Родена е Амелия Еърхарт
Амелия Мери Еърхарт е американска авиаторка, измежду първите дами водачи и първата жена, прелетяла над Атлантическия океан.
Родена на 24 юли 1897 година Изчезва безследно на 2 юли 1937 над Тихия океан по време на околосветски полет. Обявена е за мъртва на 5 януари 1939 година
Детство и ранни години
Амелия Еърхарт е родена в Ачисън, Канзас в фамилията на Самюъл Стентън Еърхарт и Амелия Оутис Еърхарт – евреи. С по-малката си сестра Грейс Мюриъл или Пидж получават извънредно образование, защото майка им не одобрявяла моделирането на дъщерите в „ послушни момиченца “. В детството си Амелия и Пидж се занимават с нетипични за девойките игри като стреляне по плъхове с пушка и катерене по дърветата. През 1904 година от предпочитание да има в дома си увеселително влакче Амелия закача стръмни релси за покрива на къщата и се спуска по тях в дървена кутия. Експериментът ѝ носи разцепена джука, скъсана рокля и необикновено вдъхновение. „ Все едно летях “ споделя тя на Пидж.
За пръв път вижда аероплан през 1907 година на панаира на щата Айова в Де Мойн, само че отклонява поканата на татко си да полетят с него, тъй като не изглеждал забавен.
До дванадесетата си година Амелия се образова вкъщи с майка си, баба си и гувернантка. Когато фамилията се мести в Де Мойн, Амелия и Пидж постъпват в държавно учебно заведение. По-късно фамилията страда от алкохолизма на бащата, който води до уволнението му и конфискацията на имуществото им. Местят се в Сейнт Пол, само че съвсем незабавно по-късно девойките са изпратени да живеят при другари в Чикаго. Там Амелия приключва гимназията „ Хайд Парк “ през 1916 година Започва лицей в Пенсилвания, само че скоро напуща.
През 1917 година Ерхарт получава документ за помощник-сестра от Червения кръст и стартира работа във военна болница „ Спадина “ в Торонто, Онтарио, която прекъсва след края на войната. През 1919 година постъпва в Колумбийския университет, само че и там не се задържа дълго. Заминава за Калифорния, с цел да живее при родителите си.
Първи опити в авиацията
През декември 1920 година Еърхарт за пръв път се качва на аероплан. „ Просто разбрах, че би трябвало да хвърча “ споделя тя за десетминутния полет. Решена, че ще лети, тя се заема с каране на камион и работа в телефонна компания, с цел да спести хиляда $, нужни за уроците по хвърчене. През януари 1921 година постъпва на обучение при Анита Снук, една от първите дами водачи. След шест месеца си купува първия аероплан – „ Кинър Ърстър “ – който назовава „ Канарчето “. На 22 октомври 1922 година Еърхарт подвига Канарчето до 14 000 фута, международен връх за дамите водачи. На 15 май 1923 година става шестнадесетата в света жена, получила пилотска брошура от Межународната федерация по аеронавтика.
През 1927 година Еърхарт към този момент има съвсем 500 часа независим полет без съществени произшествия и още веднъж се мести на източното крайбрежие. След няколко недомислени вложения наследството на баба ѝ, главен източник на средства за фамилията ѝ, привършва. Еърхарт е принудена за повторно да изостави следването в „ Колумбия “ и да си откри работа. Става учителка, а по-късно и обществен служащ в Медфорд, Масачузетс.
Въпреки сложните времена Еърхарт не стопира да се занимава с авиация. Става член, а по-късно и вицепрезидент на бостънския клон на Американското общество за аеронавтика. Работи и като търговски представител на „ Кинър “, производител на самолети, и написа вестникарски колонки, отдадени на летенето.
Първи полет над Атлантика
След полета на Чарлз Линдберг над Атлантика през 1927 година Еърхарт получава покана да бъде първата жена, изпълнила същия полет. Предложението идва от Ейми Фипс Гест от хайлайфа на Америка, която поискала сама да бъде първата жена, прекосила Атлантика в аероплан. Разбрала, че концепцията ѝ не е по никакъв начин безвредна, Гест търси жена-пилот, която да спонсорира и я намира в лицето на Еърхарт.
Сред координаторите на плана е и бъдещият ѝ брачен партньор Джордж Путнам, журналист. Еърхарт съпровожда водачите Уилмър Щулц и Луис Гордън като пътник със задачата да води бордовия дневник. Тримата изхвърчат от Трепъси Харбър, Нюфаундленд на 17 юни 1928 година и 21 часа по-късно кацат в Бъри Порт, Уелс. Еърхарт не е пилотирала. При завръщането в Съединени американски щати екипажът е посрещнат от огромен церемониал, приключил с банкет при президента Кулидж.
Полетът с Щулц и Гордън трансформират Еърхарт в звезда. Почти незабавно след идването си в Съединени американски щати тя издава книга, отпътува на турне лекции, а по-късно популяризира разнородни артикули. Заема се съществено с промоцията на фешън линия дамско облекло и куфари, а с приходите финансира авиационните си планове. Приема работа като втори редактор в списанието „ Космополитън “ и употребява и тази платформа, с цел да разпространява комерсиалната авиация. Заедно с Линдберг влага пари и старания в основаването на първия постоянен автобус сред градовете Ню Йорк и Вашингтон.
Нови върхове
Еърхарт мечтае и за личен връх. През август 1928 година тя става първата жена, прелетяла сама над Северна Америка и назад. През 1929 година се опитва и в авиационно съревнование за дами (от Санта Моника до Кливланд) и печели трето място. През 1930 година стартира да работи за Националната асоциация по аеронавтика, където упорства за отделянето на женските върхове. Скоро и Международната федерация по аеронавтика вкарва разделянето. На следната година слага нов международен връх за височина – доближава 18 415 фута. По същото време стартира да спомага на организацията „ Деветдесет и деветте “, основана, с цел да подкрепя дамите летци. Името на организацията е измислено от нея – на първото заседание се събират тъкмо 99 дами.
Брак
Джордж Путнам получава бракоразвод през 1929 година и предлага брак на Еърхарт. Тя се съгласява след няколко оферти и двамата подписват брак на 7 февруари 1931 година В деня на сватбата Еърхарт праща на Путнам писмо по пощальон, което гласи: „ Искам да схванеш, че нито ти би трябвало да спазваш средновековни правила на лоялност към мен, нито аз се усещам обвързана с тях “. Възгледите на Еърхарт за брака са демократични за времето, защото има вяра, че отговорността в фамилията е разграничена по равно. Отказва да смени името си или да откликва на „ Г-жа Путнам “.
Полетът от 1932 година
На 20 май 1932 година 34-годишната Амелия Еърхарт излетява сама от Харбър Грейс, Нюфаундленд с концепцията да повтори презатлантическия полет на Чарлз Линдберг. След 14 часа и 56 минути каца на пасбище в Кълмор, Северна Ирландия. Днес там се намира център „ Амелия Еърхарт “.
Като първата жена, прелетяла над Атлантическия океан сама, Еърхарт получава Distinguished Flying Cross (Орден за достижения в авиацията) от Конгреса на Съединени американски щати, медал на „ Почетния легион “ от държавното управление на Франция и златен орден на Националното географско общество от президента Хърбърт Хувър.
Други независими полети
На 11 юли 1935-та Еърхарт става първият човек, летял самичък от Хонолулу до Оукланд, Калифорния. По-късно същата година лети сама от Лос Анджелис до Мексико сити. Следващият ѝ връх е сама от Мексико сити до Ню Йорк.
Еърхарт взе участие и в надпревари за дами като премиите ѝ са многочислени. През 1936 година взема решение, че е време и за околосветски полет, за който ѝ е необходим нов аероплан.
Околосветски полет
Полетът, който Еърхарт възнамерява, няма да е първият към Земята, само че ще е най-дългият – 47 000 км. За навигатори избира Фред Нунан и Хари Манинг. Тръгват на 17 март 1937 година от Оукланд. В Хаваи самолетът минава през монтьор. Налага се да излетят от Пърл Харбър, само че вместо да се издигне, самолетът се завърта. Причината не е изяснена, само че полетът е отсрочен защото провалите по машината са съществени.
Еърхарт взема решение да опита наново единствено с Нунан и то от запад на изток заради метеорологични аргументи. Излитат на 1 юни 1937 година Спират в Южна Америка, Африка, Индия и Югоизточна Азия. На 29 юни идват в Лае, Нова Гвинея. Остават им единствено 11 000 км над Тихия океан.
На 2 юли потеглят от Лае към остров Хауланд. Там корабът „ Итаска “ на американската брегова защита чака Еърхарт, с цел да ѝ помогне да се приземи. Поради серия от неточности, за които има доста теории, радио навигацията от „ Итаска “ не се получава. Екипажът на кораба чува Еърхарт (и по този начин схваща, че координатите ѝ са неправилни), само че тя не улавя тяхното предаване. След няколко часа опити да се свържат връзката прекъсва. Последвалите сигнали по радиото и по морзов код също не доближават до летците, само че излиза наяве, че самолетът към този момент не е във въздуха. Сигналите му за помощ са засечени и от станции на самолетна компания Пан Американ, само че и през последвалите пет дни никой не съумява да получи задоволително данни за координатите му.
„ Итаска “ стартира търсене на север и запад от Хауланд. Скоро издирването се поема от американските военноморски сили, които се насочват към островите Финикс. Седмица след изгубването на самолета се получават данни, че на остров Гарднър има пресни следи от хора, само че не се виждат нито Еърхарт и Нунан, нито самолетът.
Издирването продължава девет дни и коства четири млн. $. Но недоразвитите техники на търсене и неналичието на съгласуваност в напъните на военноморските сили и бреговата защита водят в задънена улица. Не са открити никакви физически остатъци.
Теории за изгубването на Еърхарт
Теории за изгубването на самолета и екипажа му има доста. Една от тях, с доста поддръжници, гласи, че горивото свършва и самолетът потъва в океана. Тази доктрина намира доказателства и в преписка на Путнам, която демонстрира, че в Лае самолетът не е зареден догоре. През 2002 и 2006 година се организират проучвания с хидролокатор, само че самолетът не е открит.
Друга е теорията на Международната група за търсене на исторически летателни апарати (The International Group for Historic Aircraft Recovery). Според нея самолетът на Еърхарт пада при остров Гарднър и се разрушава в останките на товарен транспортен съд. През 1940 година британски водач оповестява, че е разкрил скелета на Еърхарт в югоизточния завършек на острова. Във Фиджи британски учени мерят костите и стигат до заключението, че са на наедрял мъж. През 1998 година правосъдни антрополози афишират, че в действителност са на жена, само че не могат да дефинират сигурно дали са на Еърхарт. Групата открива и предмети – елементи от мъжки и женски токове, сходни на носените от Еърхарт и Нунан, алуминиево табло като от аероплан и парче плексиглас с дебелина на прозореца на самолета.
Експедиция през лятото на 2007 година донася нови находки, само че дали те са следи от Еърхарт и Нунан остава противоречиво. През 2010 година се приготвя нова експедиция, която твърди, че може да се потвърди тяхната доктрина с проучване на ДНК.
Съществува и доктрина за спасяването на Еърхарт и Нунан от японски транспортен съд. По това време южната част на Тихия океан се патрулира постоянно от японски войски и съгласно теорията (в която мощно има вяра майката на Еърхарт) двамата летци са пленени. През 1966 година журналистът Фред Гьорнер разгласява книга, в която твърди, че самолетът се разрушава в архипелага Сайпан, а Еърхарт и Нунан са хванати и екзекутирани. Книгата среща остри рецензии, само че и поражда безчетни клюки и още теории, които не показват задоволително доказателства. Между тях участват и изказванията, че Еърхарт е била американски разузнавач и че не е мъртва, а живее в Ню Джърси под името Ирен Крегмил Болан. Болан отхвърля да е Ерхарт и даже завежда дело против писателя, който твърди това в книгата Amelia Earhart Lives. Издателите отдръпват книгата от пазара и подписват съглашение с Болан.
Родена на 24 юли 1897 година Изчезва безследно на 2 юли 1937 над Тихия океан по време на околосветски полет. Обявена е за мъртва на 5 януари 1939 година
Детство и ранни години
Амелия Еърхарт е родена в Ачисън, Канзас в фамилията на Самюъл Стентън Еърхарт и Амелия Оутис Еърхарт – евреи. С по-малката си сестра Грейс Мюриъл или Пидж получават извънредно образование, защото майка им не одобрявяла моделирането на дъщерите в „ послушни момиченца “. В детството си Амелия и Пидж се занимават с нетипични за девойките игри като стреляне по плъхове с пушка и катерене по дърветата. През 1904 година от предпочитание да има в дома си увеселително влакче Амелия закача стръмни релси за покрива на къщата и се спуска по тях в дървена кутия. Експериментът ѝ носи разцепена джука, скъсана рокля и необикновено вдъхновение. „ Все едно летях “ споделя тя на Пидж.
За пръв път вижда аероплан през 1907 година на панаира на щата Айова в Де Мойн, само че отклонява поканата на татко си да полетят с него, тъй като не изглеждал забавен.
До дванадесетата си година Амелия се образова вкъщи с майка си, баба си и гувернантка. Когато фамилията се мести в Де Мойн, Амелия и Пидж постъпват в държавно учебно заведение. По-късно фамилията страда от алкохолизма на бащата, който води до уволнението му и конфискацията на имуществото им. Местят се в Сейнт Пол, само че съвсем незабавно по-късно девойките са изпратени да живеят при другари в Чикаго. Там Амелия приключва гимназията „ Хайд Парк “ през 1916 година Започва лицей в Пенсилвания, само че скоро напуща.
През 1917 година Ерхарт получава документ за помощник-сестра от Червения кръст и стартира работа във военна болница „ Спадина “ в Торонто, Онтарио, която прекъсва след края на войната. През 1919 година постъпва в Колумбийския университет, само че и там не се задържа дълго. Заминава за Калифорния, с цел да живее при родителите си.
Първи опити в авиацията
През декември 1920 година Еърхарт за пръв път се качва на аероплан. „ Просто разбрах, че би трябвало да хвърча “ споделя тя за десетминутния полет. Решена, че ще лети, тя се заема с каране на камион и работа в телефонна компания, с цел да спести хиляда $, нужни за уроците по хвърчене. През януари 1921 година постъпва на обучение при Анита Снук, една от първите дами водачи. След шест месеца си купува първия аероплан – „ Кинър Ърстър “ – който назовава „ Канарчето “. На 22 октомври 1922 година Еърхарт подвига Канарчето до 14 000 фута, международен връх за дамите водачи. На 15 май 1923 година става шестнадесетата в света жена, получила пилотска брошура от Межународната федерация по аеронавтика.
През 1927 година Еърхарт към този момент има съвсем 500 часа независим полет без съществени произшествия и още веднъж се мести на източното крайбрежие. След няколко недомислени вложения наследството на баба ѝ, главен източник на средства за фамилията ѝ, привършва. Еърхарт е принудена за повторно да изостави следването в „ Колумбия “ и да си откри работа. Става учителка, а по-късно и обществен служащ в Медфорд, Масачузетс.
Въпреки сложните времена Еърхарт не стопира да се занимава с авиация. Става член, а по-късно и вицепрезидент на бостънския клон на Американското общество за аеронавтика. Работи и като търговски представител на „ Кинър “, производител на самолети, и написа вестникарски колонки, отдадени на летенето.
Първи полет над Атлантика
След полета на Чарлз Линдберг над Атлантика през 1927 година Еърхарт получава покана да бъде първата жена, изпълнила същия полет. Предложението идва от Ейми Фипс Гест от хайлайфа на Америка, която поискала сама да бъде първата жена, прекосила Атлантика в аероплан. Разбрала, че концепцията ѝ не е по никакъв начин безвредна, Гест търси жена-пилот, която да спонсорира и я намира в лицето на Еърхарт.
Сред координаторите на плана е и бъдещият ѝ брачен партньор Джордж Путнам, журналист. Еърхарт съпровожда водачите Уилмър Щулц и Луис Гордън като пътник със задачата да води бордовия дневник. Тримата изхвърчат от Трепъси Харбър, Нюфаундленд на 17 юни 1928 година и 21 часа по-късно кацат в Бъри Порт, Уелс. Еърхарт не е пилотирала. При завръщането в Съединени американски щати екипажът е посрещнат от огромен церемониал, приключил с банкет при президента Кулидж.
Полетът с Щулц и Гордън трансформират Еърхарт в звезда. Почти незабавно след идването си в Съединени американски щати тя издава книга, отпътува на турне лекции, а по-късно популяризира разнородни артикули. Заема се съществено с промоцията на фешън линия дамско облекло и куфари, а с приходите финансира авиационните си планове. Приема работа като втори редактор в списанието „ Космополитън “ и употребява и тази платформа, с цел да разпространява комерсиалната авиация. Заедно с Линдберг влага пари и старания в основаването на първия постоянен автобус сред градовете Ню Йорк и Вашингтон.
Нови върхове
Еърхарт мечтае и за личен връх. През август 1928 година тя става първата жена, прелетяла сама над Северна Америка и назад. През 1929 година се опитва и в авиационно съревнование за дами (от Санта Моника до Кливланд) и печели трето място. През 1930 година стартира да работи за Националната асоциация по аеронавтика, където упорства за отделянето на женските върхове. Скоро и Международната федерация по аеронавтика вкарва разделянето. На следната година слага нов международен връх за височина – доближава 18 415 фута. По същото време стартира да спомага на организацията „ Деветдесет и деветте “, основана, с цел да подкрепя дамите летци. Името на организацията е измислено от нея – на първото заседание се събират тъкмо 99 дами.
Брак
Джордж Путнам получава бракоразвод през 1929 година и предлага брак на Еърхарт. Тя се съгласява след няколко оферти и двамата подписват брак на 7 февруари 1931 година В деня на сватбата Еърхарт праща на Путнам писмо по пощальон, което гласи: „ Искам да схванеш, че нито ти би трябвало да спазваш средновековни правила на лоялност към мен, нито аз се усещам обвързана с тях “. Възгледите на Еърхарт за брака са демократични за времето, защото има вяра, че отговорността в фамилията е разграничена по равно. Отказва да смени името си или да откликва на „ Г-жа Путнам “.
Полетът от 1932 година
На 20 май 1932 година 34-годишната Амелия Еърхарт излетява сама от Харбър Грейс, Нюфаундленд с концепцията да повтори презатлантическия полет на Чарлз Линдберг. След 14 часа и 56 минути каца на пасбище в Кълмор, Северна Ирландия. Днес там се намира център „ Амелия Еърхарт “.
Като първата жена, прелетяла над Атлантическия океан сама, Еърхарт получава Distinguished Flying Cross (Орден за достижения в авиацията) от Конгреса на Съединени американски щати, медал на „ Почетния легион “ от държавното управление на Франция и златен орден на Националното географско общество от президента Хърбърт Хувър.
Други независими полети
На 11 юли 1935-та Еърхарт става първият човек, летял самичък от Хонолулу до Оукланд, Калифорния. По-късно същата година лети сама от Лос Анджелис до Мексико сити. Следващият ѝ връх е сама от Мексико сити до Ню Йорк.
Еърхарт взе участие и в надпревари за дами като премиите ѝ са многочислени. През 1936 година взема решение, че е време и за околосветски полет, за който ѝ е необходим нов аероплан.
Околосветски полет
Полетът, който Еърхарт възнамерява, няма да е първият към Земята, само че ще е най-дългият – 47 000 км. За навигатори избира Фред Нунан и Хари Манинг. Тръгват на 17 март 1937 година от Оукланд. В Хаваи самолетът минава през монтьор. Налага се да излетят от Пърл Харбър, само че вместо да се издигне, самолетът се завърта. Причината не е изяснена, само че полетът е отсрочен защото провалите по машината са съществени.
Еърхарт взема решение да опита наново единствено с Нунан и то от запад на изток заради метеорологични аргументи. Излитат на 1 юни 1937 година Спират в Южна Америка, Африка, Индия и Югоизточна Азия. На 29 юни идват в Лае, Нова Гвинея. Остават им единствено 11 000 км над Тихия океан.
На 2 юли потеглят от Лае към остров Хауланд. Там корабът „ Итаска “ на американската брегова защита чака Еърхарт, с цел да ѝ помогне да се приземи. Поради серия от неточности, за които има доста теории, радио навигацията от „ Итаска “ не се получава. Екипажът на кораба чува Еърхарт (и по този начин схваща, че координатите ѝ са неправилни), само че тя не улавя тяхното предаване. След няколко часа опити да се свържат връзката прекъсва. Последвалите сигнали по радиото и по морзов код също не доближават до летците, само че излиза наяве, че самолетът към този момент не е във въздуха. Сигналите му за помощ са засечени и от станции на самолетна компания Пан Американ, само че и през последвалите пет дни никой не съумява да получи задоволително данни за координатите му.
„ Итаска “ стартира търсене на север и запад от Хауланд. Скоро издирването се поема от американските военноморски сили, които се насочват към островите Финикс. Седмица след изгубването на самолета се получават данни, че на остров Гарднър има пресни следи от хора, само че не се виждат нито Еърхарт и Нунан, нито самолетът.
Издирването продължава девет дни и коства четири млн. $. Но недоразвитите техники на търсене и неналичието на съгласуваност в напъните на военноморските сили и бреговата защита водят в задънена улица. Не са открити никакви физически остатъци.
Теории за изгубването на Еърхарт
Теории за изгубването на самолета и екипажа му има доста. Една от тях, с доста поддръжници, гласи, че горивото свършва и самолетът потъва в океана. Тази доктрина намира доказателства и в преписка на Путнам, която демонстрира, че в Лае самолетът не е зареден догоре. През 2002 и 2006 година се организират проучвания с хидролокатор, само че самолетът не е открит.
Друга е теорията на Международната група за търсене на исторически летателни апарати (The International Group for Historic Aircraft Recovery). Според нея самолетът на Еърхарт пада при остров Гарднър и се разрушава в останките на товарен транспортен съд. През 1940 година британски водач оповестява, че е разкрил скелета на Еърхарт в югоизточния завършек на острова. Във Фиджи британски учени мерят костите и стигат до заключението, че са на наедрял мъж. През 1998 година правосъдни антрополози афишират, че в действителност са на жена, само че не могат да дефинират сигурно дали са на Еърхарт. Групата открива и предмети – елементи от мъжки и женски токове, сходни на носените от Еърхарт и Нунан, алуминиево табло като от аероплан и парче плексиглас с дебелина на прозореца на самолета.
Експедиция през лятото на 2007 година донася нови находки, само че дали те са следи от Еърхарт и Нунан остава противоречиво. През 2010 година се приготвя нова експедиция, която твърди, че може да се потвърди тяхната доктрина с проучване на ДНК.
Съществува и доктрина за спасяването на Еърхарт и Нунан от японски транспортен съд. По това време южната част на Тихия океан се патрулира постоянно от японски войски и съгласно теорията (в която мощно има вяра майката на Еърхарт) двамата летци са пленени. През 1966 година журналистът Фред Гьорнер разгласява книга, в която твърди, че самолетът се разрушава в архипелага Сайпан, а Еърхарт и Нунан са хванати и екзекутирани. Книгата среща остри рецензии, само че и поражда безчетни клюки и още теории, които не показват задоволително доказателства. Между тях участват и изказванията, че Еърхарт е била американски разузнавач и че не е мъртва, а живее в Ню Джърси под името Ирен Крегмил Болан. Болан отхвърля да е Ерхарт и даже завежда дело против писателя, който твърди това в книгата Amelia Earhart Lives. Издателите отдръпват книгата от пазара и подписват съглашение с Болан.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ