Българската стопанска система се движи добре. Основните ѝ мотори са ниските заплати, релативно положителната техническа просветеност и приличното положение на международната и най-много европейската стопанска система, с която България е тясно обвързвана. И трите фактора могат да се трансформират. Ако българските заплати продължат да се качват, образованието продължи да залинява, а европейската стопанска система се препъне, България може тежко да пострада. Износът ще спадне, стопанската система ще зацикли, нова вълна способни хора ще изоставен страната, потайно финансирани популисти ще се втурнат с още по-голяма неприязън да бранят България от норвежкия духовен крах.
За да продължи България да се развива и даже с цел да оцелее като смислена европейска страна, тя има потребност от нов
залог. Може ли това да бъде нисковъглеродната промишленост?
Първо, какво да разбираме
под нисковъглеродна промишленост?
Най-общо това са предприятия, които са по някакъв метод ангажирани с понижаване на излъчванията от въглероден диоксид. Звучи екзотично и лимитирано, само че в действителност не е. Всяка самодейност, която понижава излъчвания на бранша си, измества или доста понижава фосилните горива или увелича енергийната успеваемост на разнообразни процеси, би могла да влезе тук. Дали става дума за изолационни материали, саниране на здания, високоефективни прозорци, акумулатори, слънчеви или вятърни енергийни съоръжения, термопомпи, преработване, електрификация и доста други артикули и услуги, всичко това влиза в категорията нисковъглеродна промишленост.
Причината да слагаме всички тези многообразни неща в един кюп е елементарна - въглеродните излъчвания имат цена, а въглеродните квоти решително получават качествата на световна валута. Тази цена може да е изкуствено наложена и на мнозина може да им се коства измислена, въпреки този спор да е спор за това дали СО2 над избрана централизация се счита за нездравословен газ, само че по този начин или другояче цената я има, въглеродният пазар е тук и няма никакви признаци да се отдръпва. Не единствено че няма, само че и се разраства световно. Европа оперира най-големия пазар на въглеродни излъчвания, стартирал още през 2005, само че това надалеч не е единственият случай. Съединените щати, Канада, Япония, Нова Зеландия и ред други страни имат въглеродни пазари. Китай, чиито СО2 излъчвания са по-големи от Европейския съюз и Съединени американски щати, взети дружно, в най-скоро време ще започва своя скица за търговия.
Не желая да диспутирам дали човек може или не може да управлява климата, значимото е, че намаляването на излъчванията е както многомилиарден бизнес, по този начин и основен аршин за оценяване на индустриални процеси. То се трансформира в мотор на нови грандиозни промишлености. Най-широко обсъжданите през днешния ден са евентуално електрификацията на превоза (донякъде с помощта на PR гения на Илън Мъск) и слънчевата и вятърната енергетика, само че описът е доста по-дълъг. Технологиите за понижаване на въглеродните излъчвания са индустриална наклонност и в случай че я изпуснем, стопанската система ни ще пострада тежко, а в най-хубавия случай ще подминем големи благоприятни условия за напредък и рационализация.
Независимо от риториката на Доналд Тръмп през днешния ден Съединени американски щати и Китай са се вкопчили в борба за превъзходство в нисковъглеродните промишлености. (Един от плановете на Китай да вземем за пример е световната електропреносна мрежа.) Това е борба, в която също се състезават Япония и западната част на Европейския съюз, Корея и няколко други амбициозни стопански системи. Напоследък даже Русия, стопанска система, която отвън военния и галактическия бранш има навика да се влачи по стомах надалеч зад всички международни нововъведения, стартира да се поразбужда, а " Газпром " съществено заприказва за нисковъглеродно произвеждане на водород.
Европейските индустриалци демонстрират мощен интерес
към нисковъглеродните браншове
Неотдавна 60 основни изпълнителни шефове на водещи компании (включително " Хитроу ", ИКЕА, финландската индустриална конфедерация, Unilever и др.) приканиха ръководителите на страните - членки на Европейски Съюз, да одобряват амбициозна стратегия за декарбонизация на европейската стопанска система. Аргументът беше: " Пред нас стои незабавна задача да декарбонизираме световната стопанска система за по-малко от едно потомство. Европа поведе последната индустриална гражданска война. Ние имаме вяра, че тя би трябвало да поведе и тази. Това е първостепенна задача, в случай че желаеме разцвет и сигурност за бъдещето на Европа. "
Може ли България да се набута сред шамарите
на огромните индустриални сили?
Всъщност, да, може. Било посредством държавно подкрепена тактика или органично, посвоему, даже без знанието на държавното управление. Както се случва до момента. А случилото се у нас освен не е малко, то е впечатляващо за страна с репутацията на България.
България някак незабелязано се разви като цифров районен хъб. Дигитализацията е основен съставен елемент на нисковъглеродната стопанска система. България беше една от първите страни в Европейски Съюз, които реализираха ВЕИ задачите си за 2020 година. Както и да подлагаме на критика метода, по който тези цели бяха сложени и след това реализирани, фактът е реалност. Този развой породи и световна българска енергийна промишленост, за която много хора даже и в енергийните среди не подозират. Български компании са възнамерявали и конфигурирали слънчев потенциал по света, който е към пет пъти по-голям от потенциала, конфигуриран у нас. В България се разви модерното произвеждане на акумулатори (Монбат), инвертори за слънчевата енергетика, устройства за надзор на енергийното ползване.
Напоследък се разчу и че сме станали един от водещите производители на електрически колела в Европа. Бумът на произвеждане на съставни елементи за автомобилната индустрия е също от голяма важност и подсказва, че България може да се класира в лютата конкуренция на електромобилността. Русенската компания Sin Cars прави поръчки за възходящо произвеждане на електрически автомобили. Каквото и да приказваме за качеството на българските електрокари от 70-те, България разполага със загатна за водещ международен производител от предишното, а носталгията е мощен мотор. Всъщност съвсем всичко, належащо за произвеждане на електрически транспортни средства, го има в България. На всичко от горната страна без значение от всички газови пристрастености България е електроенергийна, не газова или петролна страна. Географията е също на наша страна.
България разполага и с " Марица-изток ". За доста политици и индустриалци това е въглищен комплекс, който би трябвало да се брани. " Марица-изток " обаче разполага с скъпи активи за нисковъглеродната промишленост - повърхност от най-малко 240 квадратни километра земя, задоволителна да поеме и най-амбициозната фотоволтаична стратегия в Европа, най-силната електропреносна мрежа в Югоизточна Европа, висок на ниска цена слънчев капацитет, хиляди висококвалифицирани техници и инженери, превъзходна транспортна и газова инфраструктура, непосредственост до пристанища, столици и летища, в това число и летището на Истанбул, което се чака да стане най-голямото в света. Към района демонстрират интерес международни компании от нисковъглеродната промишленост, които биха създали идната капиталова стъпка, стига българското държавно управление просто да каже " да, заповядайте ".
Районът " Марица-изток " със своята инфраструктура и география предлага идеална опция да се развие една от водещите европейски " суперлаборатории на прехода ", препоръчани от Европейската самодейност за пътищата за декарбонизация. С сходна зона България може да се бори за привличане на големи вложения, подкрепени от Европейски Съюз, за създаване на фабрики за акумулатори, електрически автомобили, електрически рейсове, ново потомство кабели, съставни елементи за вятърната енергетика, съоръжения за произвеждане на водород, зареждащи устройства за електрически автомобили и ред други артикули на индустриалния преход и на бъдещето. Така България може да стане изключително мечтана дестинация за прекачване на част от китайския аутсорсинг на европейска територия, както и да стане действителен участник в построяването на свръхамбициозната енергийна инфраструктура сред Китай и Европейски Съюз.
Всъщност един от сюжетите на Европейски Съюз
за създаване на далекопроводна мрежа сред Китай и Европейски Съюз
минава тъкмо през " Марица-изток "
" Марица-изток " има всички дадености да стане водещият европейски нисковъглероден промишлен клъстър. Иначе претенденти за тази позиция и в района, и в останалата част на Европа има.
Оценявайки тези активи и действителните достижения, какви са двата вероятни сюжета? Първият, по-вероятният, е България просто да продължи да притегля обособени аутсорснати производства, а обособени български бизнесмени да започват компании, които да си пробиват път в конкурентната европейска и международна среда. Вторият, който би бил по-желан, е държавното управление да вложи фокусиран политически запас зад привличането на новите нисковъглеродни промишлености в България. За разлика от някои мегаломански планове в тази ситуация не са нужни финансови запаси, а само административно изпитание, политическа воля и политическо единодушие.
Политическото единодушие е значимо, с цел да бъде обезпечена стабилността на дълготрайната индустриална тактика, изключително откакто България към този момент простреля капиталовата си известност в крайници с въвеждането преди години на ретроактивни ограничения против вложителите във възобновимата сила.
България може да заеме централна позиция на индустриалната карта на Европа. За да стане това, ни би трябвало убеденост и чист взор напред. И би трябвало да заложим на хората, които могат, а не на хората, които са на ред. 
