Чували ли сте популярното българско поверие Законът е врата в

Чували ли сте известното българско вярване „ Законът е врата в полето и единствено простакът минава през нея. “. Не е ли необичайно, че това е едно от първите неща, които могат да се кажат на едно дете и по-късно светът става доста по-различен. За да приказваме за гражданско общество, то би трябвало да свикнем с един необикновен факт – законът би трябвало да се почита. Това най-вероятно звучи като незнаен дял на нуклеарната физика, който занапред ще се тества за научния напредък. Добавяме и една доста дребна детайлност – тук приказваме за почитание на закона и от двете страни. Не единствено тези, които би трябвало да го извършват, само че и тези, които би трябвало да го ползват.

Както можем да забележим от предходната седмица, законът продължава да се счита за врата в полето. Впрочем и врата към този момент няма, това е единствено една остаряла рамка, която от дълго време е забравена. Да, променяме напълно леко сюжета по една единствена причина, една злополука просто ни показва, че липсва каквато и да е отбрана над елементарния човек, законът ще помогне за спасяването на отговорния. За сходни прецеденти най-вероятно няма да чуете на никое място другаде – това е една трагична проява на безсрамие и безочливост. Още по-трагичното е, че това не е за първи път и явно няма да е за финален.

Едва ли има човек, който няма да си спомни черния Великден, когато следващото лъскаво возило се заби със скоростта на снаряд в различен автомобил, освен това на алено, до момента в който той просто е чакал светофара. Нещо още по-трагично е, че сегашния прославен случай на Черни връх, който като че ли е време да се прекръсти на „ Черна гибел “, на практика демонстрира, че към този момент никой не е предпазен. Достатъчно е една вечер да се прибирате вкъщи и металното туловище на идната лимузина да ви прегази, освен това преди да разберете какво се случва.

Такъв е животът, бихте споделили, както стана и няколко години по-рано. Мнозина биха споделили, че са признателни, че не са те самите, само че съдейки по броя произшествия и обстоятелството, че даже през днешния ден продължиха да се появяват персони с подправени книжки, сини лампи, палки и други полицейски атрибути, просто няма смисъл да се радваме, всичко е въпрос на време да се повтори.

И да, най-вероятно сте чували легендите за джигите, осведомени сте с обстоятелството, че те са на всички места и не се славят с висок разсъдък или отговорност. Причината да са липсвали в предишното е, че просто колите не бяха толкоз мощни, а и се класифицираха като екзотика. Да възприемаме една злополука, като следващата изцепка на един стеснен мозък, повярвал, че е Пабло Ескобар, е доста по-сериозен проблем. В това отношение не случихме и на сантиментална мафия, каквато Марио Пузо рисуваше.

Един рационален човек в никакъв случай няма да си показа, че ще му се наложи да слага светлини за специфичен режим на придвижване, няма да има и потребност да кара с над 250 км/ч, освен това на влажен път в обитаемо място. Скоростта не е пресилена, изключително откакто през годините сме ставали очевидци на надалеч по-зловещи произшествия, само че разцепена кола на две към момента беше представяна единствено в холивудските продукции. Разумният човек няма да направи това, само че глупавият ще се опита даже да надгради тази концепция. Защо?

Точно тук идва главният проблем. Ако приказваме за мафия или някаква проведена престъпност, обществената статистика ще ни покаже, че през последните няколко века просто нямаме никакъв шанс. Защо? На първо място бяхме под сянката на Османската империя, която не искаше и да чуе за детайли като подем, просвета и права на живот. След това имахме свободата си за малко, преди да преминат всички войни и даже тогава нашата блага татковина съумява да се подреди измежду десетте най-развити стопански системи.

След Втората Световна война сме спътник на Съюз на съветските социалистически републики, като в този хубав интервал се избива интелигенция, прогонват се учени, разрешава се на пъдари, свинари и даже нарушители да заемат управителни постове, да бъдат тикани напред, трансформирайки едно качествено европейско общество в следващата паплач, питаеща ненавист към всичко, което е съумяло да се развие или да реализира повече от него. През 90-те години стана ясно, че когато един ниско просветен народ – да, чували сме легендите за 16-тите по обучение в света, само че също по този начин желаеме да попитаме и къде тъкмо отидоха тези хора и по какъв начин внезапно се оказа, че тежката промишленост и въобще, всяка една промишленост, беше окрадена, унищожена и унищожена.

Интелигенцията умря или избяга на запад, употребявайки всевъзможни способи, с цел да стигне до Гърция и по-късно да подири щастието си другаде. 90-те години бяха развити като нежната гражданска война на проведена престъпност, на скрити далавери, на една чума, от която всички се опасяваха. Тя беше по-опасна и от ковид, изключително откакто родителите отказваха да пуснат децата си да играят пред блока, тъй като има клюки, че мутрите – по този начин наречените лица – са почнали да отвличат и малолетни за органи, проституция и други „ положителни “ занимания.

Министерството на Вътрешните работи, от своя страна, изпълняваше ролята на чистач, до момента в който лешоядите се избиваха, те имаха задачата единствено да установяват гибелта, оставяйки на медиите идващото заглавие за вечерните вести. Това беше горчивият интервал на пирамиди и фараони, на борци и чалга, на препълнен яз от ниски страсти и на един цялостен провал. От позиция на сегашното е към този момент доста по-трудно да се даде разбор на протичащото се. Има и справедлива причина. Едно общество като социум може да съществува единствено тогава, когато всеки един приема всички сложени закони и правила, преценява се с тях и ги извършва.

От своя страна, законодателният орган, който у нас най-често се показва с три букви в градските тоалетни и тези на БДЖ, би трябвало да се стреми да оказва помощ, да подкрепя, да отсъжда вярно и да подсигурява, че всичко през днешния ден ще се случи на следващия ден. Най-важното от всичко е, че би трябвало да дава сигурност и равни човешки права за всички, предоставяйки правото на труд, правото на обучение, правото на здравна помощ. След като един човек заплаща своите налози, те са таксата за съществуването на нашата страна и с помощта на тях е изцяло обикновено да получаваме тъкмо тези услуги.

Крахът на тази институция се случи предишния вторник, когато стана ясно, че една самозабравила се персона, окрилена от концепцията, че е помилвана от ориста, продавайки токсини, е решила да показва своите благоприятни условия. Резултатът е явен. Трагичното тук е, че изпълнявал тази роля, до момента в който возил представител на реда до себе си, а след злополуката служителят на реда публично оказва помощ освен, с цел да избяга от закононарушението, само че и да стигне до дома си, като сътрудниците носят  стълба. С други думи, вашите налози са заплатили заплатата на хора, които вземат участие за скриването на един палач.

Именно това е доказателството, че обстановката не просто е излязла отвън надзор, а в никакъв случай надзор не е имало, той просто не е съществувал. За сходен случай няма да се чуе в нито една друга европейска страна, само че дали това е единственото, което можем да забележим? Преди време стана ясно, че представители на КАТ не просто злоупотребяват със своите права, а даже основават абонамент, като дават информация на своите клиенти за всички налични постове, които могат да причинят главоболия. Прощавайте, само че е необичайно по какъв начин в случай че служител на реда в Лондон отиде на работа с Ferrari, той е задържан на идващия ден, до момента в който тук органите на реда употребяват допустимо най-актуалните модели на спортни возила, чиято заплата сигурно не дава отговор на посочените им благоприятни условия.

Изгубената нравственос и почитание към униформата ни демонстрира, че няма орган на реда, има човек с власт, която се продава на най-щедрите и заможните. Нека не забравяме и за различен подобен представител, който получава инвалидна пенсия, тъй като има проблеми със зрението, само че в същото време има два автомобила и не се тормози да ръководи и двата. Казусът с представителката на реда, за която се счита, че е съизвършител, прикритие и даже осведомител, е даже още по-вълнуващ.

На първо място виждаме, че преди служител на реда, който написа с много правописни неточности и се пробва да покаже по какъв начин полицията работи, тя изгрява като инфлуенсър в разнообразни обществени мрежи. Разказва по какъв начин би трябвало да се събират борци, по какъв начин би трябвало да бъде най-голямото зло, което превзема света и още доста други. След като споделя за цирковата натрупа, която държи стълби и оказва помощ на нарушител да се укрие, то последва и разумното – даването на мнение, като че ли някой се интересува от него.

То беше съпроводено с задоволително обиди, закани, гаранция за чиста съвест и не на последно място, заричане за истината. С други думи, даже когато всичко стартира да излиза на бял свят, елементарният човек желае правдивост, той продължава да е обиждан, че е посмял да се разхожда по улицата, че диша въздух и за зла неволя се е озовал на неверното място.

С толкоз нарушавания и прегрешения е мъчно да си представим, че някой би имал правото даже да бъде на независимост, изключително със устойчиво досие, само че шефът на КАТ София не може да отговори за какво работата не е свършена. Прословутият отговор „ Не знам “, може да се употребява в всекидневието, само че когато приказваме за закононарушение, това е последното, което се чака да се чуе.

Очевидно никой не е знаел, че някой ги имитира, закупил си е защита и против едно измиване на автомобил, може да показва по какъв начин е над всички. Да, несъмнено ви е писнало да четете едно и също, изморили сте се да слушате какъв брой черно е на открито. Никой не е ангел и никой не е непогрешим. Проблемът е, че дяволите станаха прекалено много и не се тормозят да се разкриват.

Една институция като Министерство на вътрешните работи е основана, с цел да защищава всички от обществените изкривявания – изнасилвачи, джигити, педофили, незаконни групи и други. Това, което виждаме и на което ставаме очевидци е тъкмо противоположното. Те се занимават с протекцията на нарушители, само че в същото време не пропущат своя миг да се появят на митинг, с цел да изискат по-високи заплати. Възнаграждението не се ли определяше на база на осъществената работа и желанието за по-високо качество и сигурност? Очевидно – не. На фона на всичко това разбираме, че свидетелството за ръководство на МПС е условност, от която никой няма потребност. Осъзнавате, че санкциите може да се пишат една след друга и да продължите да нарушавате законите, като че ли те самите не съществуват.

Ставаме очевидци на „ Всички са равни, само че някои са по-равни. “. И за какво? Каквото и да се случи, просто няма осъдени. Един е пил чайове за усмиряване и се е разрушил в кола, другият бил похитен. Единствените, които не чухме да приказват, са тези, които останаха на тротоара. Спокойно, те също ще бъдат забравени, та даже не бяха известни.

Милен Цветков беше име, до момента в който жертвите на Черни връх ще станат статистика, освен това единствено след няколко месеца. Скоро всички ще забравим за протичащото се, ще затворим тази страница, новините ще се разредят и когато всеки изгуби светлината на прожекторите, остарялата традиция по охраняване на проведената престъпност ще продължи. Като не забравяме, че мощността на обещано возило дава отговор назад съразмерно на броя мозъчни гънки.

Последното, което ни остава е да свикнем с „ Не знам. “ Тя явно работи, без значение на какъв пост сте.