Алина Дуарте, която до последно бе до проф. Вучков, написа

Алина Дуарте, която до последно бе до проф. Вучков, написа спиращо дъха обръщение до него година след гибелта му.

Познатата от състезанията за хубост и предаването "Сблъсък " хубавица, разкрива какъв брой доста е означавал за нея професорът и по какъв начин след кончината му нищо в никакъв случай няма да е същото.

Тя разгласява посланието си на стената си във Facebook в годишнината от неговата гибел:

"-Здравейте, Професоре!
Как сте? Как е Дианка? Има ли към този момент непрекъсната усмивка на лицето Ви? Щастлив ли сте? Всяка седмица Ви задавам тези въпроси, когато пристъпя в “новия Ви дом”, само че към момента ми е толкоз извънредно да не чуя отговор, колкото ми е несвойствено да повеждам монолог със фотографията Ви.

Нали знаете, че в случай че не бяхте избрали приживе кремация, щях да си Ви погреба като правоверен християнин и да разчиствам могилката Ви всяка седмица!

За сметка на това, в този момент шетам някоя случайна и запустяла такава, с цел да не се усещам безполезна, когато навестявам гробищния парк с кучетата, да произнеса още веднъж тържественото “Здравейте, Професоре!”

Винаги ми е било прелестно да се обръщам към Вас с учтивата форма. Това освен в никакъв случай не ни е дистанцирало, само че и с всяка сказка усилваше уважението ни един към различен.

“Слушам и нямам доверие на очите си”, когато чуя в съзнанието си Вашето име и погледна некролога. Толкова е необичайно това чувство. Непонятно чувство за една принудително отнета дружба. Как се случи и за какво? Ох, като че ли забравих, че бяхте на 83г, въпреки и здравият разсъдък не Ви беше напуснал прибързано.

Преклонна възраст, макар която, общуването с по-младите, само че интелигентни хора Ви зареждаше и даваше вяра, че Вашите ‘размисли и страсти’ ще дадат позитивна житейска тенденция във всяка възраст.

Съзнанието се отразява в словото, а словото ни е обещано от Бог, с цел да го използван на дело. Затова и делата Ви говореха за Вас- множеството изписани листове, на които през ред искреше блестящо зелен маркер под значима мисъл, постоянно стояха на холната Ви маса, а настолните книги бяха точно Вашите, с цел да не не помнят постоянните посетители при кого са пристигнали.

Ах, какъв брой се веселя, че имах опцията да Ви опозная и да науча това, което феновете пред екрана в никакъв случай нямаше да схванат! Самата аз научих за себе си доста от Вас. Винаги сте имали извънредно тънък нюх и точна оценка за всеки човек. Вярно, че единствено за едно не бяхме на едно мнение и признавам, че ненапълно ми беше занимателно да се караме толкоз съществено на тематика “религия”, въпреки и в този спор, необорим победител всякога бях аз, което Ви вбесяваше.

Въпреки това, след всяко спречкване се сдобрявахме със сълзи на очите. И от този спомен ме боли най-вече в дадения миг. Малцина имат доблеста да се извинят, когато са сбъркали, а неколцина биха се извинили, с цел да запазят връзките си, макар непоклатимата убеденост в своята справедливост. Така общувахме ние - споделяхме, обсъждахме, размишлявахме, конфронтирахме се и сетне се помирявахме. Защото същинското другарство не е ефимерно и не се крепи на материална взаимозависимост.

Потребността от духовна и мисловна храна е присъща за интелектуалците и по тази причина разговаряхме с часове. Интелектът не се възпитава- или го има или изобщо не е даден естествено. Вие имахте удивителната дарба да разбирате отсрещната страна единствено с няколко думи- присъщ такт, който кореспондираше с моята тактичност и сензитивност. Жалко, че след множеството ни дебати не съумях да Ви заведа на черква, когато най-сетне спряхте да поддържате фанатично убежденията си по отношение на Светото Писание и християнската догматика.

Виктор се поболя още повече. Смисълът в живота му бяха дните на диалози и разходки с Вас на разположение.

Вие толкоз обичахте България и толкоз милеехте за нея, че ще е обидно да се окаже, че тя Ви е не запомнила толкоз бързо и по тази причина написах тези редове- едно от дребното неща, които към момента мога да отдам във Ваша чест- своето време и внимание. Жалко, че не съумях да направя повече...

Е, това беше. Поздравете Милен Цветков от мен. И той ми липсва.

До скоро, Професоре!

Епитафия няма, само че за сметка на това няма потребност от легитимация. Днес се навършва 1 година от загубата на невероятната персона. "