Снимката, която преобърна живота на една пущунка
Зеленоокото афганистанско момиче, чийто облик познава целият свят от фотография на корицата на списание " Нешънъл джиографик ", още веднъж влезе в международните вести. Шарбат Гула, станала знак на войните в родината си и на бежанците, в този момент още веднъж бяга – този път от талибаните. Италия й е дала леговище, откакто Гула е помолила за помощ да напусне Афганистан. Правителството в Рим се е намесило, а Шарбат е пристигнала на Ботуша в границите на огромна стратегия за интеграция на афганистански жители, стана ясно от изказване от канцеларията на премиера Марио Драги.
Американският фотограф Стив Маккъри снима Гула през 1985 година, когато тя е на 12 години и живее в бежански лагер на пакистанско-афганистанската граница. Нейните пронизващи зелени очи, погледът със комбинация от озлобление и болежка, ѝ донесоха интернационална популярност, само че самоличността ѝ бе открита едвам през 2002 година, когато Маккъри се върна в региона и съумя да открие следите ѝ. Самоличността ѝ бе доказана от анализатор на ФБР, специалист криминалист и експерт по разпознаването по ириса на окото, заяви тогава " Нешънъл джиографик ".
През 2016 година пакистанските управляващи арестуваха Гула за подправяне на пакистанска персонална карта в опит да остане да живее в страната. Тогавашният афганистански президент Ашраф Гани приветства завръщането й в родината, осигури й жилище, с цел да й подсигурява, че " ще заживее почтено и несъмнено ".
. Откакто взеха властта, водачите на талибаните твърдят, че ще зачитат правата на дамите в сходство с ислямския закон - шериата. Но под ръководството им сред 1996 година и 2001 година на дамите бе неразрешено да работят, а на девойките - да вървят на учебно заведение. Жените бяха задължени да са забулени и придружавани от собствен родственик мъж, когато излизат от вкъщи си. Сега Гула още веднъж е принудена да избяга от родината си. Явно това е нейната орис.
Очите й пленяват света, откогато се появи на корицата на " Нешънъл джиографик " през 1985 г. А нейната история бе разказана в броя на списанието от април 2002 година Ето я:
Тя помни момента, когато фотографът я снима. Помни и гнева си. Човекът е чужд. Никога преди не е била снимана. Както и в никакъв случай по-късно, до момента в който не се срещат още веднъж 17 години по-късно.
Фотографът също помни момента. Светлината е мека. Бежанският лагер в Пакистан е море от палатки. В учебната палатка той пръв я вижда. Усеща срамежливостта й и се доближава до нея финален. Тя му споделя, че може да я снима. „ Не мислех, че фотографията на момичето ще се разграничава от всичко друго, което снимах този ден “, спомня си Стив Маккъри за онази заран през 1984 година, прекарана в документиране на тестванията и болката на бежанците от Афганистан.
Портретът, изработен от Стив Маккъри се оказва един от тези облици, които разпалват сърцето и през юни 1985 година се появява на корицата на списанието. Очите й са морско зелени. Те са населявани от духове и в тях можете да прочетете нещастието на една земя, опустошена от войната. Гула става известна в National Geographic като „ афганистанското момиче “ и в продължение на 17 години никой не знае името й.
„ И в този момент тя е поразителна като младото момиче, което снимах преди 17 години “, споделя Стив Маккъри, откакто открива още веднъж Гула. Тогава, както и в този момент, Шарбат гледа на света с безкомпромисни, незабравими очи. Докато не й демонстрират Geographic от юни 1985 година години по-късно, тя е нямала визия, че нейното лице е забелязано от милиони хора и е въодушевило мнозина да оказват помощ на бежанците.
През януари 1999 година екип от National Geographic Television & Film EXPLORER води Маккъри в Пакистан, с цел да търси момичето със зелени очи. Показват нейната фотография в Насир Баг, непокътнатия бежански лагер покрай Пешавар. Учителка от учебното заведение твърди, че знае името й. Води екипа при млада жена на име Алам Биби в близкото село, само че Маккъри споделя, че не е тя.
Друг човек, научил за търсената жена, разпознал момичето на фотографията, тъй като са живели дружно в лагера като деца. Казва, че Гула се е върнала в Афганистан и живее в планините покрай Тора Бора. Ще отиде да я вземе. Селото й е на шест часа път с кола и три часа преход през граница, която гълтам животи. Минават три дни, до момента в който дойдат. Когато Маккъри я вижда да влиза в стаята, той е сигурен - това е тя.
Казва се Шарбат Гула и е пущунка, най-войнственото от афганистанските племена. За пущуните споделят, че са в мир единствено когато са във война, а очите й – тогава и в този момент – горят от жестокост. Тя е на 28, може би на 29 или даже на 30. Никой, даже тя, не знае сигурно. Историите се изместват като пясък на място, където никой не ги записва.
В средата на 90-те години на предишния век, по време на мъртвило в сраженията, които раздрусват Афганистан през по-голямата част от живота й, тя се завръща в своето село. Когато фотографът я намира, се съгласява отново да я снимат, и то без бурка, тъй като брачният партньор й е споделил, че ще бъде вярно. Чувства се неловко от вниманието на непознати. Набожна мюсюлманка, Шарбат приписва оцеляването си на „ волята на Бог “.
Времето и компликациите са заличили младостта й. Кожата й е загрубяла. Геометрията на челюстта й е омекнала. Очите обаче към момента блестят. „ Тя имаше сложен живот “, сподели Маккъри. „ Толкова доста хора тук споделят нейната история. “
23 години война, 1,5 милиона убити, 3,5 милиона бежанци. Това е историята на Афганистан през последния четвърт век.
Сега помислете за тази фотография на младо момиче с морскозелени очи. Те провокират нашите. Най-вече смущават. Не можем да се отвърнем.
„ Няма семейство, което да не е изпило горчивата чаша на войната “, споделя млад афганистански търговец в историята на National Geographic от 1985 година, която се появява със фотографията на Шарбат на корицата. Тя е дете, когато страната й е захапана от челюстите на руската инвазия. Разрушението заличава безчет села като нейното. Тя е била може би на шест, когато руските бомбардировки са умъртвили родителите й. През деня небето кърви от смут. През нощта погребват мъртвите. Не може да бъде пропуснат ужасяващият тон на самолетите.
„ Напуснахме Афганистан поради сраженията “, споделя брат й Кашар Хан. Той е мъж с хищно лице и пронизващи очи. „ Руснаците бяха на всички места. Те убиваха хора. Нямахме избор. ”
Той потегля към Пешавар заедно с баба си и четирите си сестри. Цяла седмица вървят през снежни планини, молейки за одеяла, с цел да се стоплят. „ Никога не знаеш по кое време ще дойдат самолетите. Криехме се в пещери ", спомня си Кашар Хан.
Пътуването, почнало със загубата на родителите им и прехода през планините пешком, приключва в палатка на бежански лагер, където хората живеят с непознати.
Шарбат ли е афганистанското момиче
Въпреки че Гула си спомня, че са я снимали в учебната палатка на бежанския лагер и приликата й с момичето от фотографията на Маккъри е явна, „ Нешънъл Джиографик “ търси експертно мнение. В Пакистан офталмологът Мустафа Икбал преглежда Шарбат, до която стои съпругът й. Икбал е „ 100 % сигурен “, че нейните шарки на ириса и луничките в очите й съответстват с тези от фотографията на Маккъри. Белег от дясната страна на носа е друго съвпадане.
Шарките на ириса са по-индивидуални даже от пръстовите отпечатъци. „ Нешънъл Джиографик “ се обръща към изобретателя на автоматизираното различаване на ириса Джон Даугман, професор по компютърни науки в британския университет в Кеймбридж. Неговата биометрична техника употребява математически калкулации, а числата, които Даугман получава, не оставят подозрение, че очите на младата афганистанска бежанка и тези на старата Шарбат Гула принадлежат на един и същи човек.
„ Селските хора като Шарбат мъчно живеят в теснотията на бежанския лагер “, изяснява Рахимула Юсуфзай, почитан пакистански публицист, който е бил преводач на Маккъри и телевизионния екип. „ Няма усамотение. Живееш по милостта на другите хора. Нещо повече, живееш по милостта на политиката на други страни. „ Руската инвазия унищожи живота ни “, сподели брат й.
В средата на 90-те години на предишния век, по време на мъртвило в бойните дейности, Шарбат Гула се прибира в селото си в подножието на планините, забулени от сняг. Да живееш в това село в края на пътя означава да съществуваш, нищо повече. Има тераси, засадени с царевица, пшеница и ориз, няколко орехови дървета, поток, който се разлива надолу по планината (освен по време на суша). Но няма учебно заведение, клиника, пътища или течаща вода.
Тя става преди изгрев и се моли. Ходи за вода до потока. Готви, чисти, пере. Грижи се за децата, те са центърът на нейния живот. По това време Робина е на 13, Захида е на три. Алия, бебето, на една. Четвърта щерка умира малко след раждането. Шарбат споделя, че се надява девойките й да получат образованието, което тя по този начин и не съумя да приключи в никакъв случай.
Фокусът в живота на Шарбат Гула е нейният брачен партньор Рахмат Гюл и дъщерите им. Тя си спомня сватбения си ден, когато е може би на 16, като единственият благополучен в живота й, сподели по-големият й брат пред екипа на Geographic.
Съпругът й Рахмат Гюл е със едва телосложение, с усмивка като искра на фенер в здрач. Гула си спомня, че се е омъжила на 13. Не, споделя той, била е на 16. Мачът е организиран.
Гюл живее в Пешавар (в Афганистан има малко работа) и работи в пекарна. Той носи тежестта на сметките. Доларът, който изкарва дневно, изчезва като пушек. Заради астмата Гула не понася жегата и замърсяването в Пешавар през лятото и живее в планината. Със брачна половинка си е през зимата.
На улицата тя носи бурка с цвят на слива, която я защищава от света и от очите на всеки мъж, с изключение на нейния брачен партньор. „ Това е красиво нещо за носене, а не проклинание “, споделя тя.
Когато я нападат с въпроси, Гула се отдръпва в черния си шал, завит към главата й. Очите светват яростно. Не е привикнала на въпросите на непознати.
Чувствала ли се в миналото в сигурност?
" Не. Но животът при талибаните беше по-добър. Поне имаше мир и ред. ”
Виждала ли е в миналото фотографията си като момиче? " Не. "
Тя може да напише името си, само че не може да чете. Надява се децата й да бъдат образовани. „ Исках да завърша учебно заведение, само че не можах. Съжалявах, когато трябваше да си потегли. ”
Казват, че образованието е светлината в очите. За нея такава светлина няма. Вероятно е прекомерно късно и за 13-годишната й щерка. Двете по-малки към момента имат късмет.
Срещата сред дамата със зелени очи и фотографа е тиха. По отношение на омъжените дами културната традиция е строга. Тя не би трябвало да го гледа и не би трябвало да се усмихва на мъж, който не й е брачен партньор. Тя не се усмихна на Маккъри. Изражението й, сподели той, е безизразно. Тя не може да разбере по какъв начин фотографията й е докоснала толкоз доста хора. Тя не знае силата на своите очи.
Питат я по какъв начин е оживяла.
Отговорът идва с непоклатима убеденост.
„ Това беше волята на Бога, споделя Шарбат Гула.
Шарбат получава собствен дом, само че му се радва за малко
През 2016 година Шарбат е задържана поради подправена пакистанска канта, постоянно срещана процедура измежду 1 милион афганистански бежанци, които живеят в страната без статут. Очакват я затвор и санкция от 5000 $. По това време тя отглежда четирите си деца и страда от хепатит С, който убива брачна половинка й преди години. Но нейната орис се превъръща в националната идея за афганистанците и афганистанското държавно управление.
След две седмици в ареста Шарбат Гула е освободена и върната в Афганистан с децата си. „ Афганистан е моето отечество, само че Пакистан беше моята татковина “, сподели тя пред Агенция Франс Прес. „ Но нямам различен избор с изключение на да напусна. ”
Година по-късно Шарбат Гула получава непредвиден подарък – личен дом в столицата на Афганистан.
Къщата е подарък от афганистанското държавно управление за дамата, която тогава е на 45, дружно с към 700 $ месечна помощ, за са покрива разноските си за живот и лекуване, оповестяват от министерството на връзките.
" Афганистанското момиче " получава ключовете за новия си дом на гала, водена от чиновници на държавното управление. Защото се е трансформирала в знак на възобновяване в Афганистан.
Само през 2016 година 370 000 регистрирани бежанци се завръщат от Пакистан в Афганистан. Десетки хиляди са изпратени назад в родината си от Иран и Европа - постоянно посредством насила или депортиране. Неизброим брой нерегистрирани бежанци - като Шарбат Гула - също се завръщат.
„ Тази жена е знак за афганистанците, а също и за Пакистан “, споделя Хедър Бар, откривател в Human Rights Watch (HRW), която работи в Афганистан от 10 години
След завръщането си Шарбат Гула е поздравена персонално от президента Ашраф Гани, който й връчва ключ за новия апартамент и дава обещание децата й да получават здравни грижи и учебно заведение. „ Приветствам я назад в родината “, сподели Гани на церемонията. „ Казвал съм и обичам да го дублирам, че страната ни е непълна, до момента в който не одобри назад всичките си бежанци “.
Хората, въодушевени от историята на Шарбат Гула, идват да снимат и да донесат дарове за новата й къща. „ Тя е щастлива, тъй като Афганистан я почита “, настояват служители. Гула е измежду 17-те % афганистански дами, които имат собствен дом.
Дъщерите й са записани в учебно заведение. Говорителят на държавното управление Нангял й предлага да сътвори фондация за обучение и овластяване на дами и деца, изключително на репатрираните, и тя обмисля това. „ Посланието ми към всичките ми сестри е да не омъжват дъщерите си в ранна възраст “, казва Гула пред BBC Persia. „ Нека завършат образованието си по същия метод, както синовете “.
Щастието й в родината и насладата от личния дом обаче са за малко. Днес Шарбат Гула още веднъж е емигрант.
И единствено с помощта на онази фотография с пронизващите зелени очи тя получава леговище в Италия. Но милиони други афганистански бежанци нямат този шанс.
Американският фотограф Стив Маккъри снима Гула през 1985 година, когато тя е на 12 години и живее в бежански лагер на пакистанско-афганистанската граница. Нейните пронизващи зелени очи, погледът със комбинация от озлобление и болежка, ѝ донесоха интернационална популярност, само че самоличността ѝ бе открита едвам през 2002 година, когато Маккъри се върна в региона и съумя да открие следите ѝ. Самоличността ѝ бе доказана от анализатор на ФБР, специалист криминалист и експерт по разпознаването по ириса на окото, заяви тогава " Нешънъл джиографик ".
През 2016 година пакистанските управляващи арестуваха Гула за подправяне на пакистанска персонална карта в опит да остане да живее в страната. Тогавашният афганистански президент Ашраф Гани приветства завръщането й в родината, осигури й жилище, с цел да й подсигурява, че " ще заживее почтено и несъмнено ".
. Откакто взеха властта, водачите на талибаните твърдят, че ще зачитат правата на дамите в сходство с ислямския закон - шериата. Но под ръководството им сред 1996 година и 2001 година на дамите бе неразрешено да работят, а на девойките - да вървят на учебно заведение. Жените бяха задължени да са забулени и придружавани от собствен родственик мъж, когато излизат от вкъщи си. Сега Гула още веднъж е принудена да избяга от родината си. Явно това е нейната орис.
Очите й пленяват света, откогато се появи на корицата на " Нешънъл джиографик " през 1985 г. А нейната история бе разказана в броя на списанието от април 2002 година Ето я:
Тя помни момента, когато фотографът я снима. Помни и гнева си. Човекът е чужд. Никога преди не е била снимана. Както и в никакъв случай по-късно, до момента в който не се срещат още веднъж 17 години по-късно.
Фотографът също помни момента. Светлината е мека. Бежанският лагер в Пакистан е море от палатки. В учебната палатка той пръв я вижда. Усеща срамежливостта й и се доближава до нея финален. Тя му споделя, че може да я снима. „ Не мислех, че фотографията на момичето ще се разграничава от всичко друго, което снимах този ден “, спомня си Стив Маккъри за онази заран през 1984 година, прекарана в документиране на тестванията и болката на бежанците от Афганистан.
Портретът, изработен от Стив Маккъри се оказва един от тези облици, които разпалват сърцето и през юни 1985 година се появява на корицата на списанието. Очите й са морско зелени. Те са населявани от духове и в тях можете да прочетете нещастието на една земя, опустошена от войната. Гула става известна в National Geographic като „ афганистанското момиче “ и в продължение на 17 години никой не знае името й.
„ И в този момент тя е поразителна като младото момиче, което снимах преди 17 години “, споделя Стив Маккъри, откакто открива още веднъж Гула. Тогава, както и в този момент, Шарбат гледа на света с безкомпромисни, незабравими очи. Докато не й демонстрират Geographic от юни 1985 година години по-късно, тя е нямала визия, че нейното лице е забелязано от милиони хора и е въодушевило мнозина да оказват помощ на бежанците.
През януари 1999 година екип от National Geographic Television & Film EXPLORER води Маккъри в Пакистан, с цел да търси момичето със зелени очи. Показват нейната фотография в Насир Баг, непокътнатия бежански лагер покрай Пешавар. Учителка от учебното заведение твърди, че знае името й. Води екипа при млада жена на име Алам Биби в близкото село, само че Маккъри споделя, че не е тя.
Друг човек, научил за търсената жена, разпознал момичето на фотографията, тъй като са живели дружно в лагера като деца. Казва, че Гула се е върнала в Афганистан и живее в планините покрай Тора Бора. Ще отиде да я вземе. Селото й е на шест часа път с кола и три часа преход през граница, която гълтам животи. Минават три дни, до момента в който дойдат. Когато Маккъри я вижда да влиза в стаята, той е сигурен - това е тя.
Казва се Шарбат Гула и е пущунка, най-войнственото от афганистанските племена. За пущуните споделят, че са в мир единствено когато са във война, а очите й – тогава и в този момент – горят от жестокост. Тя е на 28, може би на 29 или даже на 30. Никой, даже тя, не знае сигурно. Историите се изместват като пясък на място, където никой не ги записва.
В средата на 90-те години на предишния век, по време на мъртвило в сраженията, които раздрусват Афганистан през по-голямата част от живота й, тя се завръща в своето село. Когато фотографът я намира, се съгласява отново да я снимат, и то без бурка, тъй като брачният партньор й е споделил, че ще бъде вярно. Чувства се неловко от вниманието на непознати. Набожна мюсюлманка, Шарбат приписва оцеляването си на „ волята на Бог “.
Времето и компликациите са заличили младостта й. Кожата й е загрубяла. Геометрията на челюстта й е омекнала. Очите обаче към момента блестят. „ Тя имаше сложен живот “, сподели Маккъри. „ Толкова доста хора тук споделят нейната история. “
23 години война, 1,5 милиона убити, 3,5 милиона бежанци. Това е историята на Афганистан през последния четвърт век.
Сега помислете за тази фотография на младо момиче с морскозелени очи. Те провокират нашите. Най-вече смущават. Не можем да се отвърнем.
„ Няма семейство, което да не е изпило горчивата чаша на войната “, споделя млад афганистански търговец в историята на National Geographic от 1985 година, която се появява със фотографията на Шарбат на корицата. Тя е дете, когато страната й е захапана от челюстите на руската инвазия. Разрушението заличава безчет села като нейното. Тя е била може би на шест, когато руските бомбардировки са умъртвили родителите й. През деня небето кърви от смут. През нощта погребват мъртвите. Не може да бъде пропуснат ужасяващият тон на самолетите.
„ Напуснахме Афганистан поради сраженията “, споделя брат й Кашар Хан. Той е мъж с хищно лице и пронизващи очи. „ Руснаците бяха на всички места. Те убиваха хора. Нямахме избор. ”
Той потегля към Пешавар заедно с баба си и четирите си сестри. Цяла седмица вървят през снежни планини, молейки за одеяла, с цел да се стоплят. „ Никога не знаеш по кое време ще дойдат самолетите. Криехме се в пещери ", спомня си Кашар Хан.
Пътуването, почнало със загубата на родителите им и прехода през планините пешком, приключва в палатка на бежански лагер, където хората живеят с непознати.
Шарбат ли е афганистанското момиче
Въпреки че Гула си спомня, че са я снимали в учебната палатка на бежанския лагер и приликата й с момичето от фотографията на Маккъри е явна, „ Нешънъл Джиографик “ търси експертно мнение. В Пакистан офталмологът Мустафа Икбал преглежда Шарбат, до която стои съпругът й. Икбал е „ 100 % сигурен “, че нейните шарки на ириса и луничките в очите й съответстват с тези от фотографията на Маккъри. Белег от дясната страна на носа е друго съвпадане.
Шарките на ириса са по-индивидуални даже от пръстовите отпечатъци. „ Нешънъл Джиографик “ се обръща към изобретателя на автоматизираното различаване на ириса Джон Даугман, професор по компютърни науки в британския университет в Кеймбридж. Неговата биометрична техника употребява математически калкулации, а числата, които Даугман получава, не оставят подозрение, че очите на младата афганистанска бежанка и тези на старата Шарбат Гула принадлежат на един и същи човек.
„ Селските хора като Шарбат мъчно живеят в теснотията на бежанския лагер “, изяснява Рахимула Юсуфзай, почитан пакистански публицист, който е бил преводач на Маккъри и телевизионния екип. „ Няма усамотение. Живееш по милостта на другите хора. Нещо повече, живееш по милостта на политиката на други страни. „ Руската инвазия унищожи живота ни “, сподели брат й.
В средата на 90-те години на предишния век, по време на мъртвило в бойните дейности, Шарбат Гула се прибира в селото си в подножието на планините, забулени от сняг. Да живееш в това село в края на пътя означава да съществуваш, нищо повече. Има тераси, засадени с царевица, пшеница и ориз, няколко орехови дървета, поток, който се разлива надолу по планината (освен по време на суша). Но няма учебно заведение, клиника, пътища или течаща вода.
Тя става преди изгрев и се моли. Ходи за вода до потока. Готви, чисти, пере. Грижи се за децата, те са центърът на нейния живот. По това време Робина е на 13, Захида е на три. Алия, бебето, на една. Четвърта щерка умира малко след раждането. Шарбат споделя, че се надява девойките й да получат образованието, което тя по този начин и не съумя да приключи в никакъв случай.
Фокусът в живота на Шарбат Гула е нейният брачен партньор Рахмат Гюл и дъщерите им. Тя си спомня сватбения си ден, когато е може би на 16, като единственият благополучен в живота й, сподели по-големият й брат пред екипа на Geographic.
Съпругът й Рахмат Гюл е със едва телосложение, с усмивка като искра на фенер в здрач. Гула си спомня, че се е омъжила на 13. Не, споделя той, била е на 16. Мачът е организиран.
Гюл живее в Пешавар (в Афганистан има малко работа) и работи в пекарна. Той носи тежестта на сметките. Доларът, който изкарва дневно, изчезва като пушек. Заради астмата Гула не понася жегата и замърсяването в Пешавар през лятото и живее в планината. Със брачна половинка си е през зимата.
На улицата тя носи бурка с цвят на слива, която я защищава от света и от очите на всеки мъж, с изключение на нейния брачен партньор. „ Това е красиво нещо за носене, а не проклинание “, споделя тя.
Когато я нападат с въпроси, Гула се отдръпва в черния си шал, завит към главата й. Очите светват яростно. Не е привикнала на въпросите на непознати.
Чувствала ли се в миналото в сигурност?
" Не. Но животът при талибаните беше по-добър. Поне имаше мир и ред. ”
Виждала ли е в миналото фотографията си като момиче? " Не. "
Тя може да напише името си, само че не може да чете. Надява се децата й да бъдат образовани. „ Исках да завърша учебно заведение, само че не можах. Съжалявах, когато трябваше да си потегли. ”
Казват, че образованието е светлината в очите. За нея такава светлина няма. Вероятно е прекомерно късно и за 13-годишната й щерка. Двете по-малки към момента имат късмет.
Срещата сред дамата със зелени очи и фотографа е тиха. По отношение на омъжените дами културната традиция е строга. Тя не би трябвало да го гледа и не би трябвало да се усмихва на мъж, който не й е брачен партньор. Тя не се усмихна на Маккъри. Изражението й, сподели той, е безизразно. Тя не може да разбере по какъв начин фотографията й е докоснала толкоз доста хора. Тя не знае силата на своите очи.
Питат я по какъв начин е оживяла.
Отговорът идва с непоклатима убеденост.
„ Това беше волята на Бога, споделя Шарбат Гула.
Шарбат получава собствен дом, само че му се радва за малко
През 2016 година Шарбат е задържана поради подправена пакистанска канта, постоянно срещана процедура измежду 1 милион афганистански бежанци, които живеят в страната без статут. Очакват я затвор и санкция от 5000 $. По това време тя отглежда четирите си деца и страда от хепатит С, който убива брачна половинка й преди години. Но нейната орис се превъръща в националната идея за афганистанците и афганистанското държавно управление.
След две седмици в ареста Шарбат Гула е освободена и върната в Афганистан с децата си. „ Афганистан е моето отечество, само че Пакистан беше моята татковина “, сподели тя пред Агенция Франс Прес. „ Но нямам различен избор с изключение на да напусна. ”
Година по-късно Шарбат Гула получава непредвиден подарък – личен дом в столицата на Афганистан.
Къщата е подарък от афганистанското държавно управление за дамата, която тогава е на 45, дружно с към 700 $ месечна помощ, за са покрива разноските си за живот и лекуване, оповестяват от министерството на връзките.
" Афганистанското момиче " получава ключовете за новия си дом на гала, водена от чиновници на държавното управление. Защото се е трансформирала в знак на възобновяване в Афганистан.
Само през 2016 година 370 000 регистрирани бежанци се завръщат от Пакистан в Афганистан. Десетки хиляди са изпратени назад в родината си от Иран и Европа - постоянно посредством насила или депортиране. Неизброим брой нерегистрирани бежанци - като Шарбат Гула - също се завръщат.
„ Тази жена е знак за афганистанците, а също и за Пакистан “, споделя Хедър Бар, откривател в Human Rights Watch (HRW), която работи в Афганистан от 10 години
След завръщането си Шарбат Гула е поздравена персонално от президента Ашраф Гани, който й връчва ключ за новия апартамент и дава обещание децата й да получават здравни грижи и учебно заведение. „ Приветствам я назад в родината “, сподели Гани на церемонията. „ Казвал съм и обичам да го дублирам, че страната ни е непълна, до момента в който не одобри назад всичките си бежанци “.
Хората, въодушевени от историята на Шарбат Гула, идват да снимат и да донесат дарове за новата й къща. „ Тя е щастлива, тъй като Афганистан я почита “, настояват служители. Гула е измежду 17-те % афганистански дами, които имат собствен дом.
Дъщерите й са записани в учебно заведение. Говорителят на държавното управление Нангял й предлага да сътвори фондация за обучение и овластяване на дами и деца, изключително на репатрираните, и тя обмисля това. „ Посланието ми към всичките ми сестри е да не омъжват дъщерите си в ранна възраст “, казва Гула пред BBC Persia. „ Нека завършат образованието си по същия метод, както синовете “.
Щастието й в родината и насладата от личния дом обаче са за малко. Днес Шарбат Гула още веднъж е емигрант.
И единствено с помощта на онази фотография с пронизващите зелени очи тя получава леговище в Италия. Но милиони други афганистански бежанци нямат този шанс.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ