Защо радикализмът е опасен - и за България, и за света
Демокрацията се основава на сдържаност - самоограничаване на политически мощните, които не работят редовно егоистично, а се грижат и за интереса на останалите, за общия интерес. Левитски и Зиблат - двама харвардски политолози - подсетиха тази истина в книгата си " Как умират демокрациите ", станала известна през 2018-а година. А истината е остаряла, тъй като умереността (търсенето на мярата) и самоограничението са били разпознати като висши полезности още от времето на Аристотел. Раймон Арон - един от огромните френски интелектуалци, либерали и демократи след Втората международна война - също издига умереността в централна характерност на сполучливата демократична политика.
Днешните времена обаче стартират да страдат от липса на сдържаност. На напред във времето излизат политици, които залитат в крайности от най-различен тип. В България още при започване на 21-и век първо се промени политическият език и партии като " Атака " започнаха да изричат немислими до тогава неща. Тази битка против (несъществуващата у нас) " политическа уместност " беше последвана от слагането под въпрос на избрани права на хората, правилата на конституционализма, НАТО и европейската интеграция.
С войните на Русия в Украйна умереността напълно взе да изчезва. БНР стартира да звучи като радио Москва във все по-големи часови диапазони, а искрено антидемократични тези започнаха да циркулират с " оправданието ", че са антилиберални. Под път и над път политици взеха да се бият в гърдите, че единствено те пазят " националния интерес ", а другите, видите ли, са " предатели ". Този наш " народен интерес " обаче поразително стартира да наподобява на ползите на новия съветски империализъм. А какво демократично може да има в поддръжката за Путиновата тирания?
Успокоението, че " копейки " има освен у нас, а съвсем на всички места, по-скоро ускорява казуса. Ако някоя международна копейка успее да завоюва изборите в Съединени американски щати, ще може да се каже, че умереността съществено е отстъпила и радикализмът и крайностите са почнали да надвиват.
Идва ли нова радикална ера?
Последната огромна вълна на радикализъм в света е била през 30-те години на предишния век. Тогава комунисти, фашисти и нацисти овладяват властта в доста развити страни. И това води до най-голямата покруса в международната история - Втората международна война. След нея Европа и Северна Америка си взимат поучения. Ново надигане на радикализъм има в края на 60-те и 70-те години и в страни като Чили, Аржентина, Гърция има много кървави диктатури. Но като цяло радикализмът е бил районен и не е диктувал международната мода. След краха на комунизма в Източна Европа радикализмът напълно минава в оттегляне. Но дали не идва краят на това оттегляне?
Между днешния радикализъм и радикализма от 30-те години на предишния век има следните значими разлики:
Липса на атрактивна политическа опция на демократичната народна власт
Нацистите и комунистите във Ваймарска Германия са се борили за гражданска война и основаване на нов политически ред: тирания на пролетариата или фюрерски режим. Днешните радикали не изповядват открита поддръжка за недемократична уредба. Но пък не пропущат да изразят взаимност с диктатори като Путин - за тях той е герой против Запада и неговата надмощие. У нас радикалите обичат да се разпознават с по-амбивалентни фигури като Виктор Орбан, които най-малко с единия крайник са в демократичния лагер. Автократичните им трендове са одобрявани и приветствани, изключително когато стане дума до ограничение на правата на малцинствата (сексуални, етнически), на свободата на словото, битката с " задграничните сътрудници " и така нататък
Липса на принуждение по улиците
Радикализмът от времето на болшевишката или на фашистките революции се е характеризирал с принуждение - въоръжени униформени политически групи са се разхождали по улиците и са се биели с " съперниците си ". Днес насилието е вербално и по-скоро бутафорно, като при завладяването на Капитолия от последователите на Тръмп. Но и тук има разлики сред страните - българската традиция на митинги е мирна, до момента в който във Франция митингите постоянно са съпроводени с принуждение. Веднъж почнало обаче, насилието доста мъчно може да бъде удържано в умерени рамки, както демонстрира българския опит от 1923 -1925 година Затова и в този момент би трябвало да се отнасяме доста съществено към паравоенните формирования, групите на някогашни военни и така нататък, които се провеждат под непознато въздействие и следвайки най-много съветски образци. Такива организации могат да станат фитил на детонация от принуждение в страната.
Кризите ли създават радикализъм или радикализмът - рецесии?
През 30-те години на предишния век рецесиите са произвеждали радикализъм. Германия е била в извънредно тежка икономическа обстановка с хиперинфлация, голяма безработица и така нататък Днес наподобява обстановката е противоположната - надигащият се политически радикализъм има потребност са се поддържа с произвеждане на рецесии: миграционна, здравна и други Въпреки като цяло хубавичко международна стопанска система и умерения напредък на просперитета в световен мащаб, радикалите през днешния ден измислят проблеми и ги постановат по паникьорски метод на публиката. Ще махат " Аз съм българче ", ще ни чипират с имунизациите, ще останем на студено през зимата, ще влезем в дългова серпантина, ще ни обезбългарят с мигранти, ще облекат българчетата с украинското знаме и така нататък и тъй наречените Всичко това е блян за основаване на мини-криза, създадена за политическа готовност в интерес на радикалите. Тези радикали са политически бизнесмени, които търсят поляризиращи публични тематики, с цел да настроят групи от обществото против системата. Така антиваксърите стават путинофили - единственото общо е, че и двете веруя са антисистемни.
Опортюнисти и революционери
Радикалите и екстремистите се разделят на две групи - революционери и опортюнисти. Революционерите са идеологически съперници на демократичната народна власт и желаят да я заменят с някаква нейна опция. Опортюнистите употребяват радикализма със стратегическата цел да завоюват повече гласове вътре в демократичната народна власт. Първата група са антисистемни играчи. Втората група са хитреци в границите на системата.
През 30-те години на предишния век преобладаващи са били революционерите. Имало е и типичен опортюнисти като Франц декор Папен в Германия, които са считали, че ще употребяват Хитлер за личната си електорална и политическа победа. Случило се тъкмо противоположното: опортюнистите бързо са били изтласкани от революционерите нацисти.
Съвременният радикализъм в Западна Европа и Северна Америка е в по-голямата си част опортюнистичен. Но опортюнистите постановат в обществената сфера антидемократично говорене, което последователно ерозира устоите на демократичния ред. Въпросът е какъв брой дълго демокрацията може да издържи опортюнистите радикали, които всекидневно тласкат огромни групи от хора в антисистемна посока.
Войната и споменът за нея
През 20-те и 30-те години на ХХ-ти век нацизмът и комунизмът са изместили умереността, тъй като Първата международна война е наложила насилието като средство за решение на политически междунационални спорове в индустриалната ера. Когато този тип схващане стане преобладаващо, умереността в народен и наднационален проект скоро изчезва.
След нещастието на Втората международна война и с настъпването на нуклеарната ера се постанова разбирането, че горещата война не може да реши никакъв проблем, а ще докара до международна злополука. Именно това схващане прави допустима експанзията на умереността и демокрацията от 1945-а година насам.
Днес този пиедестал стартира да се унищожава. Войната в Украйна е европейското измерение на тази съсипия, а Газа, Тайван и така нататък имат капацитет да трансфорат феномена в световен.
Застрашена ли е умереността в България?
Големият въпрос е може ли светът да резервира умереността, без да се стига до международна покруса, която образно да му показва още веднъж нейната безспорна полезност? Може ли просто историческият спомен за минали нещастия да е задоволителен, с цел да ни защищити от повторенията им? Уви, отговорът на тези въпроси не е напълно явен.
Но в тази международна среда на отстъпваща сдържаност България би трябвало доста деликатно да пази и осмисля спомените си от времената на крайности и радикализъм. Наложеният от Червената войска комунистически режим, насилието преди този момент от 1923-1925-а година са българският горчив опит с изгубването на умереността. Това не са интервали, които могат да бъдат въображаеми като окончателно отминали поради цивилизоваността на съвремието ни. В последна сметка през 1914-а година " цивилизована Европа " изпада в един трийсетгодишен цикъл на принуждение. В Източна Европа този цикъл продължава много по-дълго и завършва едвам през 1989-а година.
Голямата задача е да не се допусне връщане към крайностите и радикализма, макар забележителното политическо предложение на опортюнисти радикали, които са подготвени на най-разнообразни маневри за спечелването на повече гласове и поддръжка. Радикалът опортюнист е въпреки всичко по-добър от радикала бунтовник. Проблемът е обаче, че границата сред тях е тънка, а изкушението за опортюниста да стане " същински " бунтовник е огромно.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Днешните времена обаче стартират да страдат от липса на сдържаност. На напред във времето излизат политици, които залитат в крайности от най-различен тип. В България още при започване на 21-и век първо се промени политическият език и партии като " Атака " започнаха да изричат немислими до тогава неща. Тази битка против (несъществуващата у нас) " политическа уместност " беше последвана от слагането под въпрос на избрани права на хората, правилата на конституционализма, НАТО и европейската интеграция.
С войните на Русия в Украйна умереността напълно взе да изчезва. БНР стартира да звучи като радио Москва във все по-големи часови диапазони, а искрено антидемократични тези започнаха да циркулират с " оправданието ", че са антилиберални. Под път и над път политици взеха да се бият в гърдите, че единствено те пазят " националния интерес ", а другите, видите ли, са " предатели ". Този наш " народен интерес " обаче поразително стартира да наподобява на ползите на новия съветски империализъм. А какво демократично може да има в поддръжката за Путиновата тирания?
Успокоението, че " копейки " има освен у нас, а съвсем на всички места, по-скоро ускорява казуса. Ако някоя международна копейка успее да завоюва изборите в Съединени американски щати, ще може да се каже, че умереността съществено е отстъпила и радикализмът и крайностите са почнали да надвиват.
Идва ли нова радикална ера?
Последната огромна вълна на радикализъм в света е била през 30-те години на предишния век. Тогава комунисти, фашисти и нацисти овладяват властта в доста развити страни. И това води до най-голямата покруса в международната история - Втората международна война. След нея Европа и Северна Америка си взимат поучения. Ново надигане на радикализъм има в края на 60-те и 70-те години и в страни като Чили, Аржентина, Гърция има много кървави диктатури. Но като цяло радикализмът е бил районен и не е диктувал международната мода. След краха на комунизма в Източна Европа радикализмът напълно минава в оттегляне. Но дали не идва краят на това оттегляне?
Между днешния радикализъм и радикализма от 30-те години на предишния век има следните значими разлики:
Липса на атрактивна политическа опция на демократичната народна власт
Нацистите и комунистите във Ваймарска Германия са се борили за гражданска война и основаване на нов политически ред: тирания на пролетариата или фюрерски режим. Днешните радикали не изповядват открита поддръжка за недемократична уредба. Но пък не пропущат да изразят взаимност с диктатори като Путин - за тях той е герой против Запада и неговата надмощие. У нас радикалите обичат да се разпознават с по-амбивалентни фигури като Виктор Орбан, които най-малко с единия крайник са в демократичния лагер. Автократичните им трендове са одобрявани и приветствани, изключително когато стане дума до ограничение на правата на малцинствата (сексуални, етнически), на свободата на словото, битката с " задграничните сътрудници " и така нататък
Липса на принуждение по улиците
Радикализмът от времето на болшевишката или на фашистките революции се е характеризирал с принуждение - въоръжени униформени политически групи са се разхождали по улиците и са се биели с " съперниците си ". Днес насилието е вербално и по-скоро бутафорно, като при завладяването на Капитолия от последователите на Тръмп. Но и тук има разлики сред страните - българската традиция на митинги е мирна, до момента в който във Франция митингите постоянно са съпроводени с принуждение. Веднъж почнало обаче, насилието доста мъчно може да бъде удържано в умерени рамки, както демонстрира българския опит от 1923 -1925 година Затова и в този момент би трябвало да се отнасяме доста съществено към паравоенните формирования, групите на някогашни военни и така нататък, които се провеждат под непознато въздействие и следвайки най-много съветски образци. Такива организации могат да станат фитил на детонация от принуждение в страната.
Кризите ли създават радикализъм или радикализмът - рецесии?
През 30-те години на предишния век рецесиите са произвеждали радикализъм. Германия е била в извънредно тежка икономическа обстановка с хиперинфлация, голяма безработица и така нататък Днес наподобява обстановката е противоположната - надигащият се политически радикализъм има потребност са се поддържа с произвеждане на рецесии: миграционна, здравна и други Въпреки като цяло хубавичко международна стопанска система и умерения напредък на просперитета в световен мащаб, радикалите през днешния ден измислят проблеми и ги постановат по паникьорски метод на публиката. Ще махат " Аз съм българче ", ще ни чипират с имунизациите, ще останем на студено през зимата, ще влезем в дългова серпантина, ще ни обезбългарят с мигранти, ще облекат българчетата с украинското знаме и така нататък и тъй наречените Всичко това е блян за основаване на мини-криза, създадена за политическа готовност в интерес на радикалите. Тези радикали са политически бизнесмени, които търсят поляризиращи публични тематики, с цел да настроят групи от обществото против системата. Така антиваксърите стават путинофили - единственото общо е, че и двете веруя са антисистемни.
Опортюнисти и революционери
Радикалите и екстремистите се разделят на две групи - революционери и опортюнисти. Революционерите са идеологически съперници на демократичната народна власт и желаят да я заменят с някаква нейна опция. Опортюнистите употребяват радикализма със стратегическата цел да завоюват повече гласове вътре в демократичната народна власт. Първата група са антисистемни играчи. Втората група са хитреци в границите на системата.
През 30-те години на предишния век преобладаващи са били революционерите. Имало е и типичен опортюнисти като Франц декор Папен в Германия, които са считали, че ще употребяват Хитлер за личната си електорална и политическа победа. Случило се тъкмо противоположното: опортюнистите бързо са били изтласкани от революционерите нацисти.
Съвременният радикализъм в Западна Европа и Северна Америка е в по-голямата си част опортюнистичен. Но опортюнистите постановат в обществената сфера антидемократично говорене, което последователно ерозира устоите на демократичния ред. Въпросът е какъв брой дълго демокрацията може да издържи опортюнистите радикали, които всекидневно тласкат огромни групи от хора в антисистемна посока.
Войната и споменът за нея
През 20-те и 30-те години на ХХ-ти век нацизмът и комунизмът са изместили умереността, тъй като Първата международна война е наложила насилието като средство за решение на политически междунационални спорове в индустриалната ера. Когато този тип схващане стане преобладаващо, умереността в народен и наднационален проект скоро изчезва.
След нещастието на Втората международна война и с настъпването на нуклеарната ера се постанова разбирането, че горещата война не може да реши никакъв проблем, а ще докара до международна злополука. Именно това схващане прави допустима експанзията на умереността и демокрацията от 1945-а година насам.
Днес този пиедестал стартира да се унищожава. Войната в Украйна е европейското измерение на тази съсипия, а Газа, Тайван и така нататък имат капацитет да трансфорат феномена в световен.
Застрашена ли е умереността в България?
Големият въпрос е може ли светът да резервира умереността, без да се стига до международна покруса, която образно да му показва още веднъж нейната безспорна полезност? Може ли просто историческият спомен за минали нещастия да е задоволителен, с цел да ни защищити от повторенията им? Уви, отговорът на тези въпроси не е напълно явен.
Но в тази международна среда на отстъпваща сдържаност България би трябвало доста деликатно да пази и осмисля спомените си от времената на крайности и радикализъм. Наложеният от Червената войска комунистически режим, насилието преди този момент от 1923-1925-а година са българският горчив опит с изгубването на умереността. Това не са интервали, които могат да бъдат въображаеми като окончателно отминали поради цивилизоваността на съвремието ни. В последна сметка през 1914-а година " цивилизована Европа " изпада в един трийсетгодишен цикъл на принуждение. В Източна Европа този цикъл продължава много по-дълго и завършва едвам през 1989-а година.
Голямата задача е да не се допусне връщане към крайностите и радикализма, макар забележителното политическо предложение на опортюнисти радикали, които са подготвени на най-разнообразни маневри за спечелването на повече гласове и поддръжка. Радикалът опортюнист е въпреки всичко по-добър от радикала бунтовник. Проблемът е обаче, че границата сред тях е тънка, а изкушението за опортюниста да стане " същински " бунтовник е огромно.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ