Човек седи сред река, наречена Носталгия. Река, изпълнена с малки

„ Човек седи измежду река, наречена Носталгия. Река, изпълнена с дребни сувенири, събрани от крушението на света. Свят от осакатени очаквания, от задушени въжделения, от бронирана против патрони гладна гибел. “

Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten)

„ Sexus “ (фрагмент)

…Има летни нощи в Ню Йорк, когато небето е чист лазур, когато постройките са директно близки и осезаеми, и то освен в своята материалност, само че и в своята същина. Мръсните линии светлина, които разкриват единствено грозотата на фабриките и мизерните квартири, доста постоянно изчезват със залеза, прахта се уталожва, контурите на постройките получават контраст като очертанията на исполин на светлината на прожектор. В небето се появяват гълъби, които кръжат над върховете на покривите. Никнат куполи, от време на време из някоя турска баня. Внушителната елементарност на катедралата на Св. Марк в Бувери, големия задграничен площад, граничещ с Авеню А, ниските холандски здания, над които се мержелеят алените газови цистерни, уютните странични улички с техните нелепи американски имена, триъгълниците земя, носещи печата на остарели слогове, крайбрежния квартал и бруклинския бряг, който е по този начин близо, че човек съвсем може да разпознае хората, разхождащи се от другата страна. Цялото величие на Ню Йорк е набутано в този гъмжащ регион, отграничен от миризмата на формалдехид, пот и сълзи. Нещо не е по този начин близко, съкровено, по този начин носталгично за нюйоркчанина, както този квартал, въпреки той да го отхвърля с пренебрежение. Целият Ню Йорк трябваше да бъде едно гето. Отровата трябваше да се изсмуче, нещастието да се разпредели, нещастието да се разпредели. Радостта трябваше да се предава по всяка вена и артерия. Останалата част на Ню Йорк е абстракция. Студена, геометрична, вкочанена като rigor mortis и също по този начин мога да прибавя, безумна – в случай че единствено човек може да застане в профил и да я огледа неустрашимо. Само в кошера може да се открие човешкото, да се открие този град на гледки, звуци и миризми, който човек на вятъра се пробва да улови отвън границите на гетото. Да живееш отвън него, значи да повехнеш и умреш. Извън гетото има единствено наконтени трупове. Всеки ден ги навиват като будилници. Изпълняват като тюлени, умират като облагите от касово зрелище. Но в гъмжащата медена пита вегетативен напредък, животинска топлота, която е съвсем задушаваща, виталност, която нараства от взаимно триене и срастване, вяра, която е освен духовна, само че и физическа, болест, която е рискова, само че лечебна. Може би дребни душици, горящи като дълги свещи, само че те горят мощно – и са способни да хвърлят прокобни сенки по стените, които ги окръжават.

Тръгни по която и да е улица в меката виолетова светлина. Изпразни мозъка си. Хиляди чувства те засипват от всички направления. Тук индивидът към момента има четина и пера. Тук мехурът и кварцът към момента си приказват. Има здания, които могат да бъдат чути, словоохотливи здания с козирки от железни листове и прозорци, които се потят. А също и църкви и параклиси, където децата се увисват по нартиките като акробати. Търкалящи се, разхождащи се улици, където нищо не стопира, нищо не е закрепено неподвижно, нищо не можеш да схванеш с изключение на през очите и мозъка на сомнамбул. Халюциниращи улици също по този начин, където ненадейно се възцарява тишина и пустота като след минаването на чума. Улици, които кашлят, улици, които туптят като уважаван храм, улици, на които можеш да умреш и жив човек да не те забележи. Странни, жасминови улици, на които розовото масло се смесва с острото захапване на праз и лук. Пантофени улици, ехтящи от тупането и шляпането на мързеливи крайници. Евклидови улици, които могат да се обяснят единствено с логичност и теореми...

…Докато земята постепенно се върти, площадките и перилата се извъртат, и децата дружно с тях. Сред мрачната мъгла на знойни нощи всичко, що е земно, сластно и пророческо, бръмчи като цитра. Тежко колело, обшито с фуражни и пухени кревати, с дребни зехтинови лампички и капки чиста животинска пот. Всичко се върти, скърца, клатушка се, трополи, от време на време хленчи, само че се върти, върти, върти. Тогава, в случай че замреш, застанал на площадка да вземем за пример, и внимаваш да не мислиш, късогледа, зверска изясненост озарява погледа ти. Има колело, има спици, има и главина. А в центъра на главината има – тъкмо нищо. Там е смазката и полуоста. И ти си там, в центъра на нищото, усещаш, изцяло разперен, бръмчиш с бръмченето на планетарните колела. Всичко оживява, изпълва се със смисъл, даже вчерашният сопол, който виси на дръжката на вратата. Всичко клюма и вехне, покрито е с мъха на изхабеността и грижите. Всичко е било забелязано хиляди пъти, търкано и галено е от тилното око...

Гетото! Мраморна маса с кошница самун. Бутилка газирана вода, за предпочитане синя. Супа, застроена с яйце. И двама мъже беседват. Говорят, приказват, приказват, а устните им балансират горящи цигари. Наблизо килия с музика: странни принадлежности, странни костюми, странни мелодии. Птиците зачуруликват, въздухът се нажежава, хлябът се натрупа, бутилките газирана вода пушат и се потят. Думите се влачат като хермелини през наплютите дървени трици. Ръмжащи, гърлени кучета бият с лапи въздуха. Накичени дами, задушавани от диадеми, тежко дремят в богато тапицираните си ковчези плът. Магнетичният бяс на похотта се концентрира в тъмни махагоново очи.

В друга килия възрастен мъж седи по палто върху купчина дърва и мънка молитва. Целият му живот е във въглищата и дървата, къси пътувания от тъмнината към деня. В ушите му още кънти тропотът на копита по калдъръмени улици, звукът на викове и крясъци, чаткането на саби, шляпането на патрони в сляпа стена. В киното, в синагогата, в кафенето, където и да седи човек, звучат два типа музика – едната горчива, другата сладка. Човек седи измежду река, наречена Носталгия. Река, изпълнена с дребни сувенири, събрани от крушението на света. Сувенири на бездомните, на птици бежанци, които още веднъж и още веднъж строят с клончета и вейки. Навсякъде развалени гнезда, счупени яйчени черупки, голишарчета с извити вратлета и мъртви очи, втренчени в пространството. Носталгични речни сънища под тенекиени корнизи, пад ръждиви сайванти, под преобърнати лодки. Свят от осакатени очаквания, от задушени въжделения, от бронирана против патрони гладна гибел. Свят, в който даже топлият мирис на живота би трябвало да се вкарва контрабандно, където скъпоценни камъни колкото гълъбови сърца се спазаряват за един метър пространство, за унция независимост. Всичко се смесва в един прочут пастет, който се гълтам върху безвкусна нафора. На една хапка се гълтам пет хиляди години злощастие, пет хиляди години пепел, пет хиляди години счупени клончета, смачкани яйчени черупки, удушени голишарчета...

В дълбоката подизба на човешкото сърце звънят печалните струни на желязната арфа.

Издигнете градовете си горди и високи. Прокарайте каналите. Постройте мостове над реките си. Работете трескаво. Спете, без да сънувате. Пейте безумно, като славея. Отдолу, под най-дълбоките основи, живее друга раса хора. Те са мургави, мрачни, пламенни. Те напрягат мишци, дълбаейки вътрешностите на земята. Чакат с неспокойствие, което е ужасяващо. Те са боклукчиите, унищожителите, отмъстителите. Те се появяват, когато всичко е рухнало и се е трансформирало в прахуляк.

Из: „ Разпятие в розово: Sexus. Plexus. Nexus “, Хенри Милър, изд. „ Парадокс “, 2015 година
Снимка: Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten); commons.wikimedia.org