Авторката на статията Мери Дежевски е писател и бивш чуждестранен

Авторката на публикацията Мери Дежевски е публицист и някогашен задграничен сътрудник в Москва, Париж и Вашингтон и специфичен сътрудник в Китай и доста елементи на Европа.

Комбинацията постоянно носи висок риск. Доналд Тръмп, непосредствено говорещия унищожител, дава изявление за „ Сън ” – вестникът, който заради доста аргументи е естествения конгрес на американския президент. В десетминутния слот, интервюиращият очевидно се любува на себе си и произлизащите от него заглавия, като да вземем за пример: „ Мей унищожи Брекзит ”, „ Няма да има американска комерсиална договорка ”. Тези заглавия се явяват като плесници за големите старания на премиера да го убеди в противоположното.

Обидите не престават страница след страница, в това число със злокобни или отхвърлящи мнения за новия проект на премиера за Брекзит. Ето някои от тях: „ Мисля, че договорката не е това, за което хората гласоподаваха ” и „ Аз в действителност споделих на Тереза по какъв начин тъкмо да го направи, само че тя не ме послуша …и искаше да мине по различен път ” – коментар за метода, по който Тереза Мей води договарянията. И още: „ О, скъпи, о, скъпи ” за „ доста надарения човек ” Борис Джонсън, който „ би бил ” популярен министър-председател“, и за който той е „ доста сюрпризиран и тъжен ”, откакто е схванал, че е хвърлил оставката си и е напуснал държавното управление.

Може да се допусна какъв е бил ужасът в обкръжението на премиера, несъмнено в това, че след оповестената дата за визитата на Тръмп такива неща е невероятно да се случат. От задържането на ръката на премиера по време на първото й посещаване в Белия дом до неговото несдържано изявление за „ Сън ”, приносът на Тръмп за „специалната връзка“ сигурно ще ни се види като много необикновен. Жалко, че ще би трябвало да изчакаме 30 или може би повече години, преди архивите да ни разкрият това, което „ Даунинг стрийт ” и майсторите на дипломацията в Обединеното кралство в действителност си мислиха, че са постигнали, откакто ягодите и сладоледа бяха сервирани на блестящия банкет в двореца Бленхайм.

Но би трябвало ли някой да е сюрпризиран?
След 18 месеца от неговото президентство, ние имаме доста повече доказателства, че Тръмп просто не прави дипломация, за него няма протоколна или даже елементарна учтивост, присъща за градинско празненство. Той просто си разрешава да раздра всеки, който той е избрал. Някои водачи се възползваха от това. Те включиха някои от минимум практикуваните детайли от стандартното дипломатическо изкуство като Ким Чен Ун от Северна Корея или тези, които са задоволително млади и самоуверени, комбинираха щателния дипломатически протокол с детайли от битката с рамо като Емануел Макрон.

Проблемът на Обединеното кралство, в случай че по този начин може да се каже, е, че то е прекомерно положително в остарялата дипломация, прекомерно решително в упованията си, че другите демократични страни, които са законно ръководени, са осведомени със същите правила и имат волята да се придържат към тях. Така че може би е пристигнало времето, да заровим всички тези досадни несправедливости, за които някои биха спорили, и които от време на време могат да бъдат всичко, което пречи за уреждането на разликите към масата или на бойното поле?

Трудно е да се планува дали Англия ще се хвърли внимателно по посока напразно и ще стартира да играе твърда дипломатическа игра занапред нататък. Всъщност, даже не е ясно и какво Тръмп си е мислел, че прави с това изявление за „ Сън ”. Може би си е мислел, че той споделя това, което е видял. Но Тръмп си е Тръмп и той няма да брои поредицата от обиди, отправени в посока на своите домакини. Загадката, пред която в този момент е изправен „ Даунинг Стрийт ” No. 10, е дали и по какъв начин да реагираме. Преди ден имаше внимателни мнения от министъра на външните работи Алън Дънкан, само че на другата заран по Би Би Си ни предложиха формалното решение да се засмеем и да го понесем, вместо да го одобряваме трагично.

Но езикът на Тръмп, както и нормалният му метод на деяние, слагат въпроси за продължаващата полза, или неполезност на дипломатическата спогодба в епохата на мигновените връзки. Има ли някаква добродетел в това да споделяме нещата такива, каквито са, вместо да ги опаковаме, с цел да сведем до най-малко закононарушенията? Какъв е смисълът да се опитваме да защитим политическите си водачи от себе си? Доколко положително е коварството на Албиона, както другите го виждат, и в действителност ли той служи в нашите външни връзки? Може би повече почтеност в дипломацията ни е фактически нещо положително?

Тогава това ще има действителен резултат, в несъгласие на всяко желание или цел, на това, което Тръмп искаше да ни каже. В края на краищата не за първи път навестяващ ни американски президент нарушава протокола и се намесва в нашите „вътрешни работи“. Барак Обама ни предизвести, явно след поискване от тогавашния министър-председател Дейвид Камерън, че Брекзит може да ни води на „края на опашката“ при подписване на едно комерсиално съглашение със Съединени американски щати. Неговите препоръки не бяха признати добре, даже и от публиката, сносно благоразположена към този президент. Всъщност, може би това ни оказа помощ да си върнем салдото към Брекзит.

Така че ще е добре да успокоим възмущението си и да продължим напред. В последна сметка може пък да се окаже, че Доналд Тръмп е направил една добра услуга на Тереза Мей.

Превод особено за „ Труд ” на Павел Марков