Раждането на Луната преобърнало Земята
Астрофизици от Института SETI, Харвардския и Калифорнийския университет и университета на Мериленд са прецизирали модела на пораждане на Луната, като са обяснили наклона на нейната орбита по отношение на земния екватор.
Учените считат, че първичният конфликт може да е бил в пъти по-силен, в сравнение с се смяташе по-рано – той е довел до такава степен, че земната ос се е оказала съвсем ориентирана към Слънцето, а дните се съкратили до два часа.
По думите на създателите тяхното проучване разрешава по-добре да се опишат следените аномалии на изотопния и химичен състав на Луната. Изследването е оповестено в изданието Nature, оповестява Phys.org.
Основната догадка за произхода на Луната е великански конфликт. Според тази догадка прото-Земята се е сблъскала с небесно тяло с размери, съпоставими с тези на Марс (това тяло е наричано Тея). Сблъсъкът е довел до изхвърляне на доста количество материал на околоземна орбита и е нараснал скоростта на въртене на бъдещата Земя до един оборот на пет часа. С времето в диска с парчета е протекла акреция – срастване на материала. Това е довело до образуването на Луната, която заради приливното влияние е забавила Земята до сегашната скорост на въртене.
Тази догадка обаче има много пропуски – тя да вземем за пример не изяснява наклона на лунната орбита по отношение на плоскостта на земния екватор. Според доста сюжети дискът с парчета трябвало да се образува в екваториалната повърхност, а актуалният надолнище е към 5 градуса.
Освен това огромна част от материала на Луната би трябвало да подхожда на материала на небесното тяло, врязало се в Земята. Това опонира на пробните данни, които сочат подобен изотопен и химичен състав на Земята и Луната. В същото време учените означават, че химичният състав на разнообразни небесни тела от Слънчевата система кардинално се отличават мощно.
В новото проучване учените считат, че силата на удара в хипотезата с великански конфликт е била по-висока, в сравнение с се е считало по-рано. Физиците позволяват, че след удара оста на въртене на Земята се е оказала ориентирана към Слънцето, а акреционният диск се е намирал в екваториалната повърхност. Скоростта на въртене на бъдещата Земя в това време е достигала един оборот за два часа. Според откривателите това е разрешило по-силно да се смеси материала на небесното тяло и прото-Земята, което изяснява сходството на химичния състав.
Приливните сили сред зараждащата Луна и Земята са довели до такава степен, че спътникът е почнал да се отдалечава от планетата. При това неговата орбита и нейният надолнище са претърпели съществени промени, свързани с промените на ситуацията на плоскостта на Лаплас в системата. Това е повърхност, в която прецесира орбитата на спътника на планета.
Известно е, че за сателит, ситуиран покрай планета, плоскостта на Лаплас съответствува с екваториалната повърхност на планетата – последната оказва най-голямо въздействие върху динамичността на небесното тяло. За отдалечени спътници плоскостта на Лаплас се доближава към плоскостта на орбитата на планетата – най-голямо въздействие тогава оказва гравитацията на Слънцето.
В случая, когато оста на въртене на Земята е ориентирана съвсем към Слънцето, ъгълът сред „ близката “ и „ далечната “ повърхност на Лаплас е непосредствен до 90 градуса. Симулацията демонстрира, че в случай че с отдалечаването от планетата Луната прави преход сред мощно отличаващи се плоскости на Лаплас (ъгъл над 60 градуса), протича внезапен преход, който мощно смущава ексцентрицитета и други параметри на орбитата.
В резултат наклона на лунната орбита по отношение на плоскостта на екватора доближава 30 градуса. Заедно с тях протича изместване на оста на въртене на Земята – тя се отклонява от посоката към Слънцето и се доближава към актуалното си положение. През идващите десетки милиони години протича понижаване на наклона на лунната орбита по отношение на плоскостта на екватора към актуалното положение.
Учените акцентират, че новият постепенен модел не изисква спомагателни външни въздействия от други небесни тела. Това го прави единствения действителен модел, кадърен да изясни огромния надолнище на лунната орбита в нейното минало, което е довело до актуалната орбита. Освен това оста на въртене на Земята, лежаща покрай плоскостта на еклиптиката, изяснява бързата загуба на ъглов миг на планетата заради действието на слънчевата гравитация.
По-рано учените се опитваха да обяснят сходството на химичния състав на Земята и Луната посредством компютърно моделиране с висока резолюция. Оказва се, че вероятността за инцидентно подобие на съставите е 20-40 % при отчитане на вероятните химични сформира на Луната.
Съществуват и други теории за произхода на нашия сателит – да вземем за пример, че може да е зародил като без значение небесно тяло при гравитационно стесняване на газово-праховия облак (така нареченият модел Галимов-Кривцов). Но такава доктрина разказва неприятно ъгловия миг на системата Земя–Луна.
