…Обичам есента и красотата й, сияеща смирено ♥ Александър ПУШКИН
(Александр Иванович Лактионов. „ Вновь я посетил... “ (Пушкин в Тригорском), 1949)
♥ ЕСЕН
I
Октомври е пристигнал - горичката отвява
от своите върхове последните листа.
Подухва изострен студ - и пътя заледява.
Зад мелницата ври вода и бърза тя.
Но езерото е сковано; отминава
съседа ми на лов в залутани места
и посеви тъжат под вятърни забави,
и буди дълъг лай заспалите дъбрави.
II
Сега е мой сезон: аз ненавиждам пролетта,
затоплянето; воня и тиня - съвсем съм болен
и заедно съм с печален разум, и в мен шуми кръвта.
От зимния сезон съм доста по-доволен.
Обичам оня сняг с луната над степта.
С другарка в шейна летите бърз и безгрижен,
когато във кожух, с обветрено лице,
тя тръпне и пламти във вашите ръце!
III
И с кънки да летиш до последна изнемога
по волните реки със огледален лед!
А празниците със блестящата паника?…
Но след това сняг и сняг - шест месеца поред.
На мечката даже в уютната бърлога
омръзва. Вечно ли ще скитаме навсякъде,
понесени в шейни с Армиди неспокойни,
край печки ще висим и край прозорци двойни?
IV
О, чудно лято! Тъй обичал бих те аз,
в случай че не беше с прахуляк и зной, с мухи досадни.
Погубваш светлите качества у нас.
Измъчваш ни; горим като поля на пладне.
Затуй само мечтаем всеки час
за въздух и вода… С блини, с питиета хладни
от тъга по зимата, измежду тоя задух прокълнат,
и вършим помени със лед и сладолед.
V
А есенните дни ругаем непроменяемо.
Читателю, само че аз обичам есента
и хубостта й, сияеща смирено.
Така в фамилията ме радва лудостта
на неприятния малчуган. Ще кажа искрено:
от всички времена най-скъпа ми е тя!
Прекрасна и добра - а аз не съм пустославен, -
плени копнежа ми, въпреки и капризен.
VI
Но по какъв начин да обясня? Харесва ми се тя,
така както нрави се на вас туберкулозна
госпожица може би. Пред прага на гибелта,
горкичката, без яд се свежда грациозна,
с един посърнал смях на своята уста,
нечуваща смеха на пропастта си грозна.
Горят страните й със прекрасен червен цвят.
Тя през днешния ден е още тук, след ден - на оня свят.
VII
Унило време! Но какво обаяние!
Прощалният ти цвят прелестен е за мен -
обичам на света изящното страдалчество,
лесът в вибриращ кармин и злато нагизден,
върхарите шумят със ласкаво дихание
а сводът е с мъгла вълниста обграден.
И необичаен безоблачен лъч, начален студ по рова,
закани отдалеко на зимата сурова.
VIII
И всяка есен отново стартирам да цъфтя!
О, този съветски мраз все по-полезен става,
с естествения си усет чувствам любовта:
ту ме наляга сън, ту апетит ме навестява,
само че радостно шуми в сърцето ми кръвта,
стремежи кипят и усещам се тогава
благополучен и млад - такъв е моят организъм
(простете, апелирам ви, за този прозаизъм).
IX
Довеждат коня ми; и измежду степта открита
размахва грива той и с конника лети
и еква звънко под блестящите копита
помръзналия дол, ледът разрушен трещи.
Отива си денят; в оджака запустял полита
отново огън запламтял - ту радостно свети,
ту тлее; аз чета, захласнат в светлината,
или пък давам път на мислите в душата.
X
Забравил за света, във сладка тишина,
аз сладко съм приспан от своето привидение,
поезията в мен намира светлина:
душата ми скърби с лирическо неспокойствие,
звучи, като насън тя лута се и на:
излива се след момент в свободно проявяване -
и влизат посетители тук, с невидими черти,
познати остарели, плод на моите фантазии.
XI
И мисли се въртят във стихия поривиста,
и рими прелестни отсреща им летят,
и пръсти молят за перо, перо за листа,
и ето - стихове несдържано текат.
Тъй дреме транспортен съд, спрял измежду мъгла сребриста,
само че виж! - матроси там се хвърлят и крещят,
пълзят по мачтите, в платната вятър тича,
грамадата скрипти и гребени разсича.
XII
Той плува. Накъде?.......
* Александър Сергеевич Пушкин (1799 ~ 1837)
Превод от съветски: Иван Теофилов
Из: „ Заветни лири “, Антология на съветската класическа лирика, ДИ „ Народна просвета “, София, 1983 година
Картина: Александр Иванович Лактионов. „ Вновь я посетил... “ (Пушкин в Тригорском), 1949
