Млекопроизводител, събрал опит във Франция и отворил предприятие в родния

Млекопроизводител, събрал опит във Франция и отворил предприятие в родния си край, сподели неотдавна, че е безсилен да защити търговската си репутация, пострадала от злонамерен репортаж. Показали по телевизията негово кисело мляко с удавена вътре муха! Той бил убеден, че мухата е пусната от шефката на конкурентна фирма, която мрази неговата и я клевети. Обърнал се към съда, но оттам го отпратили: предприятието му не било човек с душа и нямало начин да претърпи от клеветата болки и страдания. Как така? Нима юридическите лица, за разлика от физическите, не могат да изчистят по съдебен ред доброто си име, опетнено с клевета и обида? Интервю по темата даде пред „ Труд” Радосвет Радев, шеф на Българската стопанска камара (БСК).

– Наистина ли българските фирми и корпорации могат да бъдат злепоставяни безнаказано от конкуренти или силни на деня, които са злонамерени по една или друга причина към тях? Като шеф на работодателска организация, вие, г-н Радев, сигурно сте наясно с това.
– Отговорът ми, за съжаление, е „ да “. Вижте колко често у нас се произвеждат бесилки в публичното пространство. На тях днес някой качва млекопроизводител, като му пуска в млякото муха, утре – строителна компания, като заявява че тя строи скъпо и безобразно… И вижте съдебната практика по тези казуси – за морални вреди, нанасяни на юридическите лица.

Генезисът на действащото сега у нас материално наказателно право, е в социалистическа България – във времето, в което конкуренция нямаше, по обясними икономически и политически предпоставки. Да, вярно е, че компаниите нямат душа, както са казали юристите на производителя на млякото с мухата. Но те имат търговска репутация! И нямат достатъчно възможности да я защитят от клеветнически твърдения и публикации. Независимо от многократните промени в НК през годините на демокрация, той не можа да еволюира до наказателно законодателство, подходящо за модерна страна с пазарна икономика. Затова е голяма рядкост в съдилищата у нас да се присъждат обезщетения за нематериални вреди, нанесени на компаниите.

– В момента сещате ли се за някое предприятие, подложено на дискредитация?
– Като водим този разговор, не бива да забравяме „ Джи пи Груп “.

– „ Джи Пи Груп “? Която строи метрото, пътища, магистрали? В сайта „ Бивол “ пуснаха за нея дописка под заглавие „ Гранд корупция с еврофондове и обществени поръчки през консултантски фирми “. Последва скандал с изгаряне на документи и арест на журналисти, а после и убийство на тв водеща, която обяви, че ще прави по темата интервю.
– Да… „ Джи Пи груп “, няма душа, но вероятно страда. Защото е сатанизирана като най-лошия изпълнител на обществени поръчки в строителството.

– Изпълнителният й директор коментира: „ Търпим тежки финансови загуби. Брутално е така публично да ни линчуват. “
– В закона има механизъм, по който юридическото лице да се защити от доказуемо материално увреждане. Но съдът не може да му защити душата. Правилно е, според мен, да се модернизират наказателно-правните норми в това отношение.

– Докато се готвех за това интервю, записах откъс от декларацията на Камарата на строителите по повод образуваното срещу „ Джи Пи Груп “ дело за пране на пари.„ Българските строители са наричани олигарси, крадци и убийци. Българският строителен бранш е подложен на злостни атаки, зад които прозират политически интереси! “, пише в нея.
– Икономическият живот изобилства с примери за дискредитиране на юридическите лица. Законът у нас не защитава доброто име на компаниите у нас, но то работи, въпреки това. Ние искаме да дойде утвърден производител на автомобили в България. „ Утвърден! “ – ще рече, производител, който отговаря на дефиницията за почтеност, добра репутация и пазарни позиции, технологична модерност и т.н. В процедурата за обществените поръчки кандидатът е задължен да представи референции за свършената по-рано работа – че е спазил сроковете, че е направил нещо с очакваното качество. Стопанският оборот се нуждае от репутационно надеждни стопански субекти, с обществена тежест. Какво е ISO-сертификацията, която ни побърква на практика и дискриминира 90% от българските компании, които я нямат?

– Честно казано, нямам представа.
– ISO сертификацията е билетчето, с което влизаш в европейския пазар. Всеки сертификат добавя нещо към твоята стопанска репутация: че имаш добри условия на труд, че плащаш на хората навреме, че си отговорен към екологията и към всички системи на качеството, че те са конвертируеми в ЕС и у нас. И изведнъж някой казва: Имаш сертификати? Много важно! Ти си такъв и онакъв, и т.н. Аз съм човек консервативен. Знам, че в живота не всичко е черно и бяло. Бялото е видимо с просто око, но с черното черното трябва да се докаже – по начин, който е в прерогативите на съда. Докато няма влязла в сила присъда, всеки, който си изпълнява стопанската поръчка, плаща си данъците, дава заплати на работниците и им внася осигуровки, е почтен бизнесмен, според мен. Иначе мухата в млякото може да бъде кафкианската муха в строителната индустрия, или в ай ти технологиите, или в туризма…Ние понякога губим представата си, че държавата съществува заради бизнеса, а не бизнесът – заради нея. Отговорността на държавата да защити почтения бизнесмен е по-висока от тази на самия него. Аз съм свидетел как репортажът за едно наводнение, дошло от Господ, а не от конкурент, като мухата, предизвика спад на туристите с 12% в един курорт в България. Наводнението беше през юли, а през септември курортът беше на загуба. След като 5 пъти се завъртя репортажът.

– Вие сте и медиен бос, както се знае. Според вас медиите ли са основните виновници за клеветите срещу хора и компании? Те ли са, които разнасят без доказателства информация, позоряща, физически и юридически лица?
– Една от характеристиките на 21-ви век е, че става все по-медиен. Чували сте за стълбовете на позора от едно време, нали? Те са били физически. И биенето с камъни. И бесилките на публични места. И кладите на инквизицията… Медиите са кладата сега на извършилия противоправно деяние. Те са бесилките, стълбовете на позора. Всеки от нас става медия на моменти. Въпросът е доколко медиите осъзнават вредите, които могат да нанесат, когато несправедливо обесят някого.

– А когато се позовават на институции? На МВР? На прокуратурата?
– Когато медиите се позовават на държавен орган – това е окей. Другото е „ Една жена каза “ или измишльотина с гледане в тавана. Медиите нямат ресурс да заменят държавната машина и черпят от нея информации за противоправни деяния и други. Това би трябвало да дисциплинира институциите. Защото държавата има отговорност за вреди и когато те са нанесени чрез медии, тя става квалифицирана. Чиновникът би трябвало да се страхува, че може някому да навреди, като се постави в услуга другиму. Нали знаете колко много пари плаща България за непозволено увреждане, клевети и обиди на физически и юридически лица?

– Физическите лица имат две процедурни възможности да защитят репутацията си – по граждански ред и по наказателен. И обикновено успяват. Не е така с юридическите лица обаче.
– Те също имат правен механизъм да се защитят. Но рядко успяват. Ако искаме промяна в съдебната практика, нужна ни е промяна в законодателството.

– Така смятат и адвокатът по човешките права Михаил Екимджиев, и председателят на Асоциацията на индустриалния капитал в България Васил Велев. Разговаряхме на тази тема и с тях. Мненията ви почти съвпадат.
– Обяснимо.

– Г-н Екимджиев смята, че би могло в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за отговорността на държавата и общините (ЗОДОВ) да се добавят изрични текстове в защита на търговската репутация. А според г-н Велев в Търговския закон би трябвало да има забрана за уронване на доброто име на компаниите. Вие как мислите?
– Според мен систематичното място на текстовете в защита на търговската репутация е в ЗЗД и ЗОДОВ. Но и в Търговския закон може да се добави пожелателен текст, свързан с дефиницията за търговец – че търговският субект има душа, образно казано. Това ще улесни съдиите в делата за моралните вреди, нанесени на фирми от недобросъвестни журналисти, например.

– Но свободата на словото къде отива? По делата за уронена търговската репутация евросъдът неведнъж заключава, че на журналистите понякога им е позволено да допускат преувеличение и дори провокация. Те са длъжни да съобщават дори подозренията за безобразия, които правят отделни компании, стига те да са в обществен интерес.
– Това е компликация на причинно-следствени връзки. Нали разбирате? Не трябва да се абсолютизира.

– Компликация, ще рече – обърканост, усложненост, заплетеност, мъчнотия.
– Единият край на махалото може да стигне дотам, че да бъдат затворени устите на журналистите и да се направят компаниите безконтролни в грабителството на активи. Това не е в обществен интерес, разбира се. В другия край на махалото е тоталната либерализация на медиите, безконтролното плюене на всеки. И то не е в обществен интерес.

– Ще ви дам пример от съда в Страсбург. На журналиста му звънят от село и му казват, че сметището трови питейната вода. Той не може да провери сам дали е така. И не разчита на обективен отговор от институциите, защото идат избори. В такъв случай той има не само право, а и дълг да спаси живота на хората с риск да бъде съден, казват евросъдиите. Ако докаже, че е действал в обществен интерес, ще бъде оправдан.
– Е, да, но може да се стигне дотам, че утре да няма кой да изхвърли боклука във въпросното село. Общественият интерес е сбор от вектори – разнопосочни понякога. Събирането на боклука е в обществен интерес, да. Събирането му през нощта е във вреда на интереса на обществото, което се буди от шума. Но несъбирането на боклука е във вреда на обсолютно всички.

– Какъв е изводът?
– Обществената поръчка за боклука трябва да се даде на изпълнител, който да го направи в светлата част на деня и на по-ниска цена. А не да се даде на приятеля на кмета, който го прави по тъмно, скъпо и некадърно. Аз съм награждавал служители в моята медия за откриване на такива конфликти на интереси. Мисията на журналистиката е да служи на обществото. Тя понякога е основният контролен механизъм. Като например в трогателния сюжет със синдикатите и правителството, които считат работодателите за номинална съставка в съвета за тристранно сътрудничество.

– Не разбрах този сюжет?
– Синдикатите окупират Министерския съвет и техните позиции стават негово решение. В този сюжет– от 2018 г., след българското европредседателство – у нас царува диктатура на пролетариата. Всички на „ Позитано “ (в централата на БСП-б.а) трябва да го напуснат, тъй като мечтата им се е случила.

– Прокуратурата подгони и богати хора напоследък – Ветко Арабаджиев, Миню Стайков и др., които създават работни места. Още малко и вас, работодателите, живи да ви ожалим.
– Не очаквайте да кажа, че на всяка цена трябва да бъдат защитени всички, самоназовали се бизнесмени. Аз смятам, че е в общинтерес на работодателските организации, да няма в тях такива, които действително петнят репутацията на бизнеса. От друга страна, аз вярвам в презумпцията за невинност. Нека тези работодатели, които са нарушили закона, да получат заслуженото н