Огорчава ме търпението на българина, който продължава да носи мълчаливо гнета на своите управници ~ Йордан РАДИЧКОВ
1996 година Едно Радичково изявление, част от прелюбопитните диалози с писателя в интервала от началото на 60-те доникъде на 90-те години, събрани в книгата „ Йордан Радичков. Интервюта “ (Изд. НИКЕ).
Господин Радичков, вижда ли му се краят на тежестта?
За света не мога да приказвам, само че за тежестта ни мисля, че ние, българите, занапред ще има да патим. България наподобява на един препълнен с пасажери трен, който се носи през дефилето. Машинистът постоянно надува локомотивната свирка, с цел да придаде жизненост на пътуването. По прозорците са се надвесили пасажери и гледат на открито. Някои от тях махат с ръце на служащи по полето. Мнозина се взират надалеч напред и с смут откриват, че железопътният мост начело се е срутил, а върху железопътното трасе са разпилени изкривени релси и железа. Влакът продължава да се носи напред, подсвирквайки бодро. Пътниците се отдръпват от прозорците, споглеждат се и се умълчават. Някой пита с висок глас: „ Този ватман не вижда ли, че мостът пред нас е паднал? “. Вместо отговор извън се чува бодрото свиркане на локомотивната свирка и тракането на колелетата.
И какво става по-нататък с влака и с пасажерите?
Не мога да Ви кажа, тъй като и аз бях във влака и при рухването му в пропастта съм изгубил схващане.
Четейки поп Минчо, разбираме, че повтаряме дереджето си от края на предишния век - същите зулуми, духовно нищи мародерстват над българина... Защо съгласно Вас се въртим в обаян кръг толкоз години?
Защото ни харесва. Ние, българите, сме като долапчийски коне с капаци на очите. Въртим този раздрънкан воден шкаф, наименуван живот, и колкото повече го въртим, толкоз повече ни харесва. Не мога да си обясня за какво толкоз бързо привикваме с неуюта си и със ориста си на впрегатни добичета. Не знам кой различен народ би търпял това.
Късметлии ли сме българите?
Не сме късметлии, въпреки че се надяваме на шанса си. Но какъв шанс може да има народ като нашия, който живее на вересия, потопен е до гуша в задължения и чака някой различен да пристигна да оправя работите му.
Какво Ви зарадва най-вече през изтеклата година?
Радват ме внуците, които щъкат към мен.
А какво Ви огорчи най-много?
Огорчава ме търпението на българина, който продължава да носи безмълвно гнета на своите управници.
Бяхте впечатлен неотдавна от обстоятелството, че цената на една въшка измежду учениците върви по 200 лв.. Сега е някъде към 500. Кои цени на стоките у нас най-вече Ви шокират?
Не единствено цената на въшката ми прави усещане, ами всички цени. У нас цените се сгромолясват върху главите ни като камъни или като падащи предмети. Човек, така както си върви умерено по улицата, не знае какъв падащ предмет може да го удари по главата. Ако управляващите се грижат за народа, би трябвало да слагат на всички места предупредителни надписи: „ Пазете се от падащи предмети! “... На никого ли към този момент не прави усещане, че се движим и действаме като ударени по главите?
Преди десетина години в Прага дигнали двойно цените на дините. Никой тогава не купил и кг. Цялата продукция изгнила и държавното управление върнало старите цени. Способни ли сме на такова нещо?
В Прага могат да си играят с цените на дините, тъй като имат хубава чешка бира и който не желае да яде любеница, ще си пие хубава чешка бира. Мисля, че у нас държавното управление не е способно на такова нещо, а и не зная на какво е способно!
В последното си изявление за „ 24 часа “ казахте, че в случай че би трябвало да излезете точно на Нова година с послание към българския народ, ще се обърнете с лице към него и ще помълчите. Не мислите ли, че някой въпреки всичко би трябвало да му заприказва човешки?
С настъпилите промени у нас ние по този начин се разговорихме, че станахме една голяма говорилня, а народът си запуши ушите, с цел да не слуша. На народа си единствено можем да се поклоним и да му се простим, че го оставихме да тъне в отчаяние. Едва ли другаде по света има народ, изпаднал в такова отчаяние, в каквото отчаяние ние сме изпаднали!
„ Изглежда избавител нам е необходим “ са Ваши думи. Това ли само може да ни избави?
Времето на месиите е минало. Казал съм го преждевременно. Все се надявам, че нещо в недрата на народа зрее и че един ден ще се покаже на открито. Ако сме живи - ще забележим какво е, в случай че не сме - децата и внуците ни ще видят.
В писането ли единствено намирате избавление?
Писането не може да бъде избавление. То е тежка и изнурителна работа.
Вярвате ли в прераждането? В какво и къде бихте се преродили?
Това са неща, за които не желая да приказвам обществено.
Способен ли е българинът да си даде, дето се вика, и сватбената халка, с цел да избави хазната на отечеството?
Мисля, че не, тъй като тази хазна му е непозната, както му е непознато до известна степен и отечеството. Днес българинът е чужденец в отечеството си и оттова идват доста от бедите ни.
Безсмъртието занимава ли Ви?
Такива работи не са занимавали мозъка ми.
Униние се шири измежду хората. Наемате ли се с едно изречение да повдигнете духа им...
Не се ангажирам, тъй като не познавам такова магическо изречение. Как се добива кураж още веднъж, когато човек вижда, че всичките му гемии са потънали! Остава ни единствено да се лутаме по брега и да се поглеждаме враждебно. Когато човек губи, той става злобен и целият свят му е крив. Понеже нашите политици и управници не престават да се вършат на разсеяни и да се държат така, като че ли нищо в България не се е случило, мисля, че по някакъв метод би трябвало да се скапе рахатлъкът им. Неотдавна бях за известно време в реанимацията на наша болница и една нощ си помислих, че вместо да лежим и пъшкаме, привързани с найлонови тръбички към банка с животоспасяващи течности и разтвори, не е ли по-добре да се вдигнем заедно и да тръгнем из града да протестираме, понесли със себе си металните прътове, на които са окачени банките с животоспасяващите течности и разтвори. Няма да скандираме, а ще минем безмълвно около президентството, Министерския съвет и Народното събрание, където ще спрем за по-продължително време. Ако излезе някой да ни попита какво желаеме, ние ще кажем, че желаеме всички да си вървят по домовете. България към този момент е разграбена и загробена и те няма какво повече да вършат в тези институции, да седят вътре и да се спотайват като бълха в гащи. За да придадем по-голяма тежест на митинга си, ние ще стартираме да късаме тръбичките, с които сме привързани към банките с животоспасяващи течности и разтвори... Ония обаче ще продължат да се спотайват зад стените, а ние ще се приберем безславно в болничното заведение, осъзнавайки с мъка, че да се стачкува в България, е полуда. Управниците са уверени, че ръководят добре, че не нарушават конституцията и шенгенските съглашения, не пушат в рейса, както и на местата, неразрешени за пушене, съблюдават всички интернационалните договорености. Каква хубава дума единствено - договорености!
Какво може да се случи по-нататък?
Какво може да се случи в една глухоняма страна! Нищо. Ние можем да живеем по този начин чак до Второто пришествие, потънали в надълбоко безмълвие. Дори да се полеем с бензин и да се самозапалим в символ на митинг - това няма да стресне или да трогне никого. Ужасно е, само че е по този начин! Управниците ненавиждат всеки митинг или противоречие, изказани по техен адрес, тъй като това скапва рахатлъка им. Горките български управници! Човек към този момент не знае кого по-напред да съжали - тях ли да съжали, или народа си да съжали, който продължава да стиска зъби и да мълчи?
Водещ: Иван Матанов 24 часа, № 353, 24 дек. 1996 година
От: „ Йордан Радичков. Интервюта ”, Издателство НИКЕ, 2019 година, издателство НИКЕ
Снимки: издателство НИКЕ
