-важните общонационални въпроси. Вместо това се стигна до една тотална борба сред червени и сини, а след това към този момент един господ знае сред кои тъкмо. Тази борба породи и партизанско-политическия модел, който унищожи България.
- Да кажем няколко думи за " пантеона ": кои, съгласно Вас, са тези български политици от първите няколко години след 1989, които може и би трябвало да останат в историята?
- Категорично мога да кажа за Желю Желев, Петър Дертлиев, Александър Лилов, Андрей Луканов и един към момента жив - Ахмед Доган, който, без значение от спорните оценки, изигра прекомерно значима роля в политическото развиване на страната.
- А по какъв начин виждате днешна България, 30 години по-късно?
- Г-н Луджев, помните ли по какъв начин научихте за свалянето на Тодор Живков?
- Някъде към 11 часа на 10 ноември ми се обади брачната половинка ми, която схванала от шефа на печатницата. После срещнала и Желев, споделила и на него, а той незабавно тръгнал към университета. Аз също се подвигнах към университета, а там към този момент жужеше из коридорите. Събрахме се няколко души, чудехме се какво да вършим, след това пристигна формалната вест. И вечерта в " Яйцето " имаше огромен ваучър. Беше доста шумно, всички викаха, а най-шумна беше масата на " Научния комунизъм " - те бяха най-радостни от събитието.
- А по какъв начин тогава си представяхте бъдещето на България - 10, 20 или 30 години по-късно?
- Последните месеци преди 10 ноември бях началник на екипа, който приготвяше политическата и икономическа стратегия на " Клуба за поддръжка на гласността и преустройството ". В тази стратегия очертавахме едно бъдеще на България като демократична народна власт от западен вид с съвременна стопанска система. Откровено казано, за след 20-30 години не мислехме. Когато към този момент създадохме Съюз на демократичните сили, аз ръководех екипа, който пишеше една съответна управническа стратегия за преход към народна власт и пазарна стопанска система. Тази стратегия беше дефинитивно приключена по време на Кръглата маса и добре демонстрира, че ние сме имали ясна визия по какъв начин би трябвало да се извърши промяната на системата. Общо-взето по този начин, както Дарендорф го разказа в речта си пред Варшавския университет през есента на 1990 година: политическата гражданска война и конституирането на свободата би трябвало да приключат до година-две, икономическите промени ще лишават най-малко 6-10 години, а за съвременно гражданско и демократично общество се предполагаше, че ще отидат най-малко двайсетина години. И, несъмнено, интеграция в Европа - по това нямаше подозрение. Това бяха трите основни цели: демократична народна власт, пазарна стопанска система и интеграция в Европа.
- А кои, съгласно Вас, бяха най-големите неточности, позволени от ръководещи и съпротива при започване на прехода, които попречиха на бързото реализиране на тези цели?
- Според мен най-голямата неточност беше напънът на Българска социалистическа партия да резервира монопола върху властта. Така те завоюваха изборите за Велико национално заседание, а това предопредели по-мъчителния, муден и неконструктивен темперамент на прехода към народна власт. Това сграбчване на Българска социалистическа партия във властта си остана една от главните неточности на целия преход. През 1990 година различен огромен гаф на ръководещите беше неуспехът на двете държавни управления на Луканов. Те не можаха да започват промените и демонстрираха импотентността на Комунистическата партия, нейната некадърност да извърши преход към народна власт и пазарна стопанска система. И още нещо доста значимо: през тази година, в която не организираха промените, те съумяха да основат предпоставките за трансформацията на комунистическата политическа власт в икономическа. Бяха основани над 70 банки, частни търговски сдружения и така нататък, външнотърговските сдружения бяха приватизирани, бяха изнесени маса пари, беше основана мафията с пагони, един куп квази бизнесструктури на офицери от Държавна сигурност, армията и разузнаването просто покриха страната и станаха най-мощните лостове, посредством които през идващите години новоизлюпената върхушка посегна към властта. Това се отразява и до ден-днешен, тъй като и в днешно време огромна част от ръководещата върхушка се състои таман от хора, произлезли от тези структури.
Колкото до опозицията, най-голямата неточност, според мен, беше, че Съюз на демократичните сили остана партийна политическа коалиция. Първоначалната ни концепция беше Съюз на демократичните сили да бъде композиция сред партийна коалиция и придвижване вид " Форум " (като в Чехия или Унгария), само че тя не се реализира. Това предопредели слабостта на Съюз на демократичните сили като организация, както и бъдещите разделения, борби и разцепления. В даден миг връх взеха - да ги назовем по този начин - крайните антикомунисти и популисти, които се отхвърлиха от най-важното изискване за мирния преход: преход като съдействие сред другите публични сили, с търсене на взаимни отстъпки, на единодушие и общи решения по най-важните общонационални въпроси. Вместо това се стигна до една тотална борба сред червени и сини, а след това към този момент един господ знае сред кои тъкмо. Тази борба породи и партизанско-политическия модел, който унищожи България.
- Да кажем няколко думи за " пантеона ": кои, съгласно Вас, са тези български политици от първите няколко години след 1989, които може и би трябвало да останат в историята?
- Категорично мога да кажа за Желю Желев, Петър Дертлиев, Александър Лилов, Андрей Луканов и един към момента жив - Ахмед Доган, който, без значение от спорните оценки, изигра прекомерно значима роля в политическото развиване на страната.
- А по какъв начин виждате днешна България, 30 години по-късно?
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ