Александър Йорданов: 30 години СДС – българската надежда и воля за демокрация
Александър Йорданов, евродепутат от Съюз на демократичните сили
На 7 декември се навършиха 30 години от учредяването на Съюза на демократичните сили. В изискванията на към момента властващ тоталитарен комунистически режим, новосъздадени цивилен организации и възобновени остарели, както и нови демократични партии, се сплотиха в Съюз на демократичните сили. Така изпълнихме волята на българските жители за обединена съпротива против ръководещата Българска комунистическа партия. Това бе воля и вяра за демократична смяна, за
„ промяна на системата “,
която можеше да започва единствено посредством обединяване на демократично мислещите жители. Днес, 30 години по-късно, някои от участниците в основаването на този неповторим за българските условия и нрав съюз, към този момент не са сред живите. Но имената им ще останат вечно в историята на България.
Съюз на демократичните сили се сътвори като демократична политическа коалиция на партии и цивилен организации, в която решенията се вземаха по най-демократичен метод: с нормално болшинство. Съюз на демократичните сили нямаше „ водач “ в днешното му разбиране като шеф, който командва „ подчинени “. А те, горките, стоят спокойно пред него и не смеят за нищо да му възразят. Тази „ командирска “ процедура, copy paste от ръководството на Българска комунистическа партия, ни бе непозната. „ Началници “ ни бяха положителните хрумвания за България. Те ни ръководеха. Учредители на Съюз на демократичните сили станаха Независимият синдикат „ Подкрепа ”, Независимото гражданско съдружие „ Екогласност ”, Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида, Клубовете в поддръжка на гласността и преустройството, Комитетът за отбрана на религиозните права, свободата на съвестта и духовните полезности, Независимото студентско сдружение, Движение „ Гражданска самодейност ”, както и възобновените партии БРСДП/о/ и Български земеделски народен съюз „ Никола Петков ”. Месец по-късно към обединението се причислиха Радикалдемократическата партия в България и Демократическата партия, както и новосъздадените Зелена партия, Обединен либерален център и Нова социалдемократическа партия. По-късно за членове бяха признати Алтернативната социалистическа партия, Съюзът на репресираните от комунистическия режим и Републиканската партия.
Организационната конструкция на Съюз на демократичните сили бе договорно завършена коалиция, само че жителите ни възприемаха като национално придвижване за народна власт. Така обединението наподобяваше разтворено политическо ветрило, което покриваше съвсем целият политически набор и обединяваше социалдемократи, зелени и еколози, правозащитници, земеделци николапетковисти, либерали, демократи и християндемократи. Целта ни бе
да изтласкаме извънредно вляво някогашната комунистическа партия,
която напролет на 1990 година се преименува на социалистическа. Бяхме уверени, че когато в България се утвърди демокрацията политическото пространство ще се образува точно от партиите, които са били дружно и другари при започване на демократичния развой. Според тогавашните ни разбирания Българска социалистическа партия трябваше да остане като партия извънредно вляво, тъй като хастарът й бе комунистически. Тя не трябваше да бъде „ полюс “ в политическия ни живот. Но тази наша прогноза не се сбъдна, тъй като последователно в Съюз на демократичните сили се обрисуваха най-малко две противоположни трендове. Едната се показваше в блян обединението да работи толкоз единно, че на практика да се трансформира последователно в „ огромна партия “. И по този начин политическият модел у нас да стане двуполюсен. Тази тактика съхраняваше „ левият полюс “ за Българска социалистическа партия. А Съюз на демократичните сили трябваше да се трансформира в дясноцентристка партия и да заеме „ десният полюс “. Втората наклонност бе също по този начин деструктивна и тя витаеше в главите на членовете на някои от така наречен „ огромни партии “ или „ партии гръбнаци “. Техните управления смятаха, че когато Съюз на демократичните сили извърши историческата си задача да демократизира България, то е разумно да се разпадне и тогава неговият електорат автоматизирано ще се ориентира към тях. Така мислеха социалдемократите, земеделците николапетковисти, демократите и техните водачи доктор Петър Дертлиев, Милан Дренчев и Стефан Савов. Преориентацията на електората в действителност се случи, само че надалеч не и към тези партии. Просто се появиха нови политически субекти, тъй като превръщането на Съюз на демократичните сили в партия освободи задоволително необятно политическо пространство по тази причина.
Днес, когато във всяка политическа коалиция има спорове, е по-лесно да бъдат разбрани разногласията първоначално сред 16-те партии и организации в Съюз на демократичните сили. И освен тъй като нямаше написан учебник за преход от тоталитарна система към народна власт. Демократите не са правени по шаблон и полемиките сред тях са душата на демокрацията. Всъщност тези разногласия се свеждаха до линията на държание по отношение на Българска социалистическа партия. Дали това да бъде една по-твърда, антикомунистическа линия или „ умерено-разумна “. Андрей Луканов обичаше да споделя, че в Съюз на демократичните сили има „ рационални сили “ и че алената партия би трябвало дружно с тях да работи за един „ Съюз на рационалните сили “. Всъщност това бе Сценарият и на Държавна сигурност, която имаше за задача да пази гърба на номенклатурата на Българска комунистическа партия.
Не е правилно, че Съюз на демократичните сили е основан от Държавна сигурност, каквато неистина през днешния ден стартират провокатори, някои от които са и някогашни сътрудници и сътрудници на Държавна сигурност. Тази неистина на драго сърце е тиражирана от медии, чиито шефове също са фрагменти на Държавна сигурност. Интересът на Държавна сигурност и респективно на Българска социалистическа партия, бе различен – да не се допусне обединяване на демократите, техните партии и организации да са разграничени и конфронтирани между тях, да се явят те разграничени на идните първи демократични избори и естествено да бъдат „ смазани “ от алената партия, която към този момент „ реформирана “ да реализира и „ преустройството “ в България. Идеята, че Българска комунистическа партия би трябвало да се реформира и да управлява процесите на „ преустрояване “ е ясно изразена в публикацията „ Никаква пролонгация “ оповестена в „ Работническо дело “ на 30 ноември 1989 година, чийто създател е бъдещият водач на Съюз на демократичните сили и министър председател на страната Иван Костов.
Обединението на 16 партии и цивилен организации в Съюз на демократичните сили обърка този сюжет, без значение, че
Държавна сигурност е внедрявали свои очи и уши в организациите формиращи обединението Съюз на демократичните сили
Но това не значи, че внедрените са предопределяли решенията вземани в НКС на Съюз на демократичните сили. За Държавна сигурност е било на практика невероятно да овладее управленията на 16-те политически „ тела “ на Съюз на демократичните сили. И когато досиетата бяха отворени в действителност се оказа, че не е вярна тезата, че Съюз на демократичните сили е било „ цялостно “ с „ ченгета “. Отделни внедрени лица е имало, само че завладяване на цели партии посредством монтиране на сътрудници и сътрудници на Държавна сигурност в техните управления нямаше. От позиция на Сценария на Държавна сигурност „ дърпането на конци “ е могло да става по-лесно, в случай че обединението се трансформира в партия. Тогава задачата за реализиране на надзор върху нейните решения и дейности се опростява оптимално.
Затова и чудесно помня по какъв начин ние, радикалдемократите в Съюз на демократичните сили, постоянно сме се противопоставяли и на двете ерозиращи политически трендове в обединението: превръщането на Съюз на демократичните сили в партия и „ преливането “ на електората на Съюз на демократичните сили в една от партиите, които го съставяха. Ние бяхме пазители на съдружния принцип и това постоянно ни създаваше проблеми. Но времето потвърди нашата справедливост, в смисъл, че в България единствено необятно демократично съдружно обединяване имащо характера на национално придвижване, може да победи на избори Българска социалистическа партия. Дори новите партии Национална движение „Симеон Втори" и ГЕРБ одобряваха в началото облика на национални придвижвания. Това бе опитът на Съюз на демократичните сили.
Политическа цел на Съюз на демократичните сили бе „ промяната на системата ” посредством реализиране на демократични промени и насочване на България към участие в Европейския съюз и НАТО. В началото на 90-те години у нас нямаше друга политическа мощ, която да заявява намерено и да преследва уверено тези цели.
За пръв ръководител на НКС на Съюз на демократичните сили единомислещо бе определен доктор Желю Желев. Чрез мощна опозиционна акция съюзът съумя да принуди ръководещата Българска комунистическа партия да стартира, въпреки и насилствено, развой на ремонт на тоталитарната система. Тази насила бе осъществена на Националната кръгла маса в интервала януари-март 1990 година в спор и разговор с Българска комунистическа партия, Отечественият фронт, казионният Български земеделски народен съюз и казионният синдикален съюз (КНСБ). Тогава бяха признати редица съглашения сред които по-важните бяха: за отпадане на член 1 от конституцията определящ „ управителната роля на Българска комунистическа партия “ с трите му алинеи, в това число и тази за „ социалистическия темперамент на българската страна “.
Бе „ узаконена “ многопартийната система. Решено бе да се разпусне Шесто ръководство на Държавна сигурност и да бъде прекратена активността на първичните партийни организации на Българска комунистическа партия в предприятията, институциите, образователните заведения и ТКЗС-тата. Така бе раздрано срастването на Българска комунистическа партия с страната. На Националната кръгла маса се взе решение за деполитизация на армията, полицията, съда, прокуратурата и дипломатическият корпус. Премахната бе институцията Държавен съвет и се предложи въвеждането на президентска институция. И най-важното: реализирано бе единодушие за осъществяване на избори за Велико национално заседание, което да създаде нова конституция.
Целта ни бе да се подсигурява кротичък преход към народна власт, а Кръглата маса да бъде инструмент на една „ нежна гражданска война “. Факт е, че в останалите някогашни социалистически страни на първо време комунистите бяха свалени от власт, след което започнаха законодателните промени. Държавите от Централна Европа не си губеха времето при започване на прехода с приемане на конституция. Направиха го по-късно, когато към този момент бяха ясни резултатите – позитивни и негативни, от осъществените законодателни промени. Така техните нови конституции отразиха опитът от една към този момент завършена демократична действителност и я закрепиха в своя „ главен закон “. У нас се случи противоположното.
Конституцията се трансформира в план за бъдещи законодателни промени със заложени пред тях конституционни клопки. Ние трябваше не да отразим един изменен свят, а да вкараме бъдещето в калъпа направен от комунистите и тези от депутатите на Съюз на демократичните сили, които пиха дружно с тях шампанско при приемането на конституцията. Това бе стратегическа политическа неточност, която предопредели сложния либерален преход в България. А конституционните клопки работят спирачно и до през днешния ден. Типичен образец са опитите за „ смяната “ в правосъдната система.
На Националната кръгла маса Съюз на демократичните сили ползваше опита на полската „ Солидарност “ и реализира първата си политическа победа в изискванията на действителен комунистически режим. Съюз на демократичните сили бе единствената политическа мощ, която можеше да принуди Българска комунистическа партия и нейните спътници – Български земеделски народен съюз и Отечественият фронт, да правят отстъпка от всевластието си, а инструментът с който това можеше да се случи при започване на 1990 година, бяха споразуменията на Националната кръгла маса.
Това бе мирна демократична гражданска война. Разбира се, жителите бяха свободни да вдигнат и друга, „ същинска “ гражданска война “, както бяха учили години наред в комунистическите учебници. Неколцина луди глави имаше, само че всеобщ копнеж за такава гражданска война нямаше. А и нямаше водачи, които да гръмнат с първата пушка.
Ние
не бяхме комунисти и по тази причина не избрахме кървавия революционен път
Не искахме да умират хора, а и хората не желаеха да умират. Впрочем, те виждаха към този момент, че в останалите някогашни социалистически страни смяната идва посредством бюлетината, а не със силата на оръжието. А и то не беше в наши ръце. „ Танковете да дойдат “ бе ключова дума на комунистите. Президентът Петър Младенов я употребява на 14 януари 1990 година и си загуби поста. Нашето оръжие бе свободното слово. Чрез него освобождавахме хората от смазващия волята им боязън. И това бе изключително мощно оръжие в „ дълбоката “ провинция.
Това за което през днешния ден с право някои подлагат на критика Съюз на демократичните сили не бе присъединяване ни на Националната кръгла маса, а единодушието за нейния „ модел “. В Полша „ Солидарност “ водеше договаряния с държавното управление и настояваше то да направи отстъпки пред демократичните сили. В България Съюз на демократичните сили одобри да договаря с Българска комунистическа партия и по този начин легитимира тази партия като изменяща се, като част от демократичната смяна. Д-р Ж. Желев бе уверен, че смяната у нас може да се случи единствено с присъединяване на Българска социалистическа партия. Той беше труженик на така наречен национално единодушие. Седем години по-късно същата теза разви при откриването на 38-то Народно заседание при започване на месец май 1997 година Иван Костов – ръководител на трансформирания към този момент в партия Съюз на деморатичните сили.
При това той споделяше тезата за реализиране на „ национално единодушие “ с Българска социалистическа партия „ по всеки съответен въпрос “. Всъщност, това „ национално единодушие “ с комунистите направи българския преход неправдив и непосилен за честните хора и безпределно наслаждение за безчестните. То изключи опцията за декомунизация посредством лустрация на фрагментите на Държавна сигурност и номенклатурата на Българска комунистическа партия. Защото не е допустимо по едно и също време да има „ национално единодушие “ с комунистите и в същото време да бъдат лустрирани техни и Държавна сигурност фрагменти. За подобен развой те не биха били съгласни. И до през днешния ден не са съгласни. А това, че се съгласиха да следват пътят на европейската интеграция бе неизбежно. Съюз на съветските социалистически републики, опората им, се срути, разпадна се и така наречен Варшавски контракт. И нямаше къде да вървят с изключение на да бъдат съгласни с политиката на Съюз на демократичните сили за европейско и евроатлантическо участие на България. Но не трябваше да ги оставяме без лустрация.
Защото без нея в действителност няма същинска декомунизация. Дори се случи противоположното: на крилете на „ националното единодушие “ тези, които трябваше да бъдат лустрирани, овладяха стопански е финансово България, приватизираха за жълти стотинки материални активи на стойност милиарди левове. Днес те са българските олигарси и едри притежатели. Но всичко това се случи след 1997 година, когато Съюз на демократичните сили към този момент не беше коалиция, а партия.
А на извършените на 10 юни 1990 година избори за 7 Велико национално заседание Съюз на демократичните сили завоюва 144 мандата против 211 на ръководещата Българска социалистическа партия и остана в съпротива. Тогава управлението на синята коалиция позволи своята първа сериозна политическа неточност – одобри да
влезе в Народното събрание, с което призна изборите за демократични,
до момента в който в реалност те бяха маниулирани, а резултатите им фалшифицирани от ръководещата Българска комунистическа партия. Веднага последва и втората политическа неточност – ръководителят на НКС доктор Ж.Желев се съгласи да бъде повдигнат и определен за президент от парламент, в който Българска социалистическа партия имаше болшинство. Скандално бе и контрактуваното от доктор Желев с управлението на Българска социалистическа партия, без глобата на Националния координационен съвет, решение да одобри за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев – реализатор на политическата поръчка на Българска социалистическа партия за унищожаването на част от досиетата на Държавна сигурност. Тази „ синьо-червена “ сделка към този момент бе скандална. В Народното събрание срещу нея гласувахме единствено десетина депутатите от РДП и Демократическата партия. Но Сценарият бе в деяние и ръководителят на Народното събрание акад. Николай Тодоров не регистрира нашият глас. Закри небрежно съвещанието без даже да бъдат броени гласовете.
За малко време ръководител на Съюз на демократичните сили стана доктор Петър Берон. За малко, тъй като бе заставен да си подаде оставката при появилите се подозрения за негово съдействие с Държавна сигурност. В началото на 1991 година за ръководител на Съюз на демократичните сили бе определен Филип Димитров, член на Зелената партия.
През пролетта на 1991 година Съюз на демократичните сили позволи още една сериозна политическа неточност – негови политици и специалисти (Иван Костов, Димитър Луджев, Иван Пушкаров) взеха присъединяване в съдружно държавно управление с Българската социалистическа партия – държавното управление на Димитър Попов (1991). Гражданите бяха убеждавани да одобряват тезата, че това е програмно-експертно държавно управление. Истината е, че това бе машинация, тъй като всички държавни управления си имат стратегии и е обикновено специалисти да стават министри. Определението „ програмно-експертно “ държавно управление в този смисъл целеше да прикрие колаборационизма на управленията на Съюз на демократичните сили и Българска социалистическа партия.
Недоволството от този политически ход измежду нашите симпатизанти бе голямо. И разумно последва спад на доверието, което отразяваше и недоволството от неефективната работа на 7-то Велико народно събрание. Затова и на 15 май 1991 година 39 народни представители от Съюз на демократичните сили бойкотирахме посредством оповестяване на безсрочна гладна стачка Народното събрание, изразявайки противоречие с редица текстове на плана за конституция и основно с тези, които съгласно нас бетонираха непромяната в правосъдната система, в която в този миг тотална доминация имаха фрагментите на Българска комунистическа партия и Държавна сигурност. Настоявахме конституцията да бъде призната с референдум. НКС на Съюз на демократичните сили поддържа нашата акция и прикани депутатите на Съюз на демократичните сили да не гласоподават конституцията. Подкрепиха ни студентите и техните преподаватели в цялата страна, поддържа ни и болшинството от членовете и симпатизантите на Съюз на демократичните сили. Но новата конституция бе призната. В парламентарната зала депутатите се прегръщаха и подвигаха чаши с шампанско. След което депутатите от Съюз на демократичните сили, които подписаха новата конституция, напуснаха синята коалиция и образуваха политическите ментета Съюз на демократичните сили –център и СДС–либерали. В тях влязоха част от БСДП отпред с водача на партията доктор П. Дертлиев, Политическият клуб „ Екогласност ”, част от НД „ Екогласност ”, Зелената партия с водач Александър Каракачанов и Федерацията на клубовете за народна власт с водач Петко Симеонов. Това бе
първото огромно разединение в Съюз на демократичните сили, което чудесно обслужи Сценария на Държавна сигурност и Българска социалистическа партия
През идващите години упоменатите партии и водачи се включваха под разнообразни форми в политически планове на социалистическата партия. Въпреки този удар Съюз на демократичните сили съумя да се съвземе и да провокира осъществяване на парламентарни избори за нормално национално заседание.
На 13 октомври 1991 година обединението Съюз на демократичните сили завоюва парламентарните избори за 36-то Народно заседание. За нас гласоподаваха 1 903 567 гласоподаватели. Парламентарната група на Съюз на демократичните сили имаше 110 депутати против 106 на лявата коалиция към Българска социалистическа партия. Третата партия в Народното събрание бе Движение за права и свободи с 24 депутати. Със извоюваните, само че поделени близо 10 % от вота, отделилите се от Съюза СДС-център, СДС-либерали и Български земеделски народен съюз „ Н.Петков “ лишиха опцията за огромна синя изборна победа. Така Съюз на демократичните сили за пръв и единствен път победи Българска социалистическа партия и то единствено с 1% разлика, което не бе задоволително за независимо парламентарно болшинство. И въпреки всичко, след 46 години независимо ръководство, Българска социалистическа партия загуби властта. Демокрацията, както писах тогава, победи в България с малко, само че вечно. Председателят на НКС на Съюз на демократичните сили Филип Димитров бе определен за министър-председател. Освен от депутатите на Съюз на демократичните сили той бе подсилен и от депутатите на Движение за права и свободи, чийто водач тогава бе Ахмед Доган. За ръководител на Народното събрание, също с гласовете на Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи, бе определен водачът на Демократическата партия Стефан Савов. А пишещият тези редове бе определен за ръководител на парламентарната група на синята коалиция. Най-важните парламентарни комисии бяха управлявани от представители на партиите от Съюз на демократичните сили. В държавното управление влязоха представители на всички партии и организации от обединението. Последва още един триумф. На извършените президентски избори за президент на страната бе определен с огромно болшинство доктор Желю Желев. При този избор гласовете на гласоподавателите на Съюз на демократичните сили и на напусналите Съюз на демократичните сили политически обединения, още веднъж се събраха. Вицепрезидент стана известната поетеса Блага Димитрова.
През пролетта на 1992 година синдикатите проведоха поредност от митинги против държавното управление на Съюз на демократичните сили. Това бяха несправедливи митинги. През август президентът доктор Ж. Желев насочи от поляната пред резиденцията си в Бояна безусловно несъответстващи и внушени му от сътрудници свързани с Държавна сигурност, обвинявания против държавното управление. Изостри се борбата и в Народното събрание. Парламентарната група на социалистите изиска оставката на ръководителя на Народното събрание Стефан Савов. Съюз на демократичните сили с поддръжката на част от Движение за права и свободи завоюва гласуването, само че най-неочаквано Савов самичък реши да се отдръпна. След решение на НКС на Съюз на демократичните сили с 15 гласа „ за “ и 1 „ въздържал се “, аз бях препоръчан за ръководител на Народното събрание и бях определен за подобен при започване на месец ноември 1992 година Това стана с гласовете на народните представители от Съюз на демократичните сили и част от Движение за права и свободи.
Правителството на Съюз на демократичните сили и парламентарната група на Съюз на демократичните сили стартираха първите и най-важни политически и стопански промени в страната.
36-то Народно събрание бе наречено „ Парламент на смяната “
То одобри и решение с което падна тайната върху архивите на някогашната Държавна сигурност. За първи път бяха отнети и депутатски имунитети – на водачите на Българска социалистическа партия Андрей Луканов и Александър Лилов. България стана член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята политика към пълноправно участие в НАТО и Европейския съюз. Ратифицирано бе и Споразумението за асоцииране с Европейския съюз, а това бе нашата първа наложителна стъпка по дългия път на евроинтеграцията.
Успехите на държавното управление и парламентарната група на Съюз на демократичните сили срещнаха мощна опозиция от страна на алената съпротива и обвързваните с нея фрагменти на някогашната Държавна сигурност. Движение за права и свободи отдръпна поддръжката си за премиера Филип Димитров. Той реагира прочувствено с искане на избор на доверие и откакто го загуби, подаде оставката на държавното управление. Съюз на демократичните сили загуби изпълнителната власт единствено година откакто бяхме спечелили изборите. Което ни даде и първият властови урок, а точно, че успеха на избори не подсигурява ръководство.
През 1992 година Съюз на демократичните сили промени своя Устав и от коалиция се трансформира в национално придвижване за народна власт, чиято конструкция бе договорно завършената коалиция. Така бе сложено началото на превръщането на обединението в единна политическа партия. Последва загуба на изборите през 1994 година за 37-то Народно заседание. Филип Димитров подаде оставка и за ръководител на НКС бе определен Иван Костов, който към този миг към момента бе безпартиен. За основен секретар бе одобрен Христо Бисеров, по-късно изтъкнат функционер на Движение за права и свободи. В управителния орган на обединението навлязоха „ нови лица “. Всички те бяха решени да изпълнят волята на новия водач за трансформиране на обединението в партия. Защото съгласно Иван Костов „ с коалиция се взема властта, само че с коалиция не се ръководи “. Тази тактика на новото управление сложи всички сини партии и цивилен организации пред голямо тестване. Те трябваше да изберат сред личното си обезличаване в новата синя партия или да продължат политическата си активност отвън Съюз на демократичните сили. Но второто означаваше трагично разединение. Факт е, че то се случи и докара до нови спорове в демократичната общественост. Междувременно бе засилено централизираното управление на партията и се сътвориха условия за взимане на еднолични решения, за „ стесняване на демократичното ветрило “.
Така бе стеснена изборната база на Съюз на демократичните сили и се освободи политическо пространство за активност на други политически партии в дясно и в центъра. Превръщането на Съюз на демократичните сили в партия направи по този начин, че довчерашни съдружни сътрудници станаха политически съперници и съперници даже. Но защото този развой съответства с пагубното ръководство на държавното управление на Българска социалистическа партия с министър председател Жан Виденов жителите не му обърнаха внимание и не регистрираха негативите от него. За всички тях тогава бе значимо да бъде свалено държавното управление на Виденов. Останалото бяха детайлности.
Независимо, че се трансформира в партия, на изборите за 38-то Народно заседание напролет на 1997 година Съюз на демократичните сили инициира основаването на обединението Обединени демократични сили в която влязоха още Демократическата партия, Български земеделски народен съюз „ Народен съюз ”, Вътрешна македонска революционна организация и още няколко по-малки партии. Благодарение на тази коалиция стана допустимо избирането на члена на Националния изпълнителен съвет на Съюз на демократичните сили Петър Стоянов за президент.
Всъщност, това бяха и
последните избори, на които Съюз на демократичните сили победи Българска социалистическа партия
Оттогава изминават 22 години.
Междувременно служебното държавно управление на Стефан Софиянски и държавното управление на ОДС с министър председател Иван Костов съумяха да спрат пагубните резултати от икономическата и финансовата злополука от ръководството на Българска социалистическа партия и да започват още веднъж процесите на промени. Правителството на ОДС реализира триумфи във всички области – реформиране на стопанската система и финансовата система на страната, реституцията, приватизацията, обществената система и опазването на здравето, образованието. Сред външнополитическите му триумфи бе подготовката за участие в НАТО и започването на договарянията за участие в Европейски Съюз. Силен позитивен отзив в страната имаше и анулацията на визите за пътувания на българските жители в Европейски Съюз.
Но Съюз на демократичните сили и държавното управление на ОДС не извършиха две от главните си обещания преди изборите: да бъде потърсена отговорност за виновниците за националната злополука и за банкрута на банките, да се отварят незабавно архивите на Държавна сигурност и да бъдат огласени обществено сътрудниците и сътрудниците на тайните служби в интервала на комунизма. Не се реализира и лустрация на номенклатурните фрагменти на Българска комунистическа партия и Държавна сигурност. Сериозни възражения и до през днешния ден провокира методът на приватизация при която съвсем цялата държавна благосъстоятелност в областта на стопанската система и банковото дело мина в ръцете на някогашни номенклатурни фрагменти на Българска комунистическа партия и функционери на Държавна сигурност. Възражения будят и някои покупко-продажби с компании от Руската федерация и с лица свързани с проведената престъпност. Тези процеси станаха и причина за намаляване на доверието към държавното управление на ОДС, което в допълнение се усили след осъществени неуместни смени на министри в него. Всичко това се оказа решителен фактор за претърпените поредни загуби, както на параментарните, по този начин и на президентските избори през 2001 година
В интервала след 2001 година поредно за ръководители на партията Съюз на демократичните сили бяха определени Надежда Михайлова и Петър Стоянов. Съюз на демократичните сили остана в съпротива на ръководството на Национална движение „Симеон Втори" и Движение за права и свободи с министър председател Симеон Сакскобурготски, както и при ръководството на тройната коалиция БСП-ДПС-НДСВ с министър председател Сергей Станишев. Тежък удар върху синята партия в този интервал нанесоха част от нейните управителни дейци отпред с някогашния ръководител Иван Костов, които взеха решение да изоставен Съюз на демократичните сили и да основат нова дясна партия. Малко преди този момент същата политическа стъпка започнаха Стефан Софиянски и вицепремиерът в държавното управление на ОДС Евгений Бакърджиев. Тези дейности отслабиха съществено партията и доведоха до електорален отлив. Същевременно те не реализираха никаква цел.
Като „ планове “ бяха мъртвородени
Последиците от споровете и разцепленията се демонстрираха най-ярко на локалните избори в София през 2006 година, когато за първи път от началото на демокрацията Съюз на демократичните сили загуби кметското място в столицата. Последва загуба и на президентските избори, където Съюз на демократичните сили не издигна собствен претендент, само че поддържа препоръчаният от новосъздадената партия ДСБ претендент. Още по-тежка бе загубата на първите избори за Европейски парламент, на които Съюз на демократичните сили не съумява да завоюва нито един мандат. Последователно ръководителите на Съюз на демократичните сили Надежда Михайлова и Петър Стоянов подадоха оставки. През 2007 година за ръководител на партията бе определен Пламен Юруков. За следващ път Съюз на демократичните сили промени своя правилник. През декември 2008 година за ръководител бе определен Мартин Димитров. През пролетта на 2009 година Съюз на демократичните сили и ДСБ, поучени от горчивия опит на загубите, подписаха съдружно съглашение за основаване на „ Синя коалиция “ и за общо явяване на изборите за народен и европейски парламент през същата година.
На изборите за 41 Народно събрание, през лятото на 2009 година „ Синята коалиция ” получи едвам 6,76% и разгласи, че ще поддържа държавното управление, формирано от спечелилата изборите дясноцентристка партия ГЕРБ – член, дружно със Съюз на демократичните сили и ДСБ, на Европейската национална партия. В интервала след 2011 година, парламентарната група на „ Синята коалиция “ последователно зае опозиционна позиция по отношение на ръководещата партия ГЕРБ. Националният съвет на Съюз на демократичните сили на съвещание в края на месец май 2012 година взе решение да не поддържа плана за ново съдружно съглашение с ДСБ. Поради противоречие с това решение ръководителят на Съюз на демократичните сили Мартин Димитров подаде оставка и стана част от политическото управление на „ танцувалото “ единствено едно лято дясно обединяване „ Нова Република “. За ръководител на Съюз на демократичните сили бе определен доктор Емил Кабаиванов, през днешния ден повече прочут като сполучлив наследник кмет на Карлово.
На парламентарните избори през месец май 2013 година Съюз на демократичните сили претърпява политическа злополука и остана за първи път от своето основаване отвън Народното събрание. Председателят му доктор Кабаиванов и цялото управление подадоха оставка. През месец юли 2013 година за ръководител бе определен Божидар Лукарски – член на Съюз на демократичните сили от 1999 година През месец август 2013 година Съюз на демократичните сили се причисли към инициирания от ДСБ и „ Движение България на жителите “ нов политически план „ Реформаторски блок “. Формирането на този блок като коалиция от политически партии и „ ръководството ” му посредством „ цивилен съвет, ” в действителност бяха опит да се възвърне първичната концепция за Съюз на демократичните сили като „ национално движние завършено като политическа коалиция ” и по този начин индиректно Иван Костов, един от основателите за основаването на Реформаторския блок, призна неуспехът си с разбиването на обединението Съюз на демократичните сили и превръщането й в „ единна партия ”.
На изборите на 5 октомври 2014 година Съюз на демократичните сили като част от Реформаторския блок реализира резултат, който му разреши да участва още веднъж в Народното събрание и малко-по-късно да взе участие във образуването на новото съдружно държавно управление на страната, дружно с победилата на изборите партия ГЕРБ. Председателят Божидар Лукарски бе определен за министър на стопанската система. Но доста скоро и Реформаторският блок сподели, че страда от същите, всъщност
левичарски, заболявания, присъщи в разнообразни интервали и на Съюз на демократичните сили
Той не остана обединен. Разцеплението му и невъзможността за ново обединяване, направиха по този начин, че всички партии от него станаха извънпарламентарна съпротива. И такива са те и сега.
За нов ръководител на Съюз на демократичните сили на 23 Национална конференция през 2018 година бе определен доктор Румен Христов, член на Националния координационен съвет на Съюз на демократичните сили в интервала 1990 – 1992 година, заместник-министър на земеделието в кабинета на Филип Димитров и министър на земеделието в служебните държавни управления на Ренета Инджова и Стефан Софиянски. В този избор мнозина видяха символна среща сред новото и остарялото политическо съществуване на Съюза. При това и триумфът не закъсня. На евроизборите през актуалната година Съюз на демократичните сили съумя да изпрати в Европарламента собствен народен представител употребявайки съдружния формат предложен от Европейската национална партия. След това се показа доста добре и на локалните избори като е реалност, че получи повече места за общински съветници, регионални и общински кметове в страната от самозатворилата се в нарцистично самоопиянение тройна коалиция „ Демократична България “. Но надалеч по-положителното бе, че Съюз на демократичните сили още веднъж взе участие в изборна борба за реализиране на победа над Българска социалистическа партия. И съумя, с помощта на сполучливото си коалиране с Политическа партия ГЕРБ, партия също член на Европейската национална партия.
През миналите от основаването му 30 години Съюзът на демократичните сили мина през разнообразни организационни стадии, преодоля доста вътрешни проблеми. Но това не трансформира обстоятелството, че историческата смяна в България е обвързвана неделимо с историята на Съюза и не е била допустима без него. Затова и дано не ви изненадва прогнозата ми, че на идващите парламентарни избори Съюз на демократичните сили ще бъде показан още веднъж в българския парламент. Защото българското Народно заседание ще има потребност от опит. А какво друго е Съюзът на демократичните сили с изключение на огромна българска демократична традиция и опит, съчетани с европейско политическо настояще./sds.bg
На 7 декември се навършиха 30 години от учредяването на Съюза на демократичните сили. В изискванията на към момента властващ тоталитарен комунистически режим, новосъздадени цивилен организации и възобновени остарели, както и нови демократични партии, се сплотиха в Съюз на демократичните сили. Така изпълнихме волята на българските жители за обединена съпротива против ръководещата Българска комунистическа партия. Това бе воля и вяра за демократична смяна, за
„ промяна на системата “,
която можеше да започва единствено посредством обединяване на демократично мислещите жители. Днес, 30 години по-късно, някои от участниците в основаването на този неповторим за българските условия и нрав съюз, към този момент не са сред живите. Но имената им ще останат вечно в историята на България.
Съюз на демократичните сили се сътвори като демократична политическа коалиция на партии и цивилен организации, в която решенията се вземаха по най-демократичен метод: с нормално болшинство. Съюз на демократичните сили нямаше „ водач “ в днешното му разбиране като шеф, който командва „ подчинени “. А те, горките, стоят спокойно пред него и не смеят за нищо да му възразят. Тази „ командирска “ процедура, copy paste от ръководството на Българска комунистическа партия, ни бе непозната. „ Началници “ ни бяха положителните хрумвания за България. Те ни ръководеха. Учредители на Съюз на демократичните сили станаха Независимият синдикат „ Подкрепа ”, Независимото гражданско съдружие „ Екогласност ”, Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида, Клубовете в поддръжка на гласността и преустройството, Комитетът за отбрана на религиозните права, свободата на съвестта и духовните полезности, Независимото студентско сдружение, Движение „ Гражданска самодейност ”, както и възобновените партии БРСДП/о/ и Български земеделски народен съюз „ Никола Петков ”. Месец по-късно към обединението се причислиха Радикалдемократическата партия в България и Демократическата партия, както и новосъздадените Зелена партия, Обединен либерален център и Нова социалдемократическа партия. По-късно за членове бяха признати Алтернативната социалистическа партия, Съюзът на репресираните от комунистическия режим и Републиканската партия.
Организационната конструкция на Съюз на демократичните сили бе договорно завършена коалиция, само че жителите ни възприемаха като национално придвижване за народна власт. Така обединението наподобяваше разтворено политическо ветрило, което покриваше съвсем целият политически набор и обединяваше социалдемократи, зелени и еколози, правозащитници, земеделци николапетковисти, либерали, демократи и християндемократи. Целта ни бе
да изтласкаме извънредно вляво някогашната комунистическа партия,
която напролет на 1990 година се преименува на социалистическа. Бяхме уверени, че когато в България се утвърди демокрацията политическото пространство ще се образува точно от партиите, които са били дружно и другари при започване на демократичния развой. Според тогавашните ни разбирания Българска социалистическа партия трябваше да остане като партия извънредно вляво, тъй като хастарът й бе комунистически. Тя не трябваше да бъде „ полюс “ в политическия ни живот. Но тази наша прогноза не се сбъдна, тъй като последователно в Съюз на демократичните сили се обрисуваха най-малко две противоположни трендове. Едната се показваше в блян обединението да работи толкоз единно, че на практика да се трансформира последователно в „ огромна партия “. И по този начин политическият модел у нас да стане двуполюсен. Тази тактика съхраняваше „ левият полюс “ за Българска социалистическа партия. А Съюз на демократичните сили трябваше да се трансформира в дясноцентристка партия и да заеме „ десният полюс “. Втората наклонност бе също по този начин деструктивна и тя витаеше в главите на членовете на някои от така наречен „ огромни партии “ или „ партии гръбнаци “. Техните управления смятаха, че когато Съюз на демократичните сили извърши историческата си задача да демократизира България, то е разумно да се разпадне и тогава неговият електорат автоматизирано ще се ориентира към тях. Така мислеха социалдемократите, земеделците николапетковисти, демократите и техните водачи доктор Петър Дертлиев, Милан Дренчев и Стефан Савов. Преориентацията на електората в действителност се случи, само че надалеч не и към тези партии. Просто се появиха нови политически субекти, тъй като превръщането на Съюз на демократичните сили в партия освободи задоволително необятно политическо пространство по тази причина.
Днес, когато във всяка политическа коалиция има спорове, е по-лесно да бъдат разбрани разногласията първоначално сред 16-те партии и организации в Съюз на демократичните сили. И освен тъй като нямаше написан учебник за преход от тоталитарна система към народна власт. Демократите не са правени по шаблон и полемиките сред тях са душата на демокрацията. Всъщност тези разногласия се свеждаха до линията на държание по отношение на Българска социалистическа партия. Дали това да бъде една по-твърда, антикомунистическа линия или „ умерено-разумна “. Андрей Луканов обичаше да споделя, че в Съюз на демократичните сили има „ рационални сили “ и че алената партия би трябвало дружно с тях да работи за един „ Съюз на рационалните сили “. Всъщност това бе Сценарият и на Държавна сигурност, която имаше за задача да пази гърба на номенклатурата на Българска комунистическа партия.
Не е правилно, че Съюз на демократичните сили е основан от Държавна сигурност, каквато неистина през днешния ден стартират провокатори, някои от които са и някогашни сътрудници и сътрудници на Държавна сигурност. Тази неистина на драго сърце е тиражирана от медии, чиито шефове също са фрагменти на Държавна сигурност. Интересът на Държавна сигурност и респективно на Българска социалистическа партия, бе различен – да не се допусне обединяване на демократите, техните партии и организации да са разграничени и конфронтирани между тях, да се явят те разграничени на идните първи демократични избори и естествено да бъдат „ смазани “ от алената партия, която към този момент „ реформирана “ да реализира и „ преустройството “ в България. Идеята, че Българска комунистическа партия би трябвало да се реформира и да управлява процесите на „ преустрояване “ е ясно изразена в публикацията „ Никаква пролонгация “ оповестена в „ Работническо дело “ на 30 ноември 1989 година, чийто създател е бъдещият водач на Съюз на демократичните сили и министър председател на страната Иван Костов.
Обединението на 16 партии и цивилен организации в Съюз на демократичните сили обърка този сюжет, без значение, че
Държавна сигурност е внедрявали свои очи и уши в организациите формиращи обединението Съюз на демократичните сили
Но това не значи, че внедрените са предопределяли решенията вземани в НКС на Съюз на демократичните сили. За Държавна сигурност е било на практика невероятно да овладее управленията на 16-те политически „ тела “ на Съюз на демократичните сили. И когато досиетата бяха отворени в действителност се оказа, че не е вярна тезата, че Съюз на демократичните сили е било „ цялостно “ с „ ченгета “. Отделни внедрени лица е имало, само че завладяване на цели партии посредством монтиране на сътрудници и сътрудници на Държавна сигурност в техните управления нямаше. От позиция на Сценария на Държавна сигурност „ дърпането на конци “ е могло да става по-лесно, в случай че обединението се трансформира в партия. Тогава задачата за реализиране на надзор върху нейните решения и дейности се опростява оптимално.
Затова и чудесно помня по какъв начин ние, радикалдемократите в Съюз на демократичните сили, постоянно сме се противопоставяли и на двете ерозиращи политически трендове в обединението: превръщането на Съюз на демократичните сили в партия и „ преливането “ на електората на Съюз на демократичните сили в една от партиите, които го съставяха. Ние бяхме пазители на съдружния принцип и това постоянно ни създаваше проблеми. Но времето потвърди нашата справедливост, в смисъл, че в България единствено необятно демократично съдружно обединяване имащо характера на национално придвижване, може да победи на избори Българска социалистическа партия. Дори новите партии Национална движение „Симеон Втори" и ГЕРБ одобряваха в началото облика на национални придвижвания. Това бе опитът на Съюз на демократичните сили.
Политическа цел на Съюз на демократичните сили бе „ промяната на системата ” посредством реализиране на демократични промени и насочване на България към участие в Европейския съюз и НАТО. В началото на 90-те години у нас нямаше друга политическа мощ, която да заявява намерено и да преследва уверено тези цели.
За пръв ръководител на НКС на Съюз на демократичните сили единомислещо бе определен доктор Желю Желев. Чрез мощна опозиционна акция съюзът съумя да принуди ръководещата Българска комунистическа партия да стартира, въпреки и насилствено, развой на ремонт на тоталитарната система. Тази насила бе осъществена на Националната кръгла маса в интервала януари-март 1990 година в спор и разговор с Българска комунистическа партия, Отечественият фронт, казионният Български земеделски народен съюз и казионният синдикален съюз (КНСБ). Тогава бяха признати редица съглашения сред които по-важните бяха: за отпадане на член 1 от конституцията определящ „ управителната роля на Българска комунистическа партия “ с трите му алинеи, в това число и тази за „ социалистическия темперамент на българската страна “.
Бе „ узаконена “ многопартийната система. Решено бе да се разпусне Шесто ръководство на Държавна сигурност и да бъде прекратена активността на първичните партийни организации на Българска комунистическа партия в предприятията, институциите, образователните заведения и ТКЗС-тата. Така бе раздрано срастването на Българска комунистическа партия с страната. На Националната кръгла маса се взе решение за деполитизация на армията, полицията, съда, прокуратурата и дипломатическият корпус. Премахната бе институцията Държавен съвет и се предложи въвеждането на президентска институция. И най-важното: реализирано бе единодушие за осъществяване на избори за Велико национално заседание, което да създаде нова конституция.
Целта ни бе да се подсигурява кротичък преход към народна власт, а Кръглата маса да бъде инструмент на една „ нежна гражданска война “. Факт е, че в останалите някогашни социалистически страни на първо време комунистите бяха свалени от власт, след което започнаха законодателните промени. Държавите от Централна Европа не си губеха времето при започване на прехода с приемане на конституция. Направиха го по-късно, когато към този момент бяха ясни резултатите – позитивни и негативни, от осъществените законодателни промени. Така техните нови конституции отразиха опитът от една към този момент завършена демократична действителност и я закрепиха в своя „ главен закон “. У нас се случи противоположното.
Конституцията се трансформира в план за бъдещи законодателни промени със заложени пред тях конституционни клопки. Ние трябваше не да отразим един изменен свят, а да вкараме бъдещето в калъпа направен от комунистите и тези от депутатите на Съюз на демократичните сили, които пиха дружно с тях шампанско при приемането на конституцията. Това бе стратегическа политическа неточност, която предопредели сложния либерален преход в България. А конституционните клопки работят спирачно и до през днешния ден. Типичен образец са опитите за „ смяната “ в правосъдната система.
На Националната кръгла маса Съюз на демократичните сили ползваше опита на полската „ Солидарност “ и реализира първата си политическа победа в изискванията на действителен комунистически режим. Съюз на демократичните сили бе единствената политическа мощ, която можеше да принуди Българска комунистическа партия и нейните спътници – Български земеделски народен съюз и Отечественият фронт, да правят отстъпка от всевластието си, а инструментът с който това можеше да се случи при започване на 1990 година, бяха споразуменията на Националната кръгла маса.
Това бе мирна демократична гражданска война. Разбира се, жителите бяха свободни да вдигнат и друга, „ същинска “ гражданска война “, както бяха учили години наред в комунистическите учебници. Неколцина луди глави имаше, само че всеобщ копнеж за такава гражданска война нямаше. А и нямаше водачи, които да гръмнат с първата пушка.
Ние
не бяхме комунисти и по тази причина не избрахме кървавия революционен път
Не искахме да умират хора, а и хората не желаеха да умират. Впрочем, те виждаха към този момент, че в останалите някогашни социалистически страни смяната идва посредством бюлетината, а не със силата на оръжието. А и то не беше в наши ръце. „ Танковете да дойдат “ бе ключова дума на комунистите. Президентът Петър Младенов я употребява на 14 януари 1990 година и си загуби поста. Нашето оръжие бе свободното слово. Чрез него освобождавахме хората от смазващия волята им боязън. И това бе изключително мощно оръжие в „ дълбоката “ провинция.
Това за което през днешния ден с право някои подлагат на критика Съюз на демократичните сили не бе присъединяване ни на Националната кръгла маса, а единодушието за нейния „ модел “. В Полша „ Солидарност “ водеше договаряния с държавното управление и настояваше то да направи отстъпки пред демократичните сили. В България Съюз на демократичните сили одобри да договаря с Българска комунистическа партия и по този начин легитимира тази партия като изменяща се, като част от демократичната смяна. Д-р Ж. Желев бе уверен, че смяната у нас може да се случи единствено с присъединяване на Българска социалистическа партия. Той беше труженик на така наречен национално единодушие. Седем години по-късно същата теза разви при откриването на 38-то Народно заседание при започване на месец май 1997 година Иван Костов – ръководител на трансформирания към този момент в партия Съюз на деморатичните сили.
При това той споделяше тезата за реализиране на „ национално единодушие “ с Българска социалистическа партия „ по всеки съответен въпрос “. Всъщност, това „ национално единодушие “ с комунистите направи българския преход неправдив и непосилен за честните хора и безпределно наслаждение за безчестните. То изключи опцията за декомунизация посредством лустрация на фрагментите на Държавна сигурност и номенклатурата на Българска комунистическа партия. Защото не е допустимо по едно и също време да има „ национално единодушие “ с комунистите и в същото време да бъдат лустрирани техни и Държавна сигурност фрагменти. За подобен развой те не биха били съгласни. И до през днешния ден не са съгласни. А това, че се съгласиха да следват пътят на европейската интеграция бе неизбежно. Съюз на съветските социалистически републики, опората им, се срути, разпадна се и така наречен Варшавски контракт. И нямаше къде да вървят с изключение на да бъдат съгласни с политиката на Съюз на демократичните сили за европейско и евроатлантическо участие на България. Но не трябваше да ги оставяме без лустрация.
Защото без нея в действителност няма същинска декомунизация. Дори се случи противоположното: на крилете на „ националното единодушие “ тези, които трябваше да бъдат лустрирани, овладяха стопански е финансово България, приватизираха за жълти стотинки материални активи на стойност милиарди левове. Днес те са българските олигарси и едри притежатели. Но всичко това се случи след 1997 година, когато Съюз на демократичните сили към този момент не беше коалиция, а партия.
А на извършените на 10 юни 1990 година избори за 7 Велико национално заседание Съюз на демократичните сили завоюва 144 мандата против 211 на ръководещата Българска социалистическа партия и остана в съпротива. Тогава управлението на синята коалиция позволи своята първа сериозна политическа неточност – одобри да
влезе в Народното събрание, с което призна изборите за демократични,
до момента в който в реалност те бяха маниулирани, а резултатите им фалшифицирани от ръководещата Българска комунистическа партия. Веднага последва и втората политическа неточност – ръководителят на НКС доктор Ж.Желев се съгласи да бъде повдигнат и определен за президент от парламент, в който Българска социалистическа партия имаше болшинство. Скандално бе и контрактуваното от доктор Желев с управлението на Българска социалистическа партия, без глобата на Националния координационен съвет, решение да одобри за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев – реализатор на политическата поръчка на Българска социалистическа партия за унищожаването на част от досиетата на Държавна сигурност. Тази „ синьо-червена “ сделка към този момент бе скандална. В Народното събрание срещу нея гласувахме единствено десетина депутатите от РДП и Демократическата партия. Но Сценарият бе в деяние и ръководителят на Народното събрание акад. Николай Тодоров не регистрира нашият глас. Закри небрежно съвещанието без даже да бъдат броени гласовете.
За малко време ръководител на Съюз на демократичните сили стана доктор Петър Берон. За малко, тъй като бе заставен да си подаде оставката при появилите се подозрения за негово съдействие с Държавна сигурност. В началото на 1991 година за ръководител на Съюз на демократичните сили бе определен Филип Димитров, член на Зелената партия.
През пролетта на 1991 година Съюз на демократичните сили позволи още една сериозна политическа неточност – негови политици и специалисти (Иван Костов, Димитър Луджев, Иван Пушкаров) взеха присъединяване в съдружно държавно управление с Българската социалистическа партия – държавното управление на Димитър Попов (1991). Гражданите бяха убеждавани да одобряват тезата, че това е програмно-експертно държавно управление. Истината е, че това бе машинация, тъй като всички държавни управления си имат стратегии и е обикновено специалисти да стават министри. Определението „ програмно-експертно “ държавно управление в този смисъл целеше да прикрие колаборационизма на управленията на Съюз на демократичните сили и Българска социалистическа партия.
Недоволството от този политически ход измежду нашите симпатизанти бе голямо. И разумно последва спад на доверието, което отразяваше и недоволството от неефективната работа на 7-то Велико народно събрание. Затова и на 15 май 1991 година 39 народни представители от Съюз на демократичните сили бойкотирахме посредством оповестяване на безсрочна гладна стачка Народното събрание, изразявайки противоречие с редица текстове на плана за конституция и основно с тези, които съгласно нас бетонираха непромяната в правосъдната система, в която в този миг тотална доминация имаха фрагментите на Българска комунистическа партия и Държавна сигурност. Настоявахме конституцията да бъде призната с референдум. НКС на Съюз на демократичните сили поддържа нашата акция и прикани депутатите на Съюз на демократичните сили да не гласоподават конституцията. Подкрепиха ни студентите и техните преподаватели в цялата страна, поддържа ни и болшинството от членовете и симпатизантите на Съюз на демократичните сили. Но новата конституция бе призната. В парламентарната зала депутатите се прегръщаха и подвигаха чаши с шампанско. След което депутатите от Съюз на демократичните сили, които подписаха новата конституция, напуснаха синята коалиция и образуваха политическите ментета Съюз на демократичните сили –център и СДС–либерали. В тях влязоха част от БСДП отпред с водача на партията доктор П. Дертлиев, Политическият клуб „ Екогласност ”, част от НД „ Екогласност ”, Зелената партия с водач Александър Каракачанов и Федерацията на клубовете за народна власт с водач Петко Симеонов. Това бе
първото огромно разединение в Съюз на демократичните сили, което чудесно обслужи Сценария на Държавна сигурност и Българска социалистическа партия
През идващите години упоменатите партии и водачи се включваха под разнообразни форми в политически планове на социалистическата партия. Въпреки този удар Съюз на демократичните сили съумя да се съвземе и да провокира осъществяване на парламентарни избори за нормално национално заседание.
На 13 октомври 1991 година обединението Съюз на демократичните сили завоюва парламентарните избори за 36-то Народно заседание. За нас гласоподаваха 1 903 567 гласоподаватели. Парламентарната група на Съюз на демократичните сили имаше 110 депутати против 106 на лявата коалиция към Българска социалистическа партия. Третата партия в Народното събрание бе Движение за права и свободи с 24 депутати. Със извоюваните, само че поделени близо 10 % от вота, отделилите се от Съюза СДС-център, СДС-либерали и Български земеделски народен съюз „ Н.Петков “ лишиха опцията за огромна синя изборна победа. Така Съюз на демократичните сили за пръв и единствен път победи Българска социалистическа партия и то единствено с 1% разлика, което не бе задоволително за независимо парламентарно болшинство. И въпреки всичко, след 46 години независимо ръководство, Българска социалистическа партия загуби властта. Демокрацията, както писах тогава, победи в България с малко, само че вечно. Председателят на НКС на Съюз на демократичните сили Филип Димитров бе определен за министър-председател. Освен от депутатите на Съюз на демократичните сили той бе подсилен и от депутатите на Движение за права и свободи, чийто водач тогава бе Ахмед Доган. За ръководител на Народното събрание, също с гласовете на Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи, бе определен водачът на Демократическата партия Стефан Савов. А пишещият тези редове бе определен за ръководител на парламентарната група на синята коалиция. Най-важните парламентарни комисии бяха управлявани от представители на партиите от Съюз на демократичните сили. В държавното управление влязоха представители на всички партии и организации от обединението. Последва още един триумф. На извършените президентски избори за президент на страната бе определен с огромно болшинство доктор Желю Желев. При този избор гласовете на гласоподавателите на Съюз на демократичните сили и на напусналите Съюз на демократичните сили политически обединения, още веднъж се събраха. Вицепрезидент стана известната поетеса Блага Димитрова.
През пролетта на 1992 година синдикатите проведоха поредност от митинги против държавното управление на Съюз на демократичните сили. Това бяха несправедливи митинги. През август президентът доктор Ж. Желев насочи от поляната пред резиденцията си в Бояна безусловно несъответстващи и внушени му от сътрудници свързани с Държавна сигурност, обвинявания против държавното управление. Изостри се борбата и в Народното събрание. Парламентарната група на социалистите изиска оставката на ръководителя на Народното събрание Стефан Савов. Съюз на демократичните сили с поддръжката на част от Движение за права и свободи завоюва гласуването, само че най-неочаквано Савов самичък реши да се отдръпна. След решение на НКС на Съюз на демократичните сили с 15 гласа „ за “ и 1 „ въздържал се “, аз бях препоръчан за ръководител на Народното събрание и бях определен за подобен при започване на месец ноември 1992 година Това стана с гласовете на народните представители от Съюз на демократичните сили и част от Движение за права и свободи.
Правителството на Съюз на демократичните сили и парламентарната група на Съюз на демократичните сили стартираха първите и най-важни политически и стопански промени в страната.
36-то Народно събрание бе наречено „ Парламент на смяната “
То одобри и решение с което падна тайната върху архивите на някогашната Държавна сигурност. За първи път бяха отнети и депутатски имунитети – на водачите на Българска социалистическа партия Андрей Луканов и Александър Лилов. България стана член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята политика към пълноправно участие в НАТО и Европейския съюз. Ратифицирано бе и Споразумението за асоцииране с Европейския съюз, а това бе нашата първа наложителна стъпка по дългия път на евроинтеграцията.
Успехите на държавното управление и парламентарната група на Съюз на демократичните сили срещнаха мощна опозиция от страна на алената съпротива и обвързваните с нея фрагменти на някогашната Държавна сигурност. Движение за права и свободи отдръпна поддръжката си за премиера Филип Димитров. Той реагира прочувствено с искане на избор на доверие и откакто го загуби, подаде оставката на държавното управление. Съюз на демократичните сили загуби изпълнителната власт единствено година откакто бяхме спечелили изборите. Което ни даде и първият властови урок, а точно, че успеха на избори не подсигурява ръководство.
През 1992 година Съюз на демократичните сили промени своя Устав и от коалиция се трансформира в национално придвижване за народна власт, чиято конструкция бе договорно завършената коалиция. Така бе сложено началото на превръщането на обединението в единна политическа партия. Последва загуба на изборите през 1994 година за 37-то Народно заседание. Филип Димитров подаде оставка и за ръководител на НКС бе определен Иван Костов, който към този миг към момента бе безпартиен. За основен секретар бе одобрен Христо Бисеров, по-късно изтъкнат функционер на Движение за права и свободи. В управителния орган на обединението навлязоха „ нови лица “. Всички те бяха решени да изпълнят волята на новия водач за трансформиране на обединението в партия. Защото съгласно Иван Костов „ с коалиция се взема властта, само че с коалиция не се ръководи “. Тази тактика на новото управление сложи всички сини партии и цивилен организации пред голямо тестване. Те трябваше да изберат сред личното си обезличаване в новата синя партия или да продължат политическата си активност отвън Съюз на демократичните сили. Но второто означаваше трагично разединение. Факт е, че то се случи и докара до нови спорове в демократичната общественост. Междувременно бе засилено централизираното управление на партията и се сътвориха условия за взимане на еднолични решения, за „ стесняване на демократичното ветрило “.
Така бе стеснена изборната база на Съюз на демократичните сили и се освободи политическо пространство за активност на други политически партии в дясно и в центъра. Превръщането на Съюз на демократичните сили в партия направи по този начин, че довчерашни съдружни сътрудници станаха политически съперници и съперници даже. Но защото този развой съответства с пагубното ръководство на държавното управление на Българска социалистическа партия с министър председател Жан Виденов жителите не му обърнаха внимание и не регистрираха негативите от него. За всички тях тогава бе значимо да бъде свалено държавното управление на Виденов. Останалото бяха детайлности.
Независимо, че се трансформира в партия, на изборите за 38-то Народно заседание напролет на 1997 година Съюз на демократичните сили инициира основаването на обединението Обединени демократични сили в която влязоха още Демократическата партия, Български земеделски народен съюз „ Народен съюз ”, Вътрешна македонска революционна организация и още няколко по-малки партии. Благодарение на тази коалиция стана допустимо избирането на члена на Националния изпълнителен съвет на Съюз на демократичните сили Петър Стоянов за президент.
Всъщност, това бяха и
последните избори, на които Съюз на демократичните сили победи Българска социалистическа партия
Оттогава изминават 22 години.
Междувременно служебното държавно управление на Стефан Софиянски и държавното управление на ОДС с министър председател Иван Костов съумяха да спрат пагубните резултати от икономическата и финансовата злополука от ръководството на Българска социалистическа партия и да започват още веднъж процесите на промени. Правителството на ОДС реализира триумфи във всички области – реформиране на стопанската система и финансовата система на страната, реституцията, приватизацията, обществената система и опазването на здравето, образованието. Сред външнополитическите му триумфи бе подготовката за участие в НАТО и започването на договарянията за участие в Европейски Съюз. Силен позитивен отзив в страната имаше и анулацията на визите за пътувания на българските жители в Европейски Съюз.
Но Съюз на демократичните сили и държавното управление на ОДС не извършиха две от главните си обещания преди изборите: да бъде потърсена отговорност за виновниците за националната злополука и за банкрута на банките, да се отварят незабавно архивите на Държавна сигурност и да бъдат огласени обществено сътрудниците и сътрудниците на тайните служби в интервала на комунизма. Не се реализира и лустрация на номенклатурните фрагменти на Българска комунистическа партия и Държавна сигурност. Сериозни възражения и до през днешния ден провокира методът на приватизация при която съвсем цялата държавна благосъстоятелност в областта на стопанската система и банковото дело мина в ръцете на някогашни номенклатурни фрагменти на Българска комунистическа партия и функционери на Държавна сигурност. Възражения будят и някои покупко-продажби с компании от Руската федерация и с лица свързани с проведената престъпност. Тези процеси станаха и причина за намаляване на доверието към държавното управление на ОДС, което в допълнение се усили след осъществени неуместни смени на министри в него. Всичко това се оказа решителен фактор за претърпените поредни загуби, както на параментарните, по този начин и на президентските избори през 2001 година
В интервала след 2001 година поредно за ръководители на партията Съюз на демократичните сили бяха определени Надежда Михайлова и Петър Стоянов. Съюз на демократичните сили остана в съпротива на ръководството на Национална движение „Симеон Втори" и Движение за права и свободи с министър председател Симеон Сакскобурготски, както и при ръководството на тройната коалиция БСП-ДПС-НДСВ с министър председател Сергей Станишев. Тежък удар върху синята партия в този интервал нанесоха част от нейните управителни дейци отпред с някогашния ръководител Иван Костов, които взеха решение да изоставен Съюз на демократичните сили и да основат нова дясна партия. Малко преди този момент същата политическа стъпка започнаха Стефан Софиянски и вицепремиерът в държавното управление на ОДС Евгений Бакърджиев. Тези дейности отслабиха съществено партията и доведоха до електорален отлив. Същевременно те не реализираха никаква цел.
Като „ планове “ бяха мъртвородени
Последиците от споровете и разцепленията се демонстрираха най-ярко на локалните избори в София през 2006 година, когато за първи път от началото на демокрацията Съюз на демократичните сили загуби кметското място в столицата. Последва загуба и на президентските избори, където Съюз на демократичните сили не издигна собствен претендент, само че поддържа препоръчаният от новосъздадената партия ДСБ претендент. Още по-тежка бе загубата на първите избори за Европейски парламент, на които Съюз на демократичните сили не съумява да завоюва нито един мандат. Последователно ръководителите на Съюз на демократичните сили Надежда Михайлова и Петър Стоянов подадоха оставки. През 2007 година за ръководител на партията бе определен Пламен Юруков. За следващ път Съюз на демократичните сили промени своя правилник. През декември 2008 година за ръководител бе определен Мартин Димитров. През пролетта на 2009 година Съюз на демократичните сили и ДСБ, поучени от горчивия опит на загубите, подписаха съдружно съглашение за основаване на „ Синя коалиция “ и за общо явяване на изборите за народен и европейски парламент през същата година.
На изборите за 41 Народно събрание, през лятото на 2009 година „ Синята коалиция ” получи едвам 6,76% и разгласи, че ще поддържа държавното управление, формирано от спечелилата изборите дясноцентристка партия ГЕРБ – член, дружно със Съюз на демократичните сили и ДСБ, на Европейската национална партия. В интервала след 2011 година, парламентарната група на „ Синята коалиция “ последователно зае опозиционна позиция по отношение на ръководещата партия ГЕРБ. Националният съвет на Съюз на демократичните сили на съвещание в края на месец май 2012 година взе решение да не поддържа плана за ново съдружно съглашение с ДСБ. Поради противоречие с това решение ръководителят на Съюз на демократичните сили Мартин Димитров подаде оставка и стана част от политическото управление на „ танцувалото “ единствено едно лято дясно обединяване „ Нова Република “. За ръководител на Съюз на демократичните сили бе определен доктор Емил Кабаиванов, през днешния ден повече прочут като сполучлив наследник кмет на Карлово.
На парламентарните избори през месец май 2013 година Съюз на демократичните сили претърпява политическа злополука и остана за първи път от своето основаване отвън Народното събрание. Председателят му доктор Кабаиванов и цялото управление подадоха оставка. През месец юли 2013 година за ръководител бе определен Божидар Лукарски – член на Съюз на демократичните сили от 1999 година През месец август 2013 година Съюз на демократичните сили се причисли към инициирания от ДСБ и „ Движение България на жителите “ нов политически план „ Реформаторски блок “. Формирането на този блок като коалиция от политически партии и „ ръководството ” му посредством „ цивилен съвет, ” в действителност бяха опит да се възвърне първичната концепция за Съюз на демократичните сили като „ национално движние завършено като политическа коалиция ” и по този начин индиректно Иван Костов, един от основателите за основаването на Реформаторския блок, призна неуспехът си с разбиването на обединението Съюз на демократичните сили и превръщането й в „ единна партия ”.
На изборите на 5 октомври 2014 година Съюз на демократичните сили като част от Реформаторския блок реализира резултат, който му разреши да участва още веднъж в Народното събрание и малко-по-късно да взе участие във образуването на новото съдружно държавно управление на страната, дружно с победилата на изборите партия ГЕРБ. Председателят Божидар Лукарски бе определен за министър на стопанската система. Но доста скоро и Реформаторският блок сподели, че страда от същите, всъщност
левичарски, заболявания, присъщи в разнообразни интервали и на Съюз на демократичните сили
Той не остана обединен. Разцеплението му и невъзможността за ново обединяване, направиха по този начин, че всички партии от него станаха извънпарламентарна съпротива. И такива са те и сега.
За нов ръководител на Съюз на демократичните сили на 23 Национална конференция през 2018 година бе определен доктор Румен Христов, член на Националния координационен съвет на Съюз на демократичните сили в интервала 1990 – 1992 година, заместник-министър на земеделието в кабинета на Филип Димитров и министър на земеделието в служебните държавни управления на Ренета Инджова и Стефан Софиянски. В този избор мнозина видяха символна среща сред новото и остарялото политическо съществуване на Съюза. При това и триумфът не закъсня. На евроизборите през актуалната година Съюз на демократичните сили съумя да изпрати в Европарламента собствен народен представител употребявайки съдружния формат предложен от Европейската национална партия. След това се показа доста добре и на локалните избори като е реалност, че получи повече места за общински съветници, регионални и общински кметове в страната от самозатворилата се в нарцистично самоопиянение тройна коалиция „ Демократична България “. Но надалеч по-положителното бе, че Съюз на демократичните сили още веднъж взе участие в изборна борба за реализиране на победа над Българска социалистическа партия. И съумя, с помощта на сполучливото си коалиране с Политическа партия ГЕРБ, партия също член на Европейската национална партия.
През миналите от основаването му 30 години Съюзът на демократичните сили мина през разнообразни организационни стадии, преодоля доста вътрешни проблеми. Но това не трансформира обстоятелството, че историческата смяна в България е обвързвана неделимо с историята на Съюза и не е била допустима без него. Затова и дано не ви изненадва прогнозата ми, че на идващите парламентарни избори Съюз на демократичните сили ще бъде показан още веднъж в българския парламент. Защото българското Народно заседание ще има потребност от опит. А какво друго е Съюзът на демократичните сили с изключение на огромна българска демократична традиция и опит, съчетани с европейско политическо настояще./sds.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ