Успехът на нашата опера в Москва – въздух под налягане
Балонът, че сме били номер 1 в Москва с гастрола на националната ни опера, се спука. Най-напред стана ясно, че на спектакъла на «Янините девет братя» хората си излизали по средата, тъй като им било скучно. От самите солисти на Болшой никой не благоволил да гледа - по същото време множеството от тях били на гастрол в Китай. Значи ние просто сме запълвали времето, когато домакините ги е нямало в Москва, се разяснява измежду ценителите на операта и балета в София.
После пристигна и разрушителната рецензия за балета «Корсар», като виновността бе хвърлена на постановчика Елдар Алиев, глътнал много солидна сума с цел да осъществя една версия в руски вид. Колко жалко – да гастролираме в Москва с балет, който там се играе, освен това в шеметно красива и зрелищна режисура.
Най-накрая съветските спецове си споделиха думата и за тетралогията «Пръстенът на нибелунга». Нищо не икономисаха, нищо че сме си братушки! Ето какво написа Юлия Бедерева написа в профилирания уебсайт musicnews.ru.
«Пръстенът на нибелунга» завърши като гастрол приключи на 23 май с операта «Залезът на боговете» на историческата сцена на Болшой. Интересът към спектаклите се дължеше на обстоятелството, че на друго място в Москва не може да се види «Пръстенът».
Така беше и при различен случай - когато Гергиев докара спектакъла на художника Георгий Ципин, сбъднат без никакъв режисьор. Но Софийският оперен спектакъл не върви по тоя път – операта очевидно разполага с професионален режисьор, който е и живописен началник сега на целия спектакъл.. Ако концепцията на Ципин, съчетана с Гергиевската, на времето съумя да запълни сцената и монументалното вагнерово време, то българският резултат е надалеч по непретенциозен. «Не осъвременяваме, описваме го като приказка».
Така Карталов изяснява нещата, въпреки че съществуват хиляди подходи към това, което той назовава осъвременяване и приказка. От двете неща той е избрал нещо друго -шоу в духа на новогодишните представления върху лед. Затова в спектакъла, освен това, нееднократно, се появяват елхички. Но първоначално над сцената надвисва загадъчна структура от три конуса. Какво значат те, публиката ще разбере по-късно, когато конусите се спуснат задачите отдолу под решетката. И ще се окаже, че те символизират Валхала.
Като в прекрасен театър, структурата е многозначителна – конусите изобразяват ту гора, ту планини, ту пламъци. В края на краищата те служат за екран за видеопрожекция на комичен дракон и жаба, в които се трансформира гномът Алберих като под шапка невидимка.. Е, и какво, ще кажете вие, какво като е смешно? Още Патрис Шеро заложи традицията на комичните изображения на вагнеровите чудовища. Така е, само че той не заложи традицията актьорските облици на трагичните герои да наподобяват отчайващо комично.
Тук всички крачат, влачат си нозете, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят многочислени погледи и вършат всякакви стъпки от асортимента на детския спектакъл, като допълват картината с мизансцени. Вижте, никой не би се удивил на всичко това, в случай че българските артисти бяха на кънки.
Но не!. Артистите пеят и скачат на батут по трима, даже вършат във въздуха шпагат. И апропо шпагатът излиза доста по успешен, в сравнение с високите ноти. Така режисьорът взема решение сцената с русалките в пролога, нещо до през днешния ден не забелязано другаде – в това число и с плуване във вода. В този смисъл акробатическите номера на батут, съчетани с пеене, могат да бъдат окачествени като иновация.
По-нататък техният брой понижава, само че характерният студ на ледената елха се усеща от самото начало. Над сцената във въздуха с дрънкане се появява пластмасовият летящ транспортен съд - това е Логе.
Великаните ги избутва подемна кола. Без положителния остарял принцип deus ex machina няма да минем по-нататък - на движещата се лента като на конвеер (дали това е фиктивен режисьорски ефект), пред героя минават безусловно мисли и мемоари. Режисьорът въобще се стреми постоянно да оживява действието. При думите на Зиглинда «Неподвижен е», той принуждава ранения Зигмунд неотложно да се преобърне - от по стомах, на тил. За да не им е скучно на хората. И никой не скучае.
Само да не беше музиката. Може би оркестърът частично стана жертва на комплицираната звучност на Болшой спектакъл. (естествено, не в случаите, където самичък губеше сили и звучеше нестройно). Певците се чуваха задоволително добре. Мнозина от тях имаха някои сполучливи фрагменти, само че като цяло те нямаха никакво отношение нито към вагнеровия, нито към какъвто и да е различен вокал с избран жанр.
Гастролите на Софийската опера в Москва до момента в който Болшой спектакъл бе в Китай, са част от турне, в което влизат Китай и Япония. Тук е мястото да напомним «Мишень» на Сорокин-Зельдович, при който Москва се оказа транспортен хъб сред Запада и Изтока. И в случай че политиката на Болшой към този момент се съгласува добре със сорокинския сюжет, то Западът е обратно в това отношение.
Ще изчакаме известно време до момента в който Байройт или Баварската опера, даже Метрополитен поемат към Далечния Изток. И най след това и ние да случим да забележим качествени версии на «Пръстена».
После пристигна и разрушителната рецензия за балета «Корсар», като виновността бе хвърлена на постановчика Елдар Алиев, глътнал много солидна сума с цел да осъществя една версия в руски вид. Колко жалко – да гастролираме в Москва с балет, който там се играе, освен това в шеметно красива и зрелищна режисура.
Най-накрая съветските спецове си споделиха думата и за тетралогията «Пръстенът на нибелунга». Нищо не икономисаха, нищо че сме си братушки! Ето какво написа Юлия Бедерева написа в профилирания уебсайт musicnews.ru.
«Пръстенът на нибелунга» завърши като гастрол приключи на 23 май с операта «Залезът на боговете» на историческата сцена на Болшой. Интересът към спектаклите се дължеше на обстоятелството, че на друго място в Москва не може да се види «Пръстенът».
Така беше и при различен случай - когато Гергиев докара спектакъла на художника Георгий Ципин, сбъднат без никакъв режисьор. Но Софийският оперен спектакъл не върви по тоя път – операта очевидно разполага с професионален режисьор, който е и живописен началник сега на целия спектакъл.. Ако концепцията на Ципин, съчетана с Гергиевската, на времето съумя да запълни сцената и монументалното вагнерово време, то българският резултат е надалеч по непретенциозен. «Не осъвременяваме, описваме го като приказка».
Така Карталов изяснява нещата, въпреки че съществуват хиляди подходи към това, което той назовава осъвременяване и приказка. От двете неща той е избрал нещо друго -шоу в духа на новогодишните представления върху лед. Затова в спектакъла, освен това, нееднократно, се появяват елхички. Но първоначално над сцената надвисва загадъчна структура от три конуса. Какво значат те, публиката ще разбере по-късно, когато конусите се спуснат задачите отдолу под решетката. И ще се окаже, че те символизират Валхала.
Като в прекрасен театър, структурата е многозначителна – конусите изобразяват ту гора, ту планини, ту пламъци. В края на краищата те служат за екран за видеопрожекция на комичен дракон и жаба, в които се трансформира гномът Алберих като под шапка невидимка.. Е, и какво, ще кажете вие, какво като е смешно? Още Патрис Шеро заложи традицията на комичните изображения на вагнеровите чудовища. Така е, само че той не заложи традицията актьорските облици на трагичните герои да наподобяват отчайващо комично.
Тук всички крачат, влачат си нозете, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят многочислени погледи и вършат всякакви стъпки от асортимента на детския спектакъл, като допълват картината с мизансцени. Вижте, никой не би се удивил на всичко това, в случай че българските артисти бяха на кънки.
Но не!. Артистите пеят и скачат на батут по трима, даже вършат във въздуха шпагат. И апропо шпагатът излиза доста по успешен, в сравнение с високите ноти. Така режисьорът взема решение сцената с русалките в пролога, нещо до през днешния ден не забелязано другаде – в това число и с плуване във вода. В този смисъл акробатическите номера на батут, съчетани с пеене, могат да бъдат окачествени като иновация.
По-нататък техният брой понижава, само че характерният студ на ледената елха се усеща от самото начало. Над сцената във въздуха с дрънкане се появява пластмасовият летящ транспортен съд - това е Логе.
Великаните ги избутва подемна кола. Без положителния остарял принцип deus ex machina няма да минем по-нататък - на движещата се лента като на конвеер (дали това е фиктивен режисьорски ефект), пред героя минават безусловно мисли и мемоари. Режисьорът въобще се стреми постоянно да оживява действието. При думите на Зиглинда «Неподвижен е», той принуждава ранения Зигмунд неотложно да се преобърне - от по стомах, на тил. За да не им е скучно на хората. И никой не скучае.
Само да не беше музиката. Може би оркестърът частично стана жертва на комплицираната звучност на Болшой спектакъл. (естествено, не в случаите, където самичък губеше сили и звучеше нестройно). Певците се чуваха задоволително добре. Мнозина от тях имаха някои сполучливи фрагменти, само че като цяло те нямаха никакво отношение нито към вагнеровия, нито към какъвто и да е различен вокал с избран жанр.
Гастролите на Софийската опера в Москва до момента в който Болшой спектакъл бе в Китай, са част от турне, в което влизат Китай и Япония. Тук е мястото да напомним «Мишень» на Сорокин-Зельдович, при който Москва се оказа транспортен хъб сред Запада и Изтока. И в случай че политиката на Болшой към този момент се съгласува добре със сорокинския сюжет, то Западът е обратно в това отношение.
Ще изчакаме известно време до момента в който Байройт или Баварската опера, даже Метрополитен поемат към Далечния Изток. И най след това и ние да случим да забележим качествени версии на «Пръстена».
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ