За всяко "да" трябва да има едно "не" - ЪРВИН ЯЛОМ
Ървин Ялом е професор по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и публицист.
Неговите нехудожествени книги се употребяват като учебници по психотерапия в разнообразни университети, а през 2000 година получава премията на Американската психиатрична асоциация поради изключителния си принос в региона на религията и психиатрията.
Родителите му имигрират от Русия в Съединени американски щати през 1920-те години. Заселват се във Вашингтон, където отварят бакалски магазин и живеят над него.
Ървин посещава локалното учебно заведение, след това Университета „ Джордж Вашингтон “ и се дипломира като доктор в Бостънския университет.
Академичната му кариера протича в Станфордския университет, където е щатен професор след 1968 година Заниманията му са отдадени на екзистенциалната логика на психиката и груповата психотерапия.
Успоредно с научните си писания от началото на 1990-те години издава и поредност романи, отдадени на видни персони, чиито характери са от необикновен интерес. Романът „ Когато Ницше плака “ е модифициран и филмиран през 2007 година
Истината е, че само универсалността на човешкото страдалчество може да изясни постоянно срещаното наблюдаване, че пациенстването е навсякъде. Андре Малро един път попитал енорийски духовник, изслушвал изповеди в продължение на петдесет години, какво е научил за човечеството. Свещеникът дал отговор: „ Първото е, че всички хора са доста по-нещастни, в сравнение с си мислим… по-късно е фундаменталният факт, че няма такова нещо като пораснал човек. “
Много хора осъзнават, че не вземат решения, които са в тяхна изгода. Вътрешният им опит е едно изпълнено с комплициране безсилие; те претърпяват себе си като жертви, а не като господари на държанието си. Докато доминира това субективно положение, опцията за волево, градивно деяние е дребна.
Много хора не могат да вземат основно значимото решение да се трансформират поради мощно, постоянно несъзнавано разбиране, че ще ги сполети някакво злополучие, в случай че тръгнат да се трансформират. Природата на фантазираното злополучие варира при обособените хора: някой се опасява, че ще бъде обхванат, в случай че се обвърже с различен човек; различен се опасява от отменяне или оскърбление, в случай че бъде по-спонтанен или себеразкриващ, трети – от пагубно възмездие вследствие на себеутвърждаване или от занемаряване и изолираност вследствие на самостоятелно държание.
За всяко „ да “ би трябвало да има едно „ не “. Да решиш за едно нещо, постоянно значи да се откажеш от нещо друго. Както разяснява един терапевт пред колеблив пациент: „ Решенията са доста скъпи: те ти костват всичко останало. “ Изоставянето неизбежно съпровожда решението. Човек би трябвало да се откаже от някои благоприятни условия, постоянно благоприятни условия, които в никакъв случай повече няма да изникнат.
Решенията са мъчителни, тъй като отбелязват ограничението на опциите, а колкото по-ограничени са опциите ни, толкоз повече се доближаваме до гибелта. Всъщност Хайдегер дефинира гибелта като „ невъзможността за по-нататъшна опция “.
Реалността на ограничаването е опасност за един от главните способи за справяне с екзистенциалната ни тревога: заблудата за компетентност – че въпреки да е допустимо другите да са обект на ограничавания, ние сме изключени от това, специфични сме и сме оттатък естествения закон.
Отговорността е нож с две остриета: в случай че човек поеме отговорността за личната си житейска обстановка и вземе решение да се промени, изводът е, че единствено той и само той е виновен за предишното хабене на личния си живот и че е можел да се промени доста от дълго време.
Някои хора стоят на кръстопътя и не поемат по нито един от пътищата, тъй като не могат да поемат и по двата, хранейки илюзията, че в случай че стоят там задоволително дълго, двата пътя ще се обединят в един и затова и двата ще са вероятни. Голяма част от зрелостта и смелостта е способността да се отказваш по този метод, а огромна част от мъдростта е способността да откриваш способи, които ще ти оказват помощ да се отказваш колкото се може по-малко.
Из „ Екзистенциална психотерапия “
