1939 година Германия. Попитах един ден Лазарев какво впечатление е

1939 година

Германия. Попитах един ден Лазарев какво усещане е направил Хитлер на Чембърлейн, който неотдавна се бе свързал с него. – Страхотно – ми отговори той. Можеше да се планува. Поставяш Атила в наличие на Бергсон. Няма подозрение, че Атила ще смае Бергсон, а Бергсон няма да направи никакво усещане на Атила…. Също по този начин един пийнал моряк подвига повече звук, в сравнение с философът. А есесовецът, пъхнал палци в колана си и наблюдаващ унижения академик физик, който чисти нужниците с приведен тил, прави ужасно усещане на същия този физик.

Сент-Екзюпери

§

За да се излекува душевният ужас, би трябвало да се изясни. А ние несъмнено живеем в ужас. Направихме своя избор – да спасим Мира. Ала спасявайки мира, наранихме свои другари. А мнозина от нас бяха вероятно подготвени да рискуват живота си в името на другарството. И те изпитват някакъв позор. Но в случай че бяха пожертвували мира, щяха да преживеят същия позор. Защото тогава щяха да пожертвуват индивида: да одобряват да се срутят окончателно библиотеки, катедрали и лаборатории в Европа, да се опустошат нейните обичаи, светът да се трансформира в облак от пепел. Затова и по този начин се люшкахме от едно мнение на друго. Когато Мирът ни се струваше заплашен, откривахме срама от войната. Когато войната ни изглеждаше избягната, изпитвахме позор от Мира.

И в случай че през днешния ден германецът е подготвен да пролее кръвта си за Хитлер, разберете, че е ненужно да се спори за Хитлер. За този немец Хитлер е популярен, тъй като му дава опция да изпада във екстаз и да предлага живота си. Не разбирате ли, че силата на едно придвижване се крие в индивида, който то освобождава?

Не разбирате ли, че саможертвата, рискът, верността до гибел са съдействали значително за основаването на човешкото достойнство? Когато желаете да посочите някой образец за подражателство, вие го намирате в летеца, който се жертвува поради пренасяната поща, в лекаря, който умира в битката против епидемиите, или в сахарския боец, който, повел мавританския взвод, потъва в пустотата и в самотата. Всяка година умират хора. Дори в случай че на пръв взор тяхната всеотдайност наподобява ненужна, смятате ли, че не са послужили за нищо? В суровото тесто на нашето схващане те отпечатаха прелестен облик и извършиха даже въображението на дребното дете, откърмено с песни за техния героизъм. Нищо не се губи и даже загладеният със стени манастир излъчва своето зарево.

Не разбирате ли, че някъде сме сбъркали пътя? Човешкият мравуняк е по-богат от преди, имаме повече богатства и повече свободно време и въпреки всичко ни липсва нещо значително, което ни е мъчно да определим. По-малко се усещаме индивиди, някъде сме изгубили някои свои тайнствени привилегии.

Кои кръгозори в действителност желаеме да ни бъдат разкрити? Стремим се да се освободим от един затвор, чиито стени от ден на ден се стесняват към нас. Известно време се смяташе, че с цел да станем велики, е задоволително да ни облекат, да ни нахранят и да задоволят всички наши потребности. Така последователно заприличахме на дребния буржоа на Куртьолин, на селския политикан, на индивида на техниката, лишен от вътрешен живот. „ Със завоеванията на нашия разсъдък, ще ми отговорите вие, нас ни образоват, просвещават и обогатяват по-добре, в сравнение с преди. “ Ала оня, който има вяра, че културата се състои в познаването на формули и в запаметяването на постигнатите резултати, има прекомерно жалка визия за нея. И най- слабият студент от Политехниката познава по-добре природата и нейните закони, в сравнение с Декарт, Паскал и Нютон. И все пак не е кадърен да направи и най-дребното от интелектуалните открития на Декарт, Паскал и Нютон. Днес хората са на първо място образовани. Паскал е най-много един жанр. Нютон е най-много човек, станал отражение на вселената. За него зрялата ябълка, която пада на поляната, и звездите от юлските нощи приказват еднакъв език. За него науката е животът.

И ето по какъв начин откриваме с изненада, че съществуват тайнствени условия, които ни обогатяват душевно. Ние дишаме свободно единствено когато една обща цел, която е отвън нас, ни свързва с другите. Ние, рожби на ерата на удобствата, изпитваме неизказано самодоволство да споделяме с близък си последната своя храна в пустинята. За всички тези всред нас, които са претърпели огромната наслада от поправения аероплан в Сахара, всяко друго наслаждение наподобява незначително.

Затова не се изненадвайте. За оня, който, без даже и да подозира, че у него дреме това възприятие, усеща по какъв начин то се разсънва в една маза на анархисти в Барселона, поради саможертвата, взаимопомощта, поради суровата правдивост, за него ще съществува единствено една истина: истината на анархистите. А оня, който един път е бил на стража с цел да закриля дребните изплашени коленичили монахини в испанските манастири, ще даде живота си за испанската черква. Животът на двеста милиона души в Европа е лишен от смисъл и те биха желали да се възродят. Промишлеността ги е изтръгнала от селската среда и ги е затворила в големите гета, които наподобяват на разпределителни гари, затрупани с композиции от черни вагони. От дъното на работническите градове те желаят да бъдат събудени. Други пък са вплетени в колелото на всички специалности и не познават насладите на Мермоз, религиозните наслади, насладите на учения. Те също желаят да се възродят. Може, несъмнено, да бъдат съживени, като се облекат в униформи. Тогава ще пеят военни химни и ще разделят хляба с другарите си. Ще намерят това, което търсят, усета към универсалното. Но ще умрат от хляба, който им се сервира.

Може да се изровят дървените идоли и да се възкресят старите езици, които повече или по-малко са потвърдили своята стойност, да се възкреси мистиката на пангерманизма и на Римската империя. Може да се вдъхне на германците опиянението, че са германци и съотечественици на Бетовен. Та чак до корабния огняр. Това, несъмнено, е по-лесно, в сравнение с да се направи един Бетовен от корабния огняр. Ала тези демагогски идоли са кръвожадни. Онзи, който умира в името на напредъка на науката или на битката с заболяванията, със своята гибел служи на живота. Прекрасно е да умреш за експанзията на Германия, на Италия или на Япония, само че тогава съперникът не е към този момент това уравнение, което не се поддава на консолидиране, не е и ракът, който устоява на серума. Врагът тогава е индивидът, който е до теб. Трябва да се сблъскаш с него, само че през днешния ден към този момент не става дума за това да го победиш. Всеки се подслонява зад циментената стена. И по липса на по-добри благоприятни условия всеки хвърля нощ след нощ ескадрили, който торпилират другия в неговите черва. Победител е оня, който финален изгние, погледнете Испания – и двамата съперници дружно изгниват.

Какво ни трябваше, с цел да се родим за живот? Да се отдадем. Ние неясно чувствахме, че човек може да поддържа връзка с индивида единствено в името на една и съща цел. Пилотите се срещат, в случай че се борят за една и съща поща. Хитлеристите – в случай че се жертвуват за еднакъв Хитлер. Групата катерачи – в случай че се стремят към един и същи връх. Хората не се срещат, когато пристъпват напряко един към различен, а в случай че се слеят в един и същи господ. Ние жадувахме в опустелия свят да срещнем още веднъж приятели: желанието да разделяме хляба си с тях стана причина да приемем стойностите на войната. Но войната не ни е нужна, с цел да усетим топлината на човешкото рамо в препускането ни към една и съща цел. Войната ни заблуждава. Омразата не прибавя нищо към въодушевлението от препускането.

От: „ Военни мемоари 1939-1944 “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 година
Снимка: imdb.com