Гений: Акад. Стефан Младенов знаел 27 езика
Академик Стефан Младенов (1880-1963) е може би най-значителната фигура в историята на цялото българско езикознание. Роден е преди 142 години - на 15 декември 1880 година във Видин, където приключва класическия отдел на локалната гимназия (1897 г.) и демонстрира изключителни пристрастености към проучването на непознати езици.
Знаел е безупречно 18 езика, а е употребил общо 27. Благодарение на труда и настойчивостта си той овладява освен всички славянски езици, само че и старогръцки, новогръцки, латински, староиндийски, староарменски, староперсийски, арабски, турски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, албански, маджарски, румънски, без да се броят известните му и публикувани италиански, испански и португалски.
Още като възпитаник той овладява класическите езици, старобългарски, съветски и немски език, а в течение на една година след завършването на приблизително обучение (не продължава незабавно образованието си заради липса на средства) усвоява френски език, почва да учи британски и в същото време превежда от немски.
От 1898 до 1902 година следва славянска лингвистика във Висшето учебно заведение. Тук ползите му към езикознанието се задълбочават, като изключително се концентрира върху славянските езици. От това време е и първата му научна обява [Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село, Видинско, 1901].
Важно значение за оформянето му като академик изиграват специализациите (1903 – 1905 г.) във Виена при В. Ягич, К. Иречек, П. Кречмер, в Санкт Петербург при Я. Бодуен де Куртене, П. А. Лавров, А. И. Соболевски, и в Прага при Л. Нидерле, И. Поливка, И. Зубати, Фр. Пастърнек, както и по-сетнешните му научни командировки в Париж и Мюнхен (1911 – 1912 г.).
През 1905 година защищава в Пражкия университет докторска дисертация на тематика За измененията на граматическия жанр в славянските езици (рецензенти са Фр. Пастърнек и И. Поливка), която е отпечатана през 1907 година До 1910 година е преподавател във II Софийска мъжка гимназия, когато е определен за доцент по история на българския език в Софийския университет.
От 1916 година е ексклузивен, а от 1921 година – постоянен професор и началник на катедрата по относително езикознание, която оглавява до 1948 година В интервала 1923-1924 година е декан на Историко-филологическия факултет.
Като академични учител чете многочислени лекционни курсове: история на българския език, българска диалектология, звукофизиология, български синтаксис, българско акцентиране, българска етимология, старобългарски език в лексикално отношение, български книжовен език, общо езикознание, пролог в пробната фонетика, пролог в индоевропейската граматика, староиндийски (санскритски) език, индоевропейска морфология предвид на староиндийската, формиране на имената в индоевропейските езици, индоевропейското езиково семейство, готски език, старогорнонемски език, гръцка морфология предвид на основните индоевропейски езици, пролог в сравнителната фонетика и морфология на испанския език и други
Като представител на българското езикознание участвува в Първия (Хага, 1928 г.), Втория (Женева, 1931 г.), Третия (Рим, 1933 г.) и Четвъртия (Копенхаген, 1936 г.) Международен лингвистичен конгрес, както и в Първия в Прага, 1929 г.), във Втория (Варшава и Краков, 1934) Международен конгрес на славянските филолози […], където неведнъж слага въпроса за точното название на Кирило-Методиевия език, а в научен проект защищава позициите на младограматизма и влиза в остри полемики с представителите па Пражкия лингвистичен кръжок.
От 1918 година е член-кореспондент, a oт 1929 година – автентичен член на Българска академия на науките. През 1951 година, макар че е в преклонна възраст, Ст. Младенов застава отпред на секцията за история на българския език и на секцията за общо езикознание и типичен езици към новосъздадения Институт за български език при Българска академия на науките, където продължава да работи до гибелта си през 1963 година (София).
Член-кореспондент на Академията на науките на Съюз на съветските социалистически републики от 1929 година (единственият български академик, който е член на тази академия преди 09.09.1944 г.), на Полската академия на науките в Краков от 1929 година, на Славянския семинар при Кралския лицей на Лондонски университет от 1929 година, на Славянския институт в Прага от 1929 година, на Германската академия на науките от 1942 година
Ст. Младенов работи и има приноси в съвсем всички области на езиковата просвета – от общото езикознание до езиковата просвета и езиковото строителство.
Той разгласява на разнообразни езици в над 50 задгранични и над 70 български издания, като някои от съчиненията му и до през днешния ден показват българската славистика пред света. Между най-значителните му съчинения (Ст. Младенов има към 1200 публикации) са и тези, които имат директно отношение към славистиката и българистиката, включително и диалектологията.
Към първата му обява и докторската дисертация ще прибавим: Старите немски заемки в славянските езици (1908), Славянския зтимологии (Варшава, 1909, 1910, 1914), Zur bulgarischen Dialektologie (Krakow, 1911,1912,1930), Zur slavischen Wortforschung (Berlin, 1912, 1913), K вопросу o границе сред болгарским и сербским языком (Варшава, 1914), Мекостта на съгласните в българските приказва (1915), Студии по славянско и относително езикознание (1920), Вероятни и мними останки от езика на Аспаруховите българи в новобългарската тирада (1921), Към въпроса за езиковото нововъведение у нас (1921), Кратка граматика на църковно-славянския език, със алманах и речник (1924), Български културни думи от остарял индоевропейски генезис (1926), Два въпроса из старобългарската граматика (1926), Границите на българската тирада в предишното и през днешния ден (1927), Въпросът за езика и народността на македонците в славянската лингвистика (1927), Славянски успоредици към някои мними фински думи в немските езици (1928), Geschichte der bulgarischen Sprache (Berlin – Leipzig, 1929; български превод – История на българския език, София, 1979), Охридският диалект и великосърбиянците (1929), Последен опит да се изопачи истината релативно говора на македонските славяни (1929), Тарикатският език на българските възпитаници (1930), Основни и второстепенни въпроси на новобългарската граматика (1934), История на българския езикза българската езикова история (София, 1935), Значение на боянския надпис (1935), Принос към проучването на българските приказва в Източна и Западна Тракия (1936), Бележки за алитерацията (засловно съзвучие) в българската национална книжовност, с оглед към пословици и поговорки от турско родословие (1939), Граматика на българския език (София, 1939; в съавторство със Ст. Попвасилев), Българският език в светлината на балканистиката (1939) и други Отделни писания са отдадени на езика и езиковата активност на български писатели – Към оценката на Вазовата активност от езиково-историческо становище (1921), Бележки за езика на А. Т. Страшимиров (1932), Към вокализма на българския литературен език предвид на римите у най-видните поети (1934) и други
Тук ще отнесем и значимите прояви на неговата лексикографска активност: Речник на непознатите думи в българския език с пояснения за произхода и състава им (София, 1932), Етимологически и правописен речник на българския литературен език (София, 1941), Български разяснителен речник. Т. I. А-К. (София, 1951), Български разяснителен речник Т. ІІ (даден за щемпел в 1956 г.).
Не бива да се подценяват и многогодишните старания на учения за чиста, изразителна и самобитна българска тирада, демонстрирани на страниците на редактираното от него и от Ст. Попвасилев списание Родна тирада (1927-1943 г.).
Друга група писания на Ст. Младенов са свързани най-вече с проблеми на общото и индоевропейското езикознание: Значение на семантичните успоредици в индоевропейското езикознание (Krakow, 1921), Към проучването на така наречен хипертрофия в индоевропейските езици (1923), Мислене и език (1923), Забележки върху етимологията на някои турски и гръцки думи… (1926), Увод в общото езикознание (София, 1927; II изд. София, 1943), Няколко теории за далечното роднинство на евроазийските езици (1928-1929), Някои езикословни въпроси… за развоя на детския говорСравнително и индоевропейско езикознание (1927), (София, 1936), Gemeinsame Eigentümlichkeiten und Elemente der indogermanischen, türkischen und mongolischen SprachenМорфологическа и генеалогическа подредба на езиците с оглед към индоевропейските и уралоалтайските езици (1937), (1951) и мн. други
Приноси в общото и индоевропейското езикознание вършат и редица от съчиненията му, маркирани в групата писания със славистична и българистична устременост.
Знаел е безупречно 18 езика, а е употребил общо 27. Благодарение на труда и настойчивостта си той овладява освен всички славянски езици, само че и старогръцки, новогръцки, латински, староиндийски, староарменски, староперсийски, арабски, турски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, албански, маджарски, румънски, без да се броят известните му и публикувани италиански, испански и португалски.
Още като възпитаник той овладява класическите езици, старобългарски, съветски и немски език, а в течение на една година след завършването на приблизително обучение (не продължава незабавно образованието си заради липса на средства) усвоява френски език, почва да учи британски и в същото време превежда от немски.
От 1898 до 1902 година следва славянска лингвистика във Висшето учебно заведение. Тук ползите му към езикознанието се задълбочават, като изключително се концентрира върху славянските езици. От това време е и първата му научна обява [Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село, Видинско, 1901].
Важно значение за оформянето му като академик изиграват специализациите (1903 – 1905 г.) във Виена при В. Ягич, К. Иречек, П. Кречмер, в Санкт Петербург при Я. Бодуен де Куртене, П. А. Лавров, А. И. Соболевски, и в Прага при Л. Нидерле, И. Поливка, И. Зубати, Фр. Пастърнек, както и по-сетнешните му научни командировки в Париж и Мюнхен (1911 – 1912 г.).
През 1905 година защищава в Пражкия университет докторска дисертация на тематика За измененията на граматическия жанр в славянските езици (рецензенти са Фр. Пастърнек и И. Поливка), която е отпечатана през 1907 година До 1910 година е преподавател във II Софийска мъжка гимназия, когато е определен за доцент по история на българския език в Софийския университет.
От 1916 година е ексклузивен, а от 1921 година – постоянен професор и началник на катедрата по относително езикознание, която оглавява до 1948 година В интервала 1923-1924 година е декан на Историко-филологическия факултет.
Като академични учител чете многочислени лекционни курсове: история на българския език, българска диалектология, звукофизиология, български синтаксис, българско акцентиране, българска етимология, старобългарски език в лексикално отношение, български книжовен език, общо езикознание, пролог в пробната фонетика, пролог в индоевропейската граматика, староиндийски (санскритски) език, индоевропейска морфология предвид на староиндийската, формиране на имената в индоевропейските езици, индоевропейското езиково семейство, готски език, старогорнонемски език, гръцка морфология предвид на основните индоевропейски езици, пролог в сравнителната фонетика и морфология на испанския език и други
Като представител на българското езикознание участвува в Първия (Хага, 1928 г.), Втория (Женева, 1931 г.), Третия (Рим, 1933 г.) и Четвъртия (Копенхаген, 1936 г.) Международен лингвистичен конгрес, както и в Първия в Прага, 1929 г.), във Втория (Варшава и Краков, 1934) Международен конгрес на славянските филолози […], където неведнъж слага въпроса за точното название на Кирило-Методиевия език, а в научен проект защищава позициите на младограматизма и влиза в остри полемики с представителите па Пражкия лингвистичен кръжок.
От 1918 година е член-кореспондент, a oт 1929 година – автентичен член на Българска академия на науките. През 1951 година, макар че е в преклонна възраст, Ст. Младенов застава отпред на секцията за история на българския език и на секцията за общо езикознание и типичен езици към новосъздадения Институт за български език при Българска академия на науките, където продължава да работи до гибелта си през 1963 година (София).
Член-кореспондент на Академията на науките на Съюз на съветските социалистически републики от 1929 година (единственият български академик, който е член на тази академия преди 09.09.1944 г.), на Полската академия на науките в Краков от 1929 година, на Славянския семинар при Кралския лицей на Лондонски университет от 1929 година, на Славянския институт в Прага от 1929 година, на Германската академия на науките от 1942 година
Ст. Младенов работи и има приноси в съвсем всички области на езиковата просвета – от общото езикознание до езиковата просвета и езиковото строителство.
Той разгласява на разнообразни езици в над 50 задгранични и над 70 български издания, като някои от съчиненията му и до през днешния ден показват българската славистика пред света. Между най-значителните му съчинения (Ст. Младенов има към 1200 публикации) са и тези, които имат директно отношение към славистиката и българистиката, включително и диалектологията.
Към първата му обява и докторската дисертация ще прибавим: Старите немски заемки в славянските езици (1908), Славянския зтимологии (Варшава, 1909, 1910, 1914), Zur bulgarischen Dialektologie (Krakow, 1911,1912,1930), Zur slavischen Wortforschung (Berlin, 1912, 1913), K вопросу o границе сред болгарским и сербским языком (Варшава, 1914), Мекостта на съгласните в българските приказва (1915), Студии по славянско и относително езикознание (1920), Вероятни и мними останки от езика на Аспаруховите българи в новобългарската тирада (1921), Към въпроса за езиковото нововъведение у нас (1921), Кратка граматика на църковно-славянския език, със алманах и речник (1924), Български културни думи от остарял индоевропейски генезис (1926), Два въпроса из старобългарската граматика (1926), Границите на българската тирада в предишното и през днешния ден (1927), Въпросът за езика и народността на македонците в славянската лингвистика (1927), Славянски успоредици към някои мними фински думи в немските езици (1928), Geschichte der bulgarischen Sprache (Berlin – Leipzig, 1929; български превод – История на българския език, София, 1979), Охридският диалект и великосърбиянците (1929), Последен опит да се изопачи истината релативно говора на македонските славяни (1929), Тарикатският език на българските възпитаници (1930), Основни и второстепенни въпроси на новобългарската граматика (1934), История на българския езикза българската езикова история (София, 1935), Значение на боянския надпис (1935), Принос към проучването на българските приказва в Източна и Западна Тракия (1936), Бележки за алитерацията (засловно съзвучие) в българската национална книжовност, с оглед към пословици и поговорки от турско родословие (1939), Граматика на българския език (София, 1939; в съавторство със Ст. Попвасилев), Българският език в светлината на балканистиката (1939) и други Отделни писания са отдадени на езика и езиковата активност на български писатели – Към оценката на Вазовата активност от езиково-историческо становище (1921), Бележки за езика на А. Т. Страшимиров (1932), Към вокализма на българския литературен език предвид на римите у най-видните поети (1934) и други
Тук ще отнесем и значимите прояви на неговата лексикографска активност: Речник на непознатите думи в българския език с пояснения за произхода и състава им (София, 1932), Етимологически и правописен речник на българския литературен език (София, 1941), Български разяснителен речник. Т. I. А-К. (София, 1951), Български разяснителен речник Т. ІІ (даден за щемпел в 1956 г.).
Не бива да се подценяват и многогодишните старания на учения за чиста, изразителна и самобитна българска тирада, демонстрирани на страниците на редактираното от него и от Ст. Попвасилев списание Родна тирада (1927-1943 г.).
Друга група писания на Ст. Младенов са свързани най-вече с проблеми на общото и индоевропейското езикознание: Значение на семантичните успоредици в индоевропейското езикознание (Krakow, 1921), Към проучването на така наречен хипертрофия в индоевропейските езици (1923), Мислене и език (1923), Забележки върху етимологията на някои турски и гръцки думи… (1926), Увод в общото езикознание (София, 1927; II изд. София, 1943), Няколко теории за далечното роднинство на евроазийските езици (1928-1929), Някои езикословни въпроси… за развоя на детския говорСравнително и индоевропейско езикознание (1927), (София, 1936), Gemeinsame Eigentümlichkeiten und Elemente der indogermanischen, türkischen und mongolischen SprachenМорфологическа и генеалогическа подредба на езиците с оглед към индоевропейските и уралоалтайските езици (1937), (1951) и мн. други
Приноси в общото и индоевропейското езикознание вършат и редица от съчиненията му, маркирани в групата писания със славистична и българистична устременост.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ