Стойчо Младенов: За мен Гунди е като Господ!
Агенция БЛИЦ разгласява втората част от изявлението със Стойчо Младенов в новата ни продукция подкаст БЛИЦ LIVE. Легендата на ЦСКА повдигна завесата на персоналния си живот и разкри доста тъжни неща от детството си. Настоящият действен шеф на ФК ЦСКА 1948 Сф призна и кои са футболните му кумири – Георги Аспарухов и Димитър Якимов, признавайки, че за него Гунди е като Господ.
-Г-н Младенов, роден сте на 12 април 1957 година в село Плоски, Благоевградско. Бихте ли ни разказали освен това за родното ви място и за родителите ви?
-За страдание растях в беднотия, само че в извънредно работливо семейство. Аз доста малко години живях в Плоски. Когато приключих първи клас, се изселихме в Димитровград. Това беше нов град и много хора сториха същото като нас – да се преселят там. Там се откри опция за работа и моите родители се възползваха. Така че множеството ми детски мемоари са от Димитровград. Малко такива имам от Плоски. Бяха сложни години за мен и за фамилията ми. И майка ми, и татко ми, и сестрите ми работиха в Циментовия цех в Димитровград. Аз учех първо в Черноконево – квартал на Димитровград. След това приключих междинното си обучение в Димитровград.
-Казахте, че имате две сестри. Каква е разликата във възрастта сред тях и вас?
-Първо се ражда огромната ни сестра Стефка, след това – Елена. Разликата сред тях и мен е по-голяма, тъй като по-късно се ражда мой брат, който обаче се разболява и почива още като бебе. И по-късно се появявам аз. Може би, в случай че не е бил умрял брат ми, нямаше да ме има, нямаше да го има Стойчо Младенов. Така че – ето по този метод се разви животът в нашето семейство.
-Какво дете бяхте – палаво, кротко…
-Това, което майка ми, Бог да я елементарни, разказваше, е че съм бил извънредно деятелен. Ставах за работа за всичко у дома. Брал съм дори и тютюн. Помня, че ставахме рано заран пред изгрев слънце да берем тютюн. И какво ли още не съм правил. Всичко. А първите ми крачки, които съм направил в живота, са били ориентирани към една дребна топка. Точно тогава са се появили наченките ми към любовта към футбола.
–Във вашия жанр има ли спортисти?
-Не, не. Няма състезател.
-Какъв възпитаник бяхте?
-Не бях от най-хубавите, тъй като бягах от избрани часове, с цел да спортувам. Когато имахме физкултура, аз карах по 2-3 часа, а трябваше по стратегия единствено един. Но аз се застоявах в часовете по физкултура на идващите паралелки и не посещавах другите занятия на моя клас. Освен това играех освен футбол, а баскетбол, волейбол, хандбал. Участвах във всички тимове на учебното заведение ни – има ли съревнование по волейбол, аз съм в отбора, има ли баскетбол, аз съм отново там. Хандбал – също. За футбол да не приказваме. До ден-днешен има мои фотоси с купи в учебното заведение. Бях всестранно развъртян състезател. Имаше един миг дали да избера волейбола или футбола. Учители и треньори се колебаеха накъде да ме насочат. Но аз избрах футбола.
-Като дете имахте ли футболен идол?
-Имам такива и до ден-днешен. Те са двама. Единият е Георги Аспарухов. Заради него пропътувах дистанцията от Димитровград до Стара Загора с колело, с цел да отида на мач. Нямах пари да си купя билет. След мача чаках да видя Гунди от близко, с цел да му се развеселявам. Това беше едно благополучие и наслаждение за мен. Другият ми любим е Димитър Якимов – феномен, който аз издигам до пиедестала на Гаринча. Един необикновен футболист. Якимов беше прословут. Беше прословут футболист! За него не беше проблем на една носна кърпичка да излъже двама или трима футболисти. Залепваше топката за краката си и нямаше кой да му я отнеме. Беше феномен! Сега футболът е изменен. Разчита се повече на експанзията, на скоростта, на единоборствата. Преди техничните футболисти задържаха топката и правеха чудеса с нея.
-Като споменахте Гунди, извънредно време е да ви задам един въпрос. Отдавна върви слух, че като дребен сте били почитател на Левски, само че след това се ориентирате в алената посока?
-Ами хората са се заблудили може би от това, че един от любимците ми е Гунди. Възможно е като дребен да съм споделил нещо, което на някой да му е направил усещане. Но в действителност вървях да го виждам Гунди. За мен той е като Господ. Голяма персона. По това време цяла България му се кланяше, всички му се възхищаваха. Песен се написа за него и за Котков след гибелта им.
-Помните ли 30 юни 1971 година, когато е злополуката, при която умират двамата с Котков? Тогава сте били на 14 години.
-Да, помня. Това беше покруса. Всички футболни почитатели изстрадаха този миг. Има огромна разлика от този момент и в този момент. Тогава левскари и цесекари сядаха дружно да гледат мача сред двата тима. Имаше другарство сред фенската маса, а в този момент има едно разделяне, което не е единствено във футбола. А във всички сфери, в политиката, което е тъпо. Стига се до експанзии, побоища, имаше дори и смъртни случаи.
-Кой е обичаният ви цвят?
-Синият.
-Синият? Защо?
-Защото най-вече ми отива на очите. Използвам го като декор.
-Любимото ви число?
-11. Да, с №8 на гърба вкарах двата гола на Ливърпул, само че все пак избирам 11.
-Любим филм имате ли?
-Много са филмите, които ме впечатляват.
-Любим български артист?
-Стефан Данаилов – исполин. Имах опцията да се познаваме. Един умен човек, огромна големина.
-Любим българин от историята ни?
-Васил Левски – Апостола на свободата.
-Каква ще посъветвате младежите, които по-рядко поглеждат към спорта за сметка на компютрите, таблетите, телефоните?
-Ако в тия телефони и компютри има какво да се чете, е позитивно и хубаво. Но, в случай че се гледа пошлостта - това е покруса. В днешно време, като тръгнем по улиците, виждаме по какъв начин хората не гледат в краката си, а в телефоните. Това отдалечава младежите от действителността. Ще ги съветвам да сбъдват фантазиите си, да се стремят да ги осъществен. Случва се с труд, а не с очакване, че Господ ще помогне. Той оказва помощ на работливите. Аз научих нещо доста значимо, до момента в който бях в Португалия. За страдание малко късно го научих, тъй като доскоро ви споделих, че съм бягал от часове в учебно заведение, за което се самокритикувам. Та от Португалия научих, че един човек, с цел да успее, той би трябвало да умее да се лишава, да страда от лишенията. Може да ти се пие, бира, няма да е пиеш, макар че това е един тип наслаждение. Може да ти се желае да отидеш на дискотека вечерта, само че няма да го направиш. Това е страданието. Да умееш да се лишаваш в името на нещо, което си сложил за цел. Мечтите се реализират единствено с труд и в същото време е нужно да умееш да страдаш. Аз първата си бира изпих чак на 29 години. Първата си чаша вино я изпих на същата възраст, когато играех в Португалия. Дотогава не знаех какво е цигара, какво е алкохол. Опитаха се да ме вкарат в комара.
-Така ли? Кой и по кое време се опита?
-Още когато играех в Димитровград. Те играеха на карти, залагаха. Но аз избягвах тези неща. До ден-днешен. Благодаря на Господ, а аз имам вяра в Господ, че ме е предпазил от всичките тези неща. Но в действителност ние самите би трябвало да се предпазваме и да си знаем всяка стъпка къде стъпваме.
– За край. Имате двама синове, говорили сме нееднократно за Алекс и Стойчо, както и за брачната половинка ви Дарина – по какъв начин сте се срещнали. Но имате внучки. Кажете ни освен това за тях.
– Да, имам две прелестни внучки. Даря е огромната, Изабел е дребната. Даря даже изпя преди време песента: „ Още от дете… “, има я на видео записана. Тя си е цесекарка. Изабел е към момента дребна. Не може да прави разлика дали да отиде към Левски, ЦСКА или някой различен тим. Но малко по малко започваме да я запалителен. Така че – ще я заведа скоро на стадиона.
-Г-н Младенов, роден сте на 12 април 1957 година в село Плоски, Благоевградско. Бихте ли ни разказали освен това за родното ви място и за родителите ви?
-За страдание растях в беднотия, само че в извънредно работливо семейство. Аз доста малко години живях в Плоски. Когато приключих първи клас, се изселихме в Димитровград. Това беше нов град и много хора сториха същото като нас – да се преселят там. Там се откри опция за работа и моите родители се възползваха. Така че множеството ми детски мемоари са от Димитровград. Малко такива имам от Плоски. Бяха сложни години за мен и за фамилията ми. И майка ми, и татко ми, и сестрите ми работиха в Циментовия цех в Димитровград. Аз учех първо в Черноконево – квартал на Димитровград. След това приключих междинното си обучение в Димитровград.
-Казахте, че имате две сестри. Каква е разликата във възрастта сред тях и вас?
-Първо се ражда огромната ни сестра Стефка, след това – Елена. Разликата сред тях и мен е по-голяма, тъй като по-късно се ражда мой брат, който обаче се разболява и почива още като бебе. И по-късно се появявам аз. Може би, в случай че не е бил умрял брат ми, нямаше да ме има, нямаше да го има Стойчо Младенов. Така че – ето по този метод се разви животът в нашето семейство.
-Какво дете бяхте – палаво, кротко…
-Това, което майка ми, Бог да я елементарни, разказваше, е че съм бил извънредно деятелен. Ставах за работа за всичко у дома. Брал съм дори и тютюн. Помня, че ставахме рано заран пред изгрев слънце да берем тютюн. И какво ли още не съм правил. Всичко. А първите ми крачки, които съм направил в живота, са били ориентирани към една дребна топка. Точно тогава са се появили наченките ми към любовта към футбола.
–Във вашия жанр има ли спортисти?
-Не, не. Няма състезател.
-Какъв възпитаник бяхте?
-Не бях от най-хубавите, тъй като бягах от избрани часове, с цел да спортувам. Когато имахме физкултура, аз карах по 2-3 часа, а трябваше по стратегия единствено един. Но аз се застоявах в часовете по физкултура на идващите паралелки и не посещавах другите занятия на моя клас. Освен това играех освен футбол, а баскетбол, волейбол, хандбал. Участвах във всички тимове на учебното заведение ни – има ли съревнование по волейбол, аз съм в отбора, има ли баскетбол, аз съм отново там. Хандбал – също. За футбол да не приказваме. До ден-днешен има мои фотоси с купи в учебното заведение. Бях всестранно развъртян състезател. Имаше един миг дали да избера волейбола или футбола. Учители и треньори се колебаеха накъде да ме насочат. Но аз избрах футбола.
-Като дете имахте ли футболен идол?
-Имам такива и до ден-днешен. Те са двама. Единият е Георги Аспарухов. Заради него пропътувах дистанцията от Димитровград до Стара Загора с колело, с цел да отида на мач. Нямах пари да си купя билет. След мача чаках да видя Гунди от близко, с цел да му се развеселявам. Това беше едно благополучие и наслаждение за мен. Другият ми любим е Димитър Якимов – феномен, който аз издигам до пиедестала на Гаринча. Един необикновен футболист. Якимов беше прословут. Беше прословут футболист! За него не беше проблем на една носна кърпичка да излъже двама или трима футболисти. Залепваше топката за краката си и нямаше кой да му я отнеме. Беше феномен! Сега футболът е изменен. Разчита се повече на експанзията, на скоростта, на единоборствата. Преди техничните футболисти задържаха топката и правеха чудеса с нея.
-Като споменахте Гунди, извънредно време е да ви задам един въпрос. Отдавна върви слух, че като дребен сте били почитател на Левски, само че след това се ориентирате в алената посока?
-Ами хората са се заблудили може би от това, че един от любимците ми е Гунди. Възможно е като дребен да съм споделил нещо, което на някой да му е направил усещане. Но в действителност вървях да го виждам Гунди. За мен той е като Господ. Голяма персона. По това време цяла България му се кланяше, всички му се възхищаваха. Песен се написа за него и за Котков след гибелта им.
-Помните ли 30 юни 1971 година, когато е злополуката, при която умират двамата с Котков? Тогава сте били на 14 години.
-Да, помня. Това беше покруса. Всички футболни почитатели изстрадаха този миг. Има огромна разлика от този момент и в този момент. Тогава левскари и цесекари сядаха дружно да гледат мача сред двата тима. Имаше другарство сред фенската маса, а в този момент има едно разделяне, което не е единствено във футбола. А във всички сфери, в политиката, което е тъпо. Стига се до експанзии, побоища, имаше дори и смъртни случаи.
-Кой е обичаният ви цвят?
-Синият.
-Синият? Защо?
-Защото най-вече ми отива на очите. Използвам го като декор.
-Любимото ви число?
-11. Да, с №8 на гърба вкарах двата гола на Ливърпул, само че все пак избирам 11.
-Любим филм имате ли?
-Много са филмите, които ме впечатляват.
-Любим български артист?
-Стефан Данаилов – исполин. Имах опцията да се познаваме. Един умен човек, огромна големина.
-Любим българин от историята ни?
-Васил Левски – Апостола на свободата.
-Каква ще посъветвате младежите, които по-рядко поглеждат към спорта за сметка на компютрите, таблетите, телефоните?
-Ако в тия телефони и компютри има какво да се чете, е позитивно и хубаво. Но, в случай че се гледа пошлостта - това е покруса. В днешно време, като тръгнем по улиците, виждаме по какъв начин хората не гледат в краката си, а в телефоните. Това отдалечава младежите от действителността. Ще ги съветвам да сбъдват фантазиите си, да се стремят да ги осъществен. Случва се с труд, а не с очакване, че Господ ще помогне. Той оказва помощ на работливите. Аз научих нещо доста значимо, до момента в който бях в Португалия. За страдание малко късно го научих, тъй като доскоро ви споделих, че съм бягал от часове в учебно заведение, за което се самокритикувам. Та от Португалия научих, че един човек, с цел да успее, той би трябвало да умее да се лишава, да страда от лишенията. Може да ти се пие, бира, няма да е пиеш, макар че това е един тип наслаждение. Може да ти се желае да отидеш на дискотека вечерта, само че няма да го направиш. Това е страданието. Да умееш да се лишаваш в името на нещо, което си сложил за цел. Мечтите се реализират единствено с труд и в същото време е нужно да умееш да страдаш. Аз първата си бира изпих чак на 29 години. Първата си чаша вино я изпих на същата възраст, когато играех в Португалия. Дотогава не знаех какво е цигара, какво е алкохол. Опитаха се да ме вкарат в комара.
-Така ли? Кой и по кое време се опита?
-Още когато играех в Димитровград. Те играеха на карти, залагаха. Но аз избягвах тези неща. До ден-днешен. Благодаря на Господ, а аз имам вяра в Господ, че ме е предпазил от всичките тези неща. Но в действителност ние самите би трябвало да се предпазваме и да си знаем всяка стъпка къде стъпваме.
– За край. Имате двама синове, говорили сме нееднократно за Алекс и Стойчо, както и за брачната половинка ви Дарина – по какъв начин сте се срещнали. Но имате внучки. Кажете ни освен това за тях.
– Да, имам две прелестни внучки. Даря е огромната, Изабел е дребната. Даря даже изпя преди време песента: „ Още от дете… “, има я на видео записана. Тя си е цесекарка. Изабел е към момента дребна. Не може да прави разлика дали да отиде към Левски, ЦСКА или някой различен тим. Но малко по малко започваме да я запалителен. Така че – ще я заведа скоро на стадиона.
Източник: novsport.com
КОМЕНТАРИ