Съдът в Страсбург: Системата на съдебните такси в България не е достатъчно гъвкава
Българските управляващи би трябвало да помислят за смяна в законодателството, която да сътвори по-гъвкава система за установяване на правосъдната такса, в това число и с опция за съдилищата да редуцират таксата според от спецификите на делата Това е изводът от последното решение на Европейския съд по правата на индивида (ЕСПЧ) в Страсбург по българско дело, оповестено в четвъртък.
Делото " Чорбаджийски и Кръстева против България " е брилянтен образец за юридически парадокс, роден от комбинацията сред неналичието на явен аршин в правосъдната процедура за установяване на размера на неимуществени вреди, законовата уредба за правосъдните такси и буквализма в използването на закона. Такива случаи през миналите години има значително - произшествия с тежки последствия, породени от немарливо стопанисване на общинска и държавна благосъстоятелност, дело за вреди против държавата/общината, присъдено обезщетение доста по-ниско от поисканото и начисляване на правосъдна такса върху отхвърлената част от желае, която надвишава размера на компенсацията и на процедура го обезсмисля и вторично виктимизира жалбоподателя.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Предисторията
Само по себе си е абсурд, че случаят, станал мотив за тази юридическа драма, се е случил преди 22 години - през август 1998 година На ул. " Екзарх Йосиф " в Пловдив голям клон от неприятно окастрено дърво от общинските служби по поддържане, се откършил и падайки, умъртвил минаваща жена. Съпругът и дъщерята на умрялата внасят иск против страната и общината за обезщетение за неимуществени вреди в размер общо на 2 млн. лв. и 100 000 за имуществени вреди. Основанието за желае е законът за отговорността на страната. Делото минава през доста премеждия, доколкото първоначално за някои съдии е мъчно да одобряват мисълта, че страната и общината може да са виновни за породени вреди от неприятно поддържана общинска благосъстоятелност, а след това стартира и спор за правната подготовка на действието.
Делото два пъти стига до Върховния касационен съд (ВКС) и след това назад се връща на пловдивските съдилища. В последна сметка, чак през 2007 година Пловдивският апелативен съд присъжда на двамата жалбоподатели по 50 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, като в същото време преквалифицира желае като непозволено увреждане по член 49 от Закона за отговорностите и договорите. Съдът приема, че вредите за двамата ищци са настъпили от противоправно безучастие на общината, само че че в тази ситуация не става въпрос за административна активност, а за задължения на общината като частно лице - притежател на декоративната растителност на територията на града.
Следва най-същественото - съдът присъжда двамата ищци да платят държавна такса от 126 000 лв., с 26 000 повече от присъденото обезщетение. Сумата на правосъдната такса е равна на 6% (4% за първата инстанция и 2 % за втората инстанция) от отхвърлената част от желае до 2,1 млн. лв., както предписва законът.
По предписание държавната такса се събира от ищците при внасяне на желае, само че в тази ситуация делото е заведено по закона за отговорността на страната, който към оня миг планува, че такси и разходи по тези каузи, по които жители съдят страната и общините, не се внасят авансово. А Пловдивският апелативен съд и преквалифицирал действието като деликт по Закон за задълженията и договорите едвам с решението си, без да предизвести ищците за последствията.
Междувременно обаче Законът за отговорността на страната и общините за вреди е изменен и таксата за всички каузи за вреди, заведени против страната и общините по него, става 10 лева за жители и 25 лева - за юридически лица. Това става откакто по друго решение на Европейски съд по правата на човека - " Станков против България ", от 2007 година, страната е наказана за нарушаване на правото на обективен правосъден развой в подобен случай - дело, заведено по закона за отговорността на страната, присъдено обезщетение в размер, доста по-нисък от поискания, и начислена държавна такса, която на процедура съвсем се покрива с присъденото обезщетение и го обезсмисля. Същевременно обаче, таксата по делата за непозволено увреждане по Закон за задълженията и договорите остава 4% върху цената на желае за първа инстанция.
Бащата и дъщерята - Чорбаджийски и Кръстева, апелират още веднъж решението пред Върховен касационен съд, като настояват че таксата е случайна и се базират на решението на Европейски съд по правата на човека по делото " Станков ", само че Върховен касационен съд отхвърля жалбата им, като приема, че в тази ситуация таксата е вярно избрана, а " законът не позволява понижаване на размера на държавната такса от страна на съда по каквито и да било съображения ".
Какво споделя Съдът в Страсбург
Особено забавни са претекстовете на Съда в Страсбург за кардиналния въпрос за системата за начисляването на правосъдни такси по българското законодателство и опцията по еднотипни искове за деликт против страната и общините, да бъдат определяни фрапантно разнообразни по мярка такси съгласно това по кой закон се квалифицира искът.
Европейски съд по правата на човека напомня, че към този момент се е произнасял, че правосъдната такса би трябвало да предвидима, а в тази ситуация изчисляването на таксата се основава на същата " негъвкава ставка ", която е била открита по делото " Станков ", както и по делото " Агромодел ООД против България ". Действително, страната има право на преценка да откри система, която свързва размера на правосъдните такси с размера на желае. Тази система обаче би трябвало да бъде задоволително гъвкава, с цел да разреши на дадена страна по делото да се възползва от цялостно или отчасти освобождение от заплащането на правосъдни такси или намаляването им. В случая жалбоподателите не са могли да се възползват от гаранциите, планувани във вътрешното законодателство против несъразмерни правосъдни такси и по-специално - от правилото, че правосъдните такси се заплащат авансово и свързаната с това опция да се изиска освобождение.
При ангажимента, че не е работа на Европейски съд по правата на човека да преразглежда правилата на вътрешно законодателство, а да изследва метода, по който законът се ползва, въпреки всичко Съдът отбелязва категорично, забележителната разлика в сумите на правосъдните такси, нужни за една и съща правосъдна услуга по исковете против страната, предявени по два разнообразни закона - по ЗОДОВ и по общите правила за деликта по Закона за отговорностите и договорите.
Мотивите на съда заслужават да бъдат изчетени деликатно и предизвикат размисъл за националното законодателство по отношение на таксите, разяснява за " Капитал " юрист Михаил Екимджиев, който е бранител по делото пред Страсбург, дружно с юрист Снежана Стефанова. Трябва да се намерения за законови рамки, които да не водят до неуместни резултати, разяснява той.
Делото " Чорбаджийски и Кръстева против България " е брилянтен образец за юридически парадокс, роден от комбинацията сред неналичието на явен аршин в правосъдната процедура за установяване на размера на неимуществени вреди, законовата уредба за правосъдните такси и буквализма в използването на закона. Такива случаи през миналите години има значително - произшествия с тежки последствия, породени от немарливо стопанисване на общинска и държавна благосъстоятелност, дело за вреди против държавата/общината, присъдено обезщетение доста по-ниско от поисканото и начисляване на правосъдна такса върху отхвърлената част от желае, която надвишава размера на компенсацията и на процедура го обезсмисля и вторично виктимизира жалбоподателя.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Предисторията
Само по себе си е абсурд, че случаят, станал мотив за тази юридическа драма, се е случил преди 22 години - през август 1998 година На ул. " Екзарх Йосиф " в Пловдив голям клон от неприятно окастрено дърво от общинските служби по поддържане, се откършил и падайки, умъртвил минаваща жена. Съпругът и дъщерята на умрялата внасят иск против страната и общината за обезщетение за неимуществени вреди в размер общо на 2 млн. лв. и 100 000 за имуществени вреди. Основанието за желае е законът за отговорността на страната. Делото минава през доста премеждия, доколкото първоначално за някои съдии е мъчно да одобряват мисълта, че страната и общината може да са виновни за породени вреди от неприятно поддържана общинска благосъстоятелност, а след това стартира и спор за правната подготовка на действието.
Делото два пъти стига до Върховния касационен съд (ВКС) и след това назад се връща на пловдивските съдилища. В последна сметка, чак през 2007 година Пловдивският апелативен съд присъжда на двамата жалбоподатели по 50 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, като в същото време преквалифицира желае като непозволено увреждане по член 49 от Закона за отговорностите и договорите. Съдът приема, че вредите за двамата ищци са настъпили от противоправно безучастие на общината, само че че в тази ситуация не става въпрос за административна активност, а за задължения на общината като частно лице - притежател на декоративната растителност на територията на града.
Следва най-същественото - съдът присъжда двамата ищци да платят държавна такса от 126 000 лв., с 26 000 повече от присъденото обезщетение. Сумата на правосъдната такса е равна на 6% (4% за първата инстанция и 2 % за втората инстанция) от отхвърлената част от желае до 2,1 млн. лв., както предписва законът.
По предписание държавната такса се събира от ищците при внасяне на желае, само че в тази ситуация делото е заведено по закона за отговорността на страната, който към оня миг планува, че такси и разходи по тези каузи, по които жители съдят страната и общините, не се внасят авансово. А Пловдивският апелативен съд и преквалифицирал действието като деликт по Закон за задълженията и договорите едвам с решението си, без да предизвести ищците за последствията.
Междувременно обаче Законът за отговорността на страната и общините за вреди е изменен и таксата за всички каузи за вреди, заведени против страната и общините по него, става 10 лева за жители и 25 лева - за юридически лица. Това става откакто по друго решение на Европейски съд по правата на човека - " Станков против България ", от 2007 година, страната е наказана за нарушаване на правото на обективен правосъден развой в подобен случай - дело, заведено по закона за отговорността на страната, присъдено обезщетение в размер, доста по-нисък от поискания, и начислена държавна такса, която на процедура съвсем се покрива с присъденото обезщетение и го обезсмисля. Същевременно обаче, таксата по делата за непозволено увреждане по Закон за задълженията и договорите остава 4% върху цената на желае за първа инстанция.
Бащата и дъщерята - Чорбаджийски и Кръстева, апелират още веднъж решението пред Върховен касационен съд, като настояват че таксата е случайна и се базират на решението на Европейски съд по правата на човека по делото " Станков ", само че Върховен касационен съд отхвърля жалбата им, като приема, че в тази ситуация таксата е вярно избрана, а " законът не позволява понижаване на размера на държавната такса от страна на съда по каквито и да било съображения ".
Какво споделя Съдът в Страсбург
Особено забавни са претекстовете на Съда в Страсбург за кардиналния въпрос за системата за начисляването на правосъдни такси по българското законодателство и опцията по еднотипни искове за деликт против страната и общините, да бъдат определяни фрапантно разнообразни по мярка такси съгласно това по кой закон се квалифицира искът.
Европейски съд по правата на човека напомня, че към този момент се е произнасял, че правосъдната такса би трябвало да предвидима, а в тази ситуация изчисляването на таксата се основава на същата " негъвкава ставка ", която е била открита по делото " Станков ", както и по делото " Агромодел ООД против България ". Действително, страната има право на преценка да откри система, която свързва размера на правосъдните такси с размера на желае. Тази система обаче би трябвало да бъде задоволително гъвкава, с цел да разреши на дадена страна по делото да се възползва от цялостно или отчасти освобождение от заплащането на правосъдни такси или намаляването им. В случая жалбоподателите не са могли да се възползват от гаранциите, планувани във вътрешното законодателство против несъразмерни правосъдни такси и по-специално - от правилото, че правосъдните такси се заплащат авансово и свързаната с това опция да се изиска освобождение.
При ангажимента, че не е работа на Европейски съд по правата на човека да преразглежда правилата на вътрешно законодателство, а да изследва метода, по който законът се ползва, въпреки всичко Съдът отбелязва категорично, забележителната разлика в сумите на правосъдните такси, нужни за една и съща правосъдна услуга по исковете против страната, предявени по два разнообразни закона - по ЗОДОВ и по общите правила за деликта по Закона за отговорностите и договорите.
Мотивите на съда заслужават да бъдат изчетени деликатно и предизвикат размисъл за националното законодателство по отношение на таксите, разяснява за " Капитал " юрист Михаил Екимджиев, който е бранител по делото пред Страсбург, дружно с юрист Снежана Стефанова. Трябва да се намерения за законови рамки, които да не водят до неуместни резултати, разяснява той.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ