Да гледам този филм беше една от големите ми киномечти.

Да виждам този филм беше една от огромните ми киномечти. Впрочем, „ да го виждам “ въобще не разказва измеренията на моите упования – да преживея кино лентата, да видя и запомня всеки кадър, да прегледам лицата, облеклата, улиците, въобще да поживея малко в света на Уес Андерсън – един баснословен свят.

Знам толкоз доста за този филм, че упованията ми клоняха към безконечност. Познавам костюмите и историята им, парфюма на консиерж Гюстав, симетрията на фрагментите, които съгласно откривателите на Андерсън са идентични от двете страни на една въображаема права в средата на екрана (така и се оказа), знам, че на 13-ти юни на борда на лайнера Queen Mary ІІ почитателите на кино лентата могат да пътуват от Лондон до Ню Йорк с екипа на кино лентата и да се потопят изцяло в атмосферата против пет цифрена сума в долари… Изобщо светът на Гранд хотел Будапеща е блестящ, занимателен и обитаем със звезди.

И в този момент ще си призная – въобще не бях разочарована! Бях омагьосана, запленена и видяното даже надмина упованията ми.В рецензиите за този филм доста рядко ще срещнете изложение на сюжета. Защото той въобще не е значим. Да, на екрана непрестанно се случват разнообразни неща, има напрежение, динамичност и доста смях. Но очарованието на кино лентата не е в огромната история, а в дребните елементи – всяка движимост в него е определена и направена точно, всяка роля се извършва от артист, чието име можем да кажем мигновено, всеки поврат на действието е неуместен и извънредно занимателен. Целият филм наподобява съвсем на возене на тези ретро въртележки с кончетата – не оставя явен спомен, само че прекарването е сантиментално, по детски възторжено и ни оставя леко замаяни. Може би по тази причина по време на целия филм звучи тъкмо такава музика – остаряла и от латерна, като на въртележките.

Аз незабавно желая да се кача отново!