Завистта дебне всеки, който по един или друг начин успява

Завистта дебне всеки, който по един или различен метод съумява да се оправи с провокациите на живота. И до момента в който пасивната злоба за някои е естествено положение, то за други тя се показва в откровени словесни нападки и дейности. Готов ли си да сториш зло, завистта става толкоз неуправляема, че достигаш до поглъщащите лимити на злоба, способна на всичко. Сам себе си обричаш да живееш в боязън и непрестанно обезсърчение. И няма клинична пътека, която би могла да ти помогне. Няма лек за завистта.

Да завиждаш нямо на близки хора е изтезание. Такава злоба заслепява мозъка и притъпява опцията да приемаш действителността, каквато е. Защото да можеш да понесеш непознатото благополучие, да му се зарадваш, е в действителност мъчно достижимо в свят, който предлага такова голямо многообразие от всичко.

Злите хора завижда буйно, само че страхът не дава приятност. Злобата стои надълбоко закотвена в душите им, до момента в който лицемерните им усмивки сипят похвали и дават обещание поддръжка и състрадание. Завистниците са самоубийци, избрали да изоставен живота по допустимо най-мъчителния метод. Просто не осъзнават, че е по този начин.

Хранят се с изменничества, забъркват интриги, омаловажават триумфа и щастието на другите, без съответна причина. Те са неприятни по дифолт.

Не споделям визията, че завистта би трябвало да се заслужи, че е натурален сателит на славата и триумфа. Ние се раждаме положителни, а положителното няма по какъв начин да си отиде вечно. То се нуждае от повече късмет.

Незаслужилият злоба може да я понесе, само че завистникът мъчно минава през живота, носейки завистта на тил. Да пожелаваш непознатото, воден от користни цели, и невъзможността да го имаш, тъй като самичък си некадърен, не дава обещание покой. Необразованото сърце не припознава любовта като избавление.

Със завистниците не би трябвало да се отнасяме зле. Те са наясно, че сме по-добри от тях – въпреки и единствено поради съответното нещо, което ни навлича злобата им. Държим ли се почтено, непознатата злоба не е спънка да останем все по този начин положителни в това, което вършим.

Когато една злоба крещи, тя е безобидна. Когато е безмълвна, тя е тежкият товар за оня, който ще продължи да я мъкне в тъмното на душата си до гибел.

Междувременно тези, които оставят нещо след себе си на света, ще не престават да се радват на живота си, а душите им ще останат леки и свободни – тъкмо като белите цветчета, които по това време на годината падат свободно от клоните на пролетните дървета.

Поетът Добромир Банев особено за Lupa.bg