Европа – САЩ: “Единство” на различията
Декларациите за евроатлантическо единение или пък баналното факсимиле „ евроатлантически полезности “ от ден на ден губят действителен смисъл. Единството в политиката и в многостранните връзки значи съвпадане на позиции, на отзиви, на единодушие и взаимно координиране на ходове по значими интернационалните въпроси, изключително от стратегическо значение. Такъв вид единение в никакъв случай не е съществувало в връзките Съединени американски щати – Европа след Втората международна война. Вашингтон постоянно, през целия следвоенен интервал до през днешния ден, е третирал западноевропейските си съдружници като сътрудници втора употреба. Както при всички военно-политически съюзи, основани през 20-ото столетие, най-силната страна, в тази ситуация Съединени американски щати, освен управлява НАТО, само че и прекомерно постоянно еднолично взема решения и подхваща дейности на международната сцена без мнението и единодушието, а от време на време и макар несъгласието на своите съдружници. Факт е, че даже за значими външнополитически ходове и даже военни акции рядко са уведомили своите съдружници, с изключение на когато са желали да ги привлекат и тях във военните им случки, както войната в Ирак през 2003г.
Високомерното и надменно отношение на Вашингтон към европейските съдружници, стигащо неведнъж до фамилиарност и надменност, се дължи на американското господство и на европейската военна уязвимост.
Впечатляващо е, че Съединени американски щати употребяват НАТО не толкоз да подсигуряват сигурността на Европа, още повече, че след края на Студената война никой не я заплашва, колкото като институция, посредством която Вашингтон държи според своите съдружници. За това неравностойно положение, което някои европейски страни одобряват много мъчително, са алармирали политици и специалисти, в това число от висшите среди на американската администрация, измежду които управителни фигури от Централно разузнавателно управление на САЩ. Според тях, в случай че взаимоотношенията в НАТО сред Съединени американски щати и Европа не се трансформират, то бъдещето на тази организация може да бъде сложено под въпрос.
Има съществени доказателства, които свидетелстват, че неналичието на равнопоставеност в Атлантическия съюз, некоректното и обидно отнасяне на съдружниците, както и внушителния дисбаланс във военния капацитет на Съединени американски щати и Европа стават източници на съществени различия сред съдружниците от двете страни на океана.
Първият сериозен проблем, по който Съединени американски щати и европейските съдружници са на противоположни позиции, е за другия им принос за защитата и нежеланието на Европа да усили разноските за въоръжение. Едва в този момент, след голям американски напън европейските съдружници с принуда одобриха да усилят военните бюджети до 2 % от БНП.
На второ място впечатляващи са и разликите по конкуренцията във въоръженията. Повечето европейци считат, че конкуренцията, чийто основател е американската страна, предизвика противната страна към свръхвъоръжаване. Такава политика доста съществено усилва рисковете от световен боен конфликт.
Едно от най-големите трансатлантически различия е опасността за международния мир и сигурност. Американците подчертават върху „ тероризма и бандитските страни “, наречени „ ос на злото “. Според европейците надалеч по-сериозни и с по-тежки последствия са заканите от „ проведената престъпност, унищожаването на околната среда, етническите и религиозните спорове, миграцията, бедността. “ Очевидно, тези разлики са стимулирани от другите ползи на двете страни.
Различното разбиране на опасността за Съединени американски щати и европейските съдружници и това по какъв начин да се реагира против нея, са единствено един лекомислен израз на по-дълбоките и даже фундаментални разминавания в светогледите на двете страни. Въпросът не е просто в събитието, че американците и европейците нямат едно и също виждане за това, по какъв начин да се оправят с някои характерен проблем, който може да заплаши реда и сигурността в даден район. Техните разлики са на първо място по главния кардинален мироглед за развиването и управлението на света. За ролята, мястото и смисъла на интернационалните институции и на първо място на Организация на обединените нации, за рационалното и подходящо балансиране сред използването на мощ и потреблението на разговора, политическите и икономическите средства и дипломацията в интернационалните връзки.
Позицията на Съединени американски щати е изцяло противоположна. Те считат, че са в правото си да постановат дневния ред на планетата, т. е. нов международен ред по американска воля и пример. А всяка опозиция против тази упоритост би трябвало да бъде отстранена със мощ.
Несъвместим е методът на двете страни- Съединени американски щати и Европа, към енергийните запаси. Европейците поддържат тезата, че тези запаси са стока като всички други артикули, и тя би трябвало да се купува от производителите им. Вашингтон се стреми обаче да постави ръка върху енергийните залежи и да управлява техния пласмент. С други думи, американците да вземат решение какви количества и по какви цени– газ и нефт, да дават на Китай, Япония, Индия, Европа, т.е. икономическите съперници на Съединени американски щати.
Разбира се, това са единствено част от най-фрапиращите разлики сред трансатлантическите съдружници. Наред с тях, засвидетелствани са съответни външнополитически изяви или военни акции на американците, които освен не са признати с утвърждение, само че са остро осъждани от европейските сътрудници.
На фона на тази действителност на връзките САЩ-Европа последните изказвания на западно европейски политици, че европейците не могат повече да бъдат спътник на Съединените щати, не са по никакъв начин инцидентни и минимум спонтанни. Оттеглянето на Вашингтон от Споразумението за иранската нуклеарна стратегия, макар противоположните позиции на неговите съдружници, свидетелстващо за следващата безцеремонна надменност, преля чашата на търпението на европейците. След дълъг интервал на неуважение, оскърбление, високомерно поведение, демонстрирана надменност, груба интервенция във вътрешните работи на всички европейски сътрудници, без изключение и налагане на вътрешни правила и външнополитически курс, съгласуван само с Вашингтон, нервите на някои европейски водачи не устояха и те реагираха остро. Като осъждат сателитната роля на Европа те за първи път слагат съществено въпроса за нуждата от одобряване на Европа като световна мощ на международната сцена. А Меркел на 14 т. м. прикани за образуване на самостоятелни от Съединени американски щати европейски въоръжени сили.
Няма подозрение, че поемането към един самостоятелен външнополитически курс не би бил безпроблемен ход. Военната и икономическа мощност на Съединени американски щати, както и сериозното американско политическо и кадрово въздействие в някои европейски страни, ще бъде предстояща спънка за реализирането на тази концепция. Вероятно, отчитайки съпротивата на някои проамерикански държавни управления, френският президент Е. Макрон прикани за цялостно единение на членовете на Европейски Съюз по Споразумението за иранската нуклеарна стратегия.
Дали несъгласията сред Съединени американски щати и Европа ще се задълбочат и ще доведат до по-сериозна рецесия в американо-европейските връзки, е мъчно да се предвижда на този стадий. Вероятността обаче позицията на Европа за разграничаване от Вашингтон да стартира да се утвърждава, е доста огромна. Международната процедура свидетелства, че икономическата мощност на страна или съюз от страни постоянно предизвика и упоритост за по-голямо политическо въздействие на международната сцена. Очевидно, ролята на спътник не дава отговор на внушителния стопански капацитет на страните от европейския континент. Това е реалност, с който европейските водачи са длъжни да се преценяват.
Несъмнено, за очертаващото се разграничение и еманципиране на Европа в интернационалните връзки „ принос “ има и президентът Тръмп. Още с встъпването си в служба, той прояви типичното американско неуважение към европейските съдружници и провокира острата реакция на някои европейски водачи.
Все по-скептични и резервирани са по-голяма част от европейските страни и от открития антируски курс на Вашингтон. Дестабилизацията на Украйна, заплашваща я с разпад, обкръжаването на Русия с военни бази, образуване на непрекъснати военни учения край съветските граници, практикуване на недодялан напън върху съдружниците за фрапантно увеличение на военните бюджети, са все актове, които не стабилизират, а заплашват сигурността и ползите на Европа. Тези американски дейности са в полза извънредно на войнстващите и глобалистки среди във Вашингтон.
Високомерното и надменно отношение на Вашингтон към европейските съдружници, стигащо неведнъж до фамилиарност и надменност, се дължи на американското господство и на европейската военна уязвимост.
Впечатляващо е, че Съединени американски щати употребяват НАТО не толкоз да подсигуряват сигурността на Европа, още повече, че след края на Студената война никой не я заплашва, колкото като институция, посредством която Вашингтон държи според своите съдружници. За това неравностойно положение, което някои европейски страни одобряват много мъчително, са алармирали политици и специалисти, в това число от висшите среди на американската администрация, измежду които управителни фигури от Централно разузнавателно управление на САЩ. Според тях, в случай че взаимоотношенията в НАТО сред Съединени американски щати и Европа не се трансформират, то бъдещето на тази организация може да бъде сложено под въпрос.
Има съществени доказателства, които свидетелстват, че неналичието на равнопоставеност в Атлантическия съюз, некоректното и обидно отнасяне на съдружниците, както и внушителния дисбаланс във военния капацитет на Съединени американски щати и Европа стават източници на съществени различия сред съдружниците от двете страни на океана.
Първият сериозен проблем, по който Съединени американски щати и европейските съдружници са на противоположни позиции, е за другия им принос за защитата и нежеланието на Европа да усили разноските за въоръжение. Едва в този момент, след голям американски напън европейските съдружници с принуда одобриха да усилят военните бюджети до 2 % от БНП.
На второ място впечатляващи са и разликите по конкуренцията във въоръженията. Повечето европейци считат, че конкуренцията, чийто основател е американската страна, предизвика противната страна към свръхвъоръжаване. Такава политика доста съществено усилва рисковете от световен боен конфликт.
Едно от най-големите трансатлантически различия е опасността за международния мир и сигурност. Американците подчертават върху „ тероризма и бандитските страни “, наречени „ ос на злото “. Според европейците надалеч по-сериозни и с по-тежки последствия са заканите от „ проведената престъпност, унищожаването на околната среда, етническите и религиозните спорове, миграцията, бедността. “ Очевидно, тези разлики са стимулирани от другите ползи на двете страни.
Различното разбиране на опасността за Съединени американски щати и европейските съдружници и това по какъв начин да се реагира против нея, са единствено един лекомислен израз на по-дълбоките и даже фундаментални разминавания в светогледите на двете страни. Въпросът не е просто в събитието, че американците и европейците нямат едно и също виждане за това, по какъв начин да се оправят с някои характерен проблем, който може да заплаши реда и сигурността в даден район. Техните разлики са на първо място по главния кардинален мироглед за развиването и управлението на света. За ролята, мястото и смисъла на интернационалните институции и на първо място на Организация на обединените нации, за рационалното и подходящо балансиране сред използването на мощ и потреблението на разговора, политическите и икономическите средства и дипломацията в интернационалните връзки.
Позицията на Съединени американски щати е изцяло противоположна. Те считат, че са в правото си да постановат дневния ред на планетата, т. е. нов международен ред по американска воля и пример. А всяка опозиция против тази упоритост би трябвало да бъде отстранена със мощ.
Несъвместим е методът на двете страни- Съединени американски щати и Европа, към енергийните запаси. Европейците поддържат тезата, че тези запаси са стока като всички други артикули, и тя би трябвало да се купува от производителите им. Вашингтон се стреми обаче да постави ръка върху енергийните залежи и да управлява техния пласмент. С други думи, американците да вземат решение какви количества и по какви цени– газ и нефт, да дават на Китай, Япония, Индия, Европа, т.е. икономическите съперници на Съединени американски щати.
Разбира се, това са единствено част от най-фрапиращите разлики сред трансатлантическите съдружници. Наред с тях, засвидетелствани са съответни външнополитически изяви или военни акции на американците, които освен не са признати с утвърждение, само че са остро осъждани от европейските сътрудници.
На фона на тази действителност на връзките САЩ-Европа последните изказвания на западно европейски политици, че европейците не могат повече да бъдат спътник на Съединените щати, не са по никакъв начин инцидентни и минимум спонтанни. Оттеглянето на Вашингтон от Споразумението за иранската нуклеарна стратегия, макар противоположните позиции на неговите съдружници, свидетелстващо за следващата безцеремонна надменност, преля чашата на търпението на европейците. След дълъг интервал на неуважение, оскърбление, високомерно поведение, демонстрирана надменност, груба интервенция във вътрешните работи на всички европейски сътрудници, без изключение и налагане на вътрешни правила и външнополитически курс, съгласуван само с Вашингтон, нервите на някои европейски водачи не устояха и те реагираха остро. Като осъждат сателитната роля на Европа те за първи път слагат съществено въпроса за нуждата от одобряване на Европа като световна мощ на международната сцена. А Меркел на 14 т. м. прикани за образуване на самостоятелни от Съединени американски щати европейски въоръжени сили.
Няма подозрение, че поемането към един самостоятелен външнополитически курс не би бил безпроблемен ход. Военната и икономическа мощност на Съединени американски щати, както и сериозното американско политическо и кадрово въздействие в някои европейски страни, ще бъде предстояща спънка за реализирането на тази концепция. Вероятно, отчитайки съпротивата на някои проамерикански държавни управления, френският президент Е. Макрон прикани за цялостно единение на членовете на Европейски Съюз по Споразумението за иранската нуклеарна стратегия.
Дали несъгласията сред Съединени американски щати и Европа ще се задълбочат и ще доведат до по-сериозна рецесия в американо-европейските връзки, е мъчно да се предвижда на този стадий. Вероятността обаче позицията на Европа за разграничаване от Вашингтон да стартира да се утвърждава, е доста огромна. Международната процедура свидетелства, че икономическата мощност на страна или съюз от страни постоянно предизвика и упоритост за по-голямо политическо въздействие на международната сцена. Очевидно, ролята на спътник не дава отговор на внушителния стопански капацитет на страните от европейския континент. Това е реалност, с който европейските водачи са длъжни да се преценяват.
Несъмнено, за очертаващото се разграничение и еманципиране на Европа в интернационалните връзки „ принос “ има и президентът Тръмп. Още с встъпването си в служба, той прояви типичното американско неуважение към европейските съдружници и провокира острата реакция на някои европейски водачи.
Все по-скептични и резервирани са по-голяма част от европейските страни и от открития антируски курс на Вашингтон. Дестабилизацията на Украйна, заплашваща я с разпад, обкръжаването на Русия с военни бази, образуване на непрекъснати военни учения край съветските граници, практикуване на недодялан напън върху съдружниците за фрапантно увеличение на военните бюджети, са все актове, които не стабилизират, а заплашват сигурността и ползите на Европа. Тези американски дейности са в полза извънредно на войнстващите и глобалистки среди във Вашингтон.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ