Имението Даунтън: реалността под стълбите
Аз съм от топ почитателите на сериала “Имението Даунтън ”. В героите се различавам някъде сред лейди Вайълет и лейди Мери. За страдание всички проби, на които съм се подложила онлайн, ме изпращат на подземния етаж – този на прислугата. От което ми остава едно неприятно възприятие...
В този филм ми харесва и ми е забавно всичко. Най-вече викторианската сдържаност и връзките, обраната емоционалност и самообладанието, учтивостта и обрисуваните граници, вниманието към детайла, значимостта му. И, несъмнено, съм дваж по-влюбена в сватбената диадема на лейди Мери, интериорите, облеклата, благородните осанки, даже у хората, които палят камините – виждам всяка плоха, дипла и бродерия, както и всевъзможни елементи, свързани с пиенето на следобедния чай. Представени с придирчивост, на която единствено мога да изпитвам завист. Забелязах даже пластмасовата бутилка на портрета на лорд Кроули и Идит. Според мен е оставена там като закачливо мигане към феновете на сериала – напомняне, че нищо не е такова, каквото наподобява.
Не ме напуща обаче чувството за една полираност – като че всичко е прекомерно хубаво, липсва доста от картината, а действителността е показана по този начин, че да подухва романтика и носталгия към викторианска Британия. На горния етаж noblesse oblige ( “благородството задължава ”). На долния – всички с изключение на сплетниците и интригантите са удовлетворени от живота; срещаме усмихнати прислужници, които имат време за персоналния си живот, за пиянство на чай и даже имат персонално жилище, в което да прекарват нощите или да се пенсионират с концепцията да купят къща и да отворят bed and breakfast. Всичко е толкоз хубаво!
Защо тогава отхвърлям да приема, че отреденото ми място е при прислужниците и върша теста още веднъж? Защото никой не желае да е прислуга!
Реших да потърся някои отговори за историческата действителност. Все отново “Имението Даунтън ” превежда фена през две исторически столетия и всичко, което виждаме, е показано с такава точност, че и поставката за яйца на госпожа Падмор е тъкмо такава, каквато е била по това време. А като че ли нещо липсва. И то е огромно. Това, което се отвори, откакто малко побутнах повърхността, е удивително. Един свят на дивашка употреба и свирепост, едно общество, захласнато от концепцията за статус и разделяне, и двуличие, в което, както и в портрета на Кроули, нищо не е такова, каквото наподобява.
Класата на прислужниците е най-голямата класа в Британия до Първата международна война. Работещите там са били главно дами (мъжете са имали малко по-голям избор на пазара на труда по това време), а началната възраст за започване на кариера като лакей е била 10 години. Работният им ден е продължавал по 17 часа, 7 дни в седмицата.
Слугите се преборват публично за правото да се къпят веднъж седмично през 30-те години на ХХ век, както и да вземем за пример за правото да спят в лично легло, което да не разделят с други прислужници – събитие, необятно публикувано във викторианска Англия.
Цялата работа се прави на ръка и без технологии. Едно огромно имение като Даунтън не е можело да действа без войска от жива работна мощ, която да прави всичко неуморно и непрекъснато, при желязна дисциплинираност и смирение. От тоновете въглища и дърва до най-малко 600 единици за пране на ръка седмично, през всички аспекти на домакинската работа, за които се сещате, умножени по доста. Най-ужасно е било да си готвачка, само че най-много перачка. Те безусловно не са виждали бял ден в работните си пространства. Ето за какво готвачите да вземем за пример през ХХ век получават любопитно право – да пият бира (лично количество) по време на работа, с което да отпускат насъбраното напрежение от най-малко 16-часовото стоене в кухнята.
Картината не е била доста по-различна и когато с напредъка на индустриализацията във Англия се оформя междинна класа, която доста бързо възприема аристократичните навици. Било е безусловно наложително да се поддържа екип прислуга в мазето, а в ниската междинна класа са имали най-малко една жена за домашната работа. Така наречената made of all work. Най-големият призрачен сън. Жената, в чиито отговорности е влизало всичко и непрестанно.
Аристокрацията е била захласната от концепцията за класово разделяне (което, видяно от висотата на ХХІ век, бихме нарекли “сегрегация ”). Произходът е определял мястото ти в живота, а възможностите за избор са нулеви, изключително за дамите. Целият механизъм на обществото е работел по този начин, че да поддържа тази фикс идея. Това е блестящо отпечатано и в архитектурата. Големите имения с изключение на подземния етаж за прислугата са имали безброй коридори, входове, порти и малки врати, и даже дълги подземни тунели, през които прислужниците да минават и да правят работата оптимално незабележими и анонимни за господарите. Дебели управления са описвали в елементи всеки един аспект от работата на прислужниците в тяхната подчиненост. А тя не е била по никакъв начин елементарна. Правилата на самият под земята етаж са били сурови. Достатъчно е да кажем, че всички е трябвало на часа да оставят вилицата, щом икономът свърши да се храни.
Логично беше и да се запитам по какъв начин са ги държали в послушание и за какво не са въставали. Излишно е да споделям, че са били платени мизерно, а най-ниските равнища на прислугата – алегорично. Едната причина, несъмнено, е неналичието на опция в живота. За дамите излизането от слугинската работа най-често е означавало нахлуване в най-древния бизнес. Другата е подтисничество и боязън. Налагането на униформи и стандарти, вербалната експанзия и даже боят са изиграли своята роля да сковават личността и да я лишават от воля. И третото мощно оръжие е било визитата на черква в неделя, когато духовници са ги манипулирали да имат вяра, че положителното обслужване на господарите и отдадеността на работата е техен честен дълг и път към безконечното избавление. Ценност е било внушението, че би трябвало да си знаят мястото, да не завиждат и да не пожелават различен живот за нищо на света. Нещо повече, появяват се куп издания и молитвеници в услуга на проблемите на съответни групи прислужници, да вземем за пример по този начин, че след няколко кротки молебствия индивидът да се успокои и най-много помири със ориста.
Всичката тази назадничавост и подтисничество стартира да се трансформира по-сериозно след Първата международна война, когато се появяват синдикалните придвижвания. Но даже суфражетките не са били доста благосклонни към проблемите на слугинската класа. Това е по този начин, тъй като множеството от тях са произхождали от междинната класа и сами са имали прислужници в къщите си, а и на прислугата не се е гледало като на равнопоставена на индустриалната трудова мощ, а като на някакъв вид частна спогодба. Отнело много време, преди прислужниците да се активизират и включат в работен придвижвания.
Войната също по този начин ненапълно отваря и трудовия пазар за нахлуване на повече дами в него. Слугините са били чисти и прилежни, привикнали да работят по 16 часа и по тази причина доста търсени в заводите за боеприпаси. Веднъж излезли от къщата на господарите си, връщането им е било мъчно. Жени към този момент се търсели и като медицински сестри, секретарки и даже продавачки. Там били по-високоплатени, работели на смени, имали свободен ден, даже всяка вечер били свободни. Имали независимост. Системата се разпадала бързо и никой в никакъв случай повече не желал да е прислуга. Това, несъмнено, се приемало от привилегированата класа като черна непризнателност. Не мислете, че тя елементарно се е разделила с метода си на живот, овързан в илюзиите за специфичен човешки статус. Отливът на локални бил явен, само че Австрия, да вземем за пример, предложила обилие от бежанци. Ето за какво за тях били издавани входни визи против изискване, че ще работят единствено като прислужници. Тази последна глътка въздух за аристокрацията била изцяло изчерпана след Втората международна война.Всичко това и още доста истини за живота на подземния етаж в Лондон, останалите огромни градове и огромните провинциални имения, отразени не в полирани сребърни подноси, а в архиви, свидетелства, дневници и купища други документи, може да се види във филма на Би Би Си “The Real Downton Abbey. Servants: The True story of Life Below Stairs ”. В него д-р Памела Кокс показва забележителното със задълбочеността и аргументираността си проучване на тази част от английската история, започвайки от средата на ХVІІІ век и свършвайки в края на Втората международна война.
Възхитителното за мен е, че филм като “Имението Даунтън ”, който в действителност показва една сантиментална картина, пораждаща носталгия към времето и това общество, може с помощта на историческата просвета да бъде изрично подложен на мястото на художествената небивалица. По друго, доста по-близко минало у нас сега царува носталгия, която, наподобява, нашата историческа просвета няма никакъв потенциал да обори. А както е необятно известно, който не помни предишното, е жертван да го повтори.
В този филм ми харесва и ми е забавно всичко. Най-вече викторианската сдържаност и връзките, обраната емоционалност и самообладанието, учтивостта и обрисуваните граници, вниманието към детайла, значимостта му. И, несъмнено, съм дваж по-влюбена в сватбената диадема на лейди Мери, интериорите, облеклата, благородните осанки, даже у хората, които палят камините – виждам всяка плоха, дипла и бродерия, както и всевъзможни елементи, свързани с пиенето на следобедния чай. Представени с придирчивост, на която единствено мога да изпитвам завист. Забелязах даже пластмасовата бутилка на портрета на лорд Кроули и Идит. Според мен е оставена там като закачливо мигане към феновете на сериала – напомняне, че нищо не е такова, каквото наподобява.
Не ме напуща обаче чувството за една полираност – като че всичко е прекомерно хубаво, липсва доста от картината, а действителността е показана по този начин, че да подухва романтика и носталгия към викторианска Британия. На горния етаж noblesse oblige ( “благородството задължава ”). На долния – всички с изключение на сплетниците и интригантите са удовлетворени от живота; срещаме усмихнати прислужници, които имат време за персоналния си живот, за пиянство на чай и даже имат персонално жилище, в което да прекарват нощите или да се пенсионират с концепцията да купят къща и да отворят bed and breakfast. Всичко е толкоз хубаво!
Защо тогава отхвърлям да приема, че отреденото ми място е при прислужниците и върша теста още веднъж? Защото никой не желае да е прислуга!
Реших да потърся някои отговори за историческата действителност. Все отново “Имението Даунтън ” превежда фена през две исторически столетия и всичко, което виждаме, е показано с такава точност, че и поставката за яйца на госпожа Падмор е тъкмо такава, каквато е била по това време. А като че ли нещо липсва. И то е огромно. Това, което се отвори, откакто малко побутнах повърхността, е удивително. Един свят на дивашка употреба и свирепост, едно общество, захласнато от концепцията за статус и разделяне, и двуличие, в което, както и в портрета на Кроули, нищо не е такова, каквото наподобява.
Класата на прислужниците е най-голямата класа в Британия до Първата международна война. Работещите там са били главно дами (мъжете са имали малко по-голям избор на пазара на труда по това време), а началната възраст за започване на кариера като лакей е била 10 години. Работният им ден е продължавал по 17 часа, 7 дни в седмицата.
Слугите се преборват публично за правото да се къпят веднъж седмично през 30-те години на ХХ век, както и да вземем за пример за правото да спят в лично легло, което да не разделят с други прислужници – събитие, необятно публикувано във викторианска Англия.
Цялата работа се прави на ръка и без технологии. Едно огромно имение като Даунтън не е можело да действа без войска от жива работна мощ, която да прави всичко неуморно и непрекъснато, при желязна дисциплинираност и смирение. От тоновете въглища и дърва до най-малко 600 единици за пране на ръка седмично, през всички аспекти на домакинската работа, за които се сещате, умножени по доста. Най-ужасно е било да си готвачка, само че най-много перачка. Те безусловно не са виждали бял ден в работните си пространства. Ето за какво готвачите да вземем за пример през ХХ век получават любопитно право – да пият бира (лично количество) по време на работа, с което да отпускат насъбраното напрежение от най-малко 16-часовото стоене в кухнята.
Картината не е била доста по-различна и когато с напредъка на индустриализацията във Англия се оформя междинна класа, която доста бързо възприема аристократичните навици. Било е безусловно наложително да се поддържа екип прислуга в мазето, а в ниската междинна класа са имали най-малко една жена за домашната работа. Така наречената made of all work. Най-големият призрачен сън. Жената, в чиито отговорности е влизало всичко и непрестанно.
Аристокрацията е била захласната от концепцията за класово разделяне (което, видяно от висотата на ХХІ век, бихме нарекли “сегрегация ”). Произходът е определял мястото ти в живота, а възможностите за избор са нулеви, изключително за дамите. Целият механизъм на обществото е работел по този начин, че да поддържа тази фикс идея. Това е блестящо отпечатано и в архитектурата. Големите имения с изключение на подземния етаж за прислугата са имали безброй коридори, входове, порти и малки врати, и даже дълги подземни тунели, през които прислужниците да минават и да правят работата оптимално незабележими и анонимни за господарите. Дебели управления са описвали в елементи всеки един аспект от работата на прислужниците в тяхната подчиненост. А тя не е била по никакъв начин елементарна. Правилата на самият под земята етаж са били сурови. Достатъчно е да кажем, че всички е трябвало на часа да оставят вилицата, щом икономът свърши да се храни.
Логично беше и да се запитам по какъв начин са ги държали в послушание и за какво не са въставали. Излишно е да споделям, че са били платени мизерно, а най-ниските равнища на прислугата – алегорично. Едната причина, несъмнено, е неналичието на опция в живота. За дамите излизането от слугинската работа най-често е означавало нахлуване в най-древния бизнес. Другата е подтисничество и боязън. Налагането на униформи и стандарти, вербалната експанзия и даже боят са изиграли своята роля да сковават личността и да я лишават от воля. И третото мощно оръжие е било визитата на черква в неделя, когато духовници са ги манипулирали да имат вяра, че положителното обслужване на господарите и отдадеността на работата е техен честен дълг и път към безконечното избавление. Ценност е било внушението, че би трябвало да си знаят мястото, да не завиждат и да не пожелават различен живот за нищо на света. Нещо повече, появяват се куп издания и молитвеници в услуга на проблемите на съответни групи прислужници, да вземем за пример по този начин, че след няколко кротки молебствия индивидът да се успокои и най-много помири със ориста.
Всичката тази назадничавост и подтисничество стартира да се трансформира по-сериозно след Първата международна война, когато се появяват синдикалните придвижвания. Но даже суфражетките не са били доста благосклонни към проблемите на слугинската класа. Това е по този начин, тъй като множеството от тях са произхождали от междинната класа и сами са имали прислужници в къщите си, а и на прислугата не се е гледало като на равнопоставена на индустриалната трудова мощ, а като на някакъв вид частна спогодба. Отнело много време, преди прислужниците да се активизират и включат в работен придвижвания.
Войната също по този начин ненапълно отваря и трудовия пазар за нахлуване на повече дами в него. Слугините са били чисти и прилежни, привикнали да работят по 16 часа и по тази причина доста търсени в заводите за боеприпаси. Веднъж излезли от къщата на господарите си, връщането им е било мъчно. Жени към този момент се търсели и като медицински сестри, секретарки и даже продавачки. Там били по-високоплатени, работели на смени, имали свободен ден, даже всяка вечер били свободни. Имали независимост. Системата се разпадала бързо и никой в никакъв случай повече не желал да е прислуга. Това, несъмнено, се приемало от привилегированата класа като черна непризнателност. Не мислете, че тя елементарно се е разделила с метода си на живот, овързан в илюзиите за специфичен човешки статус. Отливът на локални бил явен, само че Австрия, да вземем за пример, предложила обилие от бежанци. Ето за какво за тях били издавани входни визи против изискване, че ще работят единствено като прислужници. Тази последна глътка въздух за аристокрацията била изцяло изчерпана след Втората международна война.Всичко това и още доста истини за живота на подземния етаж в Лондон, останалите огромни градове и огромните провинциални имения, отразени не в полирани сребърни подноси, а в архиви, свидетелства, дневници и купища други документи, може да се види във филма на Би Би Си “The Real Downton Abbey. Servants: The True story of Life Below Stairs ”. В него д-р Памела Кокс показва забележителното със задълбочеността и аргументираността си проучване на тази част от английската история, започвайки от средата на ХVІІІ век и свършвайки в края на Втората международна война.
Възхитителното за мен е, че филм като “Имението Даунтън ”, който в действителност показва една сантиментална картина, пораждаща носталгия към времето и това общество, може с помощта на историческата просвета да бъде изрично подложен на мястото на художествената небивалица. По друго, доста по-близко минало у нас сега царува носталгия, която, наподобява, нашата историческа просвета няма никакъв потенциал да обори. А както е необятно известно, който не помни предишното, е жертван да го повтори.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ