Благодаря ти, Господи, принизи се за мой хатър, превърна се

„ Благодаря ти, Господи, принизи се за мой хатър, трансформира се в самун, вода, топла дреха, жена и мой наследник, с цел да те видя; и те видях; прекланям се и се преклонявам на многоликото ти лице, обичаното! “

Последното изкушение 

Извърна се Исус; измежду разбунтувания въздух на наближаващата стихия разграничи голям брой очи, които го гледаха с обезпокоително очакване и полуотворена уста, с неописуем блян. Един дъртак си проправи път измежду тълпата; клепките му бяха окапали, очите му бяха като две рани; на мършавата му шия висяха 10 муски и във всяка муска имаше по една от заповедите на Декалога; застана на прага, подпря се на чаталестата си сопа.

– Рави – каза той и гласът му беше изпълнен с тъжба и яд, – рави, на 100 години съм, пред мен са постоянно, окачени на врата ми, десетте Божи заповеди; никоя не съм престъпил. Всяка година отивам в Йерусалим и върша жертвоприношение на светия Саваот един овен, запалвам свещи, кадя тамян; не дремя през нощите, пея псалми; виждам ту звездите, ту планините и очаквам, друга компенсация не желая, да слезе Господ да го видя… Години и години, напразно; единствено единият ми крайник е към този момент отвън гроба и още не съм го видял. Защо? Защо? Голяма тъжба ми е това, рави. Кога ще видя Господа, по кое време ще се успокоя?

И до момента в който говореше, от ден на ден се ядосваше, удряше с чаталестата си сопа и викаше.

Исус се усмихна.

– Старче – отвърна му той – някога на източната крепостна врата на един огромен град имало един мраморен престол; на този трон седнали хиляди царе, слепи с дясното си око; хиляди царе, слепи с лявото око; хиляди царе, които виждали и с двете си очи – и всички викали на Господа да се покаже да го видят; но всички влезнали в гроба, без да го видят. И пристигнал, като си отишли царете, един безпаричен човек, необут и гладен, и седнал: „ Господи – прошепнал, – човешките очи не устоят да гледат слънцето, ослепяват; по какъв начин ще могат тогава да погледнат теб, Всемогъщи? Смили се, Господи, смекчи силата си, понижи блясъка си, с цел да мога и аз, сиромахът и немощният, да те видя! “ И тогава – слушай, старче! – Господ се трансформирал в къшей самун, купа студена вода, топла дреха, колиба; и пред колибата една жена, която кърмела кърмаче. И сиромахът протегнал ръце, усмихнал се благополучен: „ Благодаря ти, Господи – промълвил, – принизи се за мой хатър, трансформира се в самун, вода, топла дреха, жена и мой наследник, с цел да те видя; и те видях; прекланям се и се преклонявам на многоликото ти лице, обичаното! “

Всички мълчаха; старецът въздъхна като бивол, протегна напред чаталестата си сопа и се изгуби в навалицата. Един момък, жених, подвигна тогава пестник, извика:

– Носиш, споделя, огън, с цел да изгориш света; да изгориш къщите ни и децата ни; това ли е любовта, която прогласяваш, че ни носиш? Това ли е справедливостта? Огънят ли?

Плувнаха в сълзи очите на Исус, стана му мъчително за младоженеца; и в действителност, това ли е справедливостта, която той носи? Огънят ли? Няма ли различен път, по който да стигнем до спасението?

– Кажи ясно какво би трябвало да създадем, с цел да се спасим? – вдигна глас един собственик и разбута с лакти тълпата, с цел да се приближи и чуе отговора – имаше тежко ухо, недочуваше.

– Отворете сърцата си, отворете килерите си, раздайте богатствата си на бедните! – извика гръмко Исус. – Дойде денят Господен! Онзи, който се стиска и задържи за старините си един самун, една делва олио, едно парче земя, ще се окачат този самун и делвата, и земята на врата му, и ще го повлекат надолу в пъкъла!

– Ушите ми бучат – обади се стопанинът, – зави ми се свят; ще си отида, да ме прощаваш!

И пое сърдит към богатия си дом.

– Виж го ти! Да раздадем на тези голтупановци богатствата си! Това ли е справедливостта? Да се не видиш въпреки! – говореше си самичък, ругаеше и вървеше.

Исус го гледаше по какъв начин се отдалечава, въздъхна.

– Широка е вратата на пъкъла – каза той, – широк е пътят, отрупан е с цветя; тясна е вратата на царството божие, и е възвишение към нея; до момента в който сме живи, можем да изберем; живот ще рече – свобода; само че като пристигна гибелта, станалото станало – няма спасение…

– Ако искаш да ти допускам – извика един с патерици, – стори знамение, изцери ме. Куц ли ще вляза в царството небесно?

– А аз – прокажен ли?

– А аз – еднорък ли?

– А аз – сляп ли?

Запристъпяха заедно недъгавите, стопираха се заканително пред Исус; одързостиха се, започнаха да викат; един кьорав дъртак подвигна тоягата си.

– Или ще ни изцериш – изкрещя той, – или няма да излезеш довечера жив от селото ни!

Петър изтръгна тоягата от ръцете на стареца.

– С такава душа – извика му той – никога няма да видиш светлината, кьорчо!

Разпалиха се недъгавите, разяриха се; разяриха се и учениците, застанаха паралелно с Исус; а Магдалена се присегна, изплашена, да залости вратата, само че Исус я възпря.

– Магдалено, сестро моя – каза той, – нещастно е това потомство, единствено плът; задушават душата им навиците, греховете и тлъстините; премествам плътта, костите, вътрешностите, с цел да намеря душата им, само че не я намирам; ах, единствено огънят, мисля, може да ги изцери!

Обърна се към тълпата; очите му бяха сухи, безмилостни.

– Как опалваме равнищата, с цел да засеем, та да отделите положителното семе? Така и Бог ще опали земята; не го е жалост за тръните, за магарешките бодили, за змийските треви – това ще рече справедливост; останете със здраве!

Обърна се към Тома.

– Надуй волския рог, Тома, тръгваме!

Протегна овчарската си сопа, отмести се народът, изтръпнал; премина; Магдалена сграбчи от вътрешната страна шала си, остави вълната полуизпредена, гърнето в огнището, домашните си птици ненахранени, хвърли ключа от вратата измежду пътя и, без да се извърне обратно, последва, безмълвно, компактно забрадена, сина на Мария.

Избрано от: „ Последното прелъщение “, Никос Казандзакис, изд. „ Народна просвета “, София, 1989 година
Снимка: ekathimerini.com