Откъс от Тайният дневник на Хитлер, Харис Влавианос
Затворът в Ландсберг
Ноември 1923 – декември 1924
14 ноември 1923 година Жестоко се провалихме. Негодниците Кар, Зайсер и Лосов ни предадоха. Искаха да провеждат свое придвижване и да ме отстранят от играта. Бяха решили да провъзгласят Бавария за самостоятелна страна, да я откъснат от останалата Германия и да качат Рупрехт на трона! Ако този простак Лудендорф не беше ги оставил да си тръгнат от „ Бюргербройкелер “, в този момент властта щеше да е в нашите ръце. Изгубихме шестнайсет мъже. Всички те бяха герои. Паднаха за възраждането на Германия. Имената им би трябвало да останат вечно в паметта на всеки същински родолюбец.
***
Аз съм едно безличие. Трябваше да умра дружно с тях. Защо разреших на Шойбнер-Рихтер да ме блъсне на земята, когато полицията откри пукотевица? Да го виждам по какъв начин рухва, потопен в кръв, а аз да се отърва като финален страхливец! А Лудендорф освен не побягна, ами с високо вдигната глава се насочи към вражеските редици през дъжд от патрони. Защо не открих куража да се самоубия по-късно, когато потърсих леговище в дома на Ханфщенгл? Все още не знам за какво оставих Хелене да ми издърпа револвера от ръката. Вестниците в цялата страна ни се подиграват.
Наричат нашата гражданска война „ смехотворен бирен пуч “, а мен – „ пионката на генерала “. Някои даже побързаха да разгласяват мои некролози, в които се споделя, че „ Хитлер е политически труп “. Всичко мога да понеса, само че не и позора.
***
Изпитвам ужасна болежка в рамото. Дали не съм си счупил някоя кост? Не желая нищо. Само малко вода. И да затворя очи – вечно, в случай че е допустимо.
15 ноември 1923 година
Не спах цялата нощ. Болките са непоносими. Не сложих и залък в устата си. Нито ще сложа. По-добре да умра тук вътре. Като воин.
***
Вчера пристигна в килията ми един следовател на име Ханс Екхарт, с цел да вземе от мен показания. Отказах. В продължение на пет часа се мъчи да изтръгне от устата ми няколко думи. Посъветва ме да приказвам, тъй като – както сподели – щели да употребяват мълчанието ми против мен. Виждайки положението ми, той се опита да направи атмосферата някак по-приятелска и съвсем незабавно отпъди машинописката, която го придружаваше. Безучастна млада жена с прическа с бретон, която ме гледаше изпитателно отдолу под очилата си. Единственото, което заявих на следователя, беше, че ще кажа всичко едновременно на процеса и че там ще разкрия истината пред целия немски народ. Смехотворният триумвират – Кар, Зайсер, Лосов, – който в този момент се изживява като поръчител на законността, знаеше за преврата месеци преди да бъде осъществен. Заедно бяхме скроили целия проект и тримата се бяха съгласили да вземат участие – без значение дали зад тила ми са възнамерявали собствен личен прелом, или просто са желали да ме употребяват. Ако Лудендорф не се беше държал толкоз идиотски, в този момент зад решетките нямаше да седнал съм аз, а берлинските марионетки. Нямаше делата ми да бъдат оценени от един съд, формиран небрежно от прислужниците на системата, а от съда на Историята. Аз ще давам сметка пред нея и единствено пред нея. В „ държавна измяна “ съм упрекнат не аз, а тези, които направиха закононарушението през ноември 1918-а, тези, които абсолютно капитулираха с наведени глави. Народът ще ги накаже както им се поставя.
Екхарт си потегли неудовлетворен, само че съм уверен, че в последна сметка се е съгласил с мен. Почувствах го от сърдечността, с която ми стисна ръката. 20 ноември 1923 година Днес ме посети Дрекслер. Два часа се опитваше да ме убеди да хапна нещо. Все повтаряше, че нищо не е изгубено и че можем да изградим Партията изначало. Простотии. Всичко пропадна.
21 ноември 1923 година
Гробищата на Историята са цялостни с провалили се революционери, неуспели да доведат до дъно свещената си задача. Аз съм един от тях. След гибелта ми никой няма да си спомня за мен. Свършено е с мен.
***
Следобед внезапно пристигна да ме посети Книрш. Каза, че се уплашил, като ме видял толкоз измършавял. Ръката ми се изгуби в мощната му десница. Опита се да ме убеди, че в последна сметка фиаското ще проработи в наша изгода. Че щяло да се окаже значима победа. Че човек не стига до триумфа, без да срещне трудности. Ако съм проявял безволие в този момент, придвижването щяло да бъде унищожено, а аз да нося цялата отговорност за това. Не знам. И той единствено повтаря празни приказки. Разбира се, аз съм разчувстван от неговата религия в мен, само че чувствам, че не си коства да дам живота си за тази идея. Нека всичко върви по дяволите. И Германия също.
23 ноември 1923 година
Нашата Партия беше сложена отвън закона. Това бе последният акт от драмата.
25 ноември 1923 година
Днес беше ред на Хелене. Донесе ми чорба с месо и ме принуди да я изям пред очите ѝ. Доставих ѝ това наслаждение. Жените, като се изключи майка ми, в никакъв случай не са ме интересували – считам ги за скудоумни, те ползват транспарантни хитрини. Но по някаква причина не мога да устоя на Хелене. Мъжът ѝ е огромен щастливец. Такава жена бих желал да имам до себе си. Да може да ме въодушевява в миговете, когато се огъвам. Какво ли толкоз намира у Ханфщeнгл! Е, несъмнено, той е благородник, учил е и в Америка, а аз съм елементарен селяндур, провалил се човек на изкуството, едно нищо.
26 ноември 1923 година
Затвориха ме тук, като смятаха, че по този начин ще ме обезвредят. Че ще пречупят духа ми. Че ще разтурят Партията ми. Огромна неточност! Като ме лишиха от независимост, те ме направиха още по-силен. По-решителен да продължа делото си. А също така идиотската страна ми дава гратис обучение. Ще трансформира пандиза в университет. Килията си – в необятна библиотека. Нека погледна на затворничеството като на предоставила ми се опция: в този момент ми се предлага безпределно време да прочета несмущаван това, което от много време съм си набелязал, с цел да попълня празнотите си. Градежът, който считам да издигна, ще се крепи върху непоклатими хрумвания, а не върху гнили причини. На такива нашият народ се е наситил. Във всяка мюнхенска бирария срещаш парвенюта, подготвени да спасят Германия. А по какъв начин? Със сгъваемите си джобни бръсначи ли? Основите, върху които ще строя, ще бъдат огромните философи и мислители на нацията. Кант, Хегел, Фихте, Шопенхауер, Ницше ще бъдат моите светли пътеводни звезди. А паралелно с тях Вагнер, Чембърлейн, Лагард. Необходима е тъкмо такава пауза след въоръжения спор. Преди да се хвърли върху плячката си, хищникът дебне в храстите, притаява се и изчаква подобаващия миг, в който ще се хвърли стремглаво напред. Сега аз съм този див звяр. Нека треперят тези, които ще се опитат да попречат на проектите ми.
Неуспехът, разгромът са най-висшата форма на човешкия опит. Но втори неуспех няма да има. От тук насетне всеки мой ход ще бъде доста добре плануван. Аз няма да позволи импулсивността ми още веднъж да вземе връх над мен.
Ноември 1923 – декември 1924
14 ноември 1923 година Жестоко се провалихме. Негодниците Кар, Зайсер и Лосов ни предадоха. Искаха да провеждат свое придвижване и да ме отстранят от играта. Бяха решили да провъзгласят Бавария за самостоятелна страна, да я откъснат от останалата Германия и да качат Рупрехт на трона! Ако този простак Лудендорф не беше ги оставил да си тръгнат от „ Бюргербройкелер “, в този момент властта щеше да е в нашите ръце. Изгубихме шестнайсет мъже. Всички те бяха герои. Паднаха за възраждането на Германия. Имената им би трябвало да останат вечно в паметта на всеки същински родолюбец.
***
Аз съм едно безличие. Трябваше да умра дружно с тях. Защо разреших на Шойбнер-Рихтер да ме блъсне на земята, когато полицията откри пукотевица? Да го виждам по какъв начин рухва, потопен в кръв, а аз да се отърва като финален страхливец! А Лудендорф освен не побягна, ами с високо вдигната глава се насочи към вражеските редици през дъжд от патрони. Защо не открих куража да се самоубия по-късно, когато потърсих леговище в дома на Ханфщенгл? Все още не знам за какво оставих Хелене да ми издърпа револвера от ръката. Вестниците в цялата страна ни се подиграват.
Наричат нашата гражданска война „ смехотворен бирен пуч “, а мен – „ пионката на генерала “. Някои даже побързаха да разгласяват мои некролози, в които се споделя, че „ Хитлер е политически труп “. Всичко мога да понеса, само че не и позора.
***
Изпитвам ужасна болежка в рамото. Дали не съм си счупил някоя кост? Не желая нищо. Само малко вода. И да затворя очи – вечно, в случай че е допустимо.
15 ноември 1923 година
Не спах цялата нощ. Болките са непоносими. Не сложих и залък в устата си. Нито ще сложа. По-добре да умра тук вътре. Като воин.
***
Вчера пристигна в килията ми един следовател на име Ханс Екхарт, с цел да вземе от мен показания. Отказах. В продължение на пет часа се мъчи да изтръгне от устата ми няколко думи. Посъветва ме да приказвам, тъй като – както сподели – щели да употребяват мълчанието ми против мен. Виждайки положението ми, той се опита да направи атмосферата някак по-приятелска и съвсем незабавно отпъди машинописката, която го придружаваше. Безучастна млада жена с прическа с бретон, която ме гледаше изпитателно отдолу под очилата си. Единственото, което заявих на следователя, беше, че ще кажа всичко едновременно на процеса и че там ще разкрия истината пред целия немски народ. Смехотворният триумвират – Кар, Зайсер, Лосов, – който в този момент се изживява като поръчител на законността, знаеше за преврата месеци преди да бъде осъществен. Заедно бяхме скроили целия проект и тримата се бяха съгласили да вземат участие – без значение дали зад тила ми са възнамерявали собствен личен прелом, или просто са желали да ме употребяват. Ако Лудендорф не се беше държал толкоз идиотски, в този момент зад решетките нямаше да седнал съм аз, а берлинските марионетки. Нямаше делата ми да бъдат оценени от един съд, формиран небрежно от прислужниците на системата, а от съда на Историята. Аз ще давам сметка пред нея и единствено пред нея. В „ държавна измяна “ съм упрекнат не аз, а тези, които направиха закононарушението през ноември 1918-а, тези, които абсолютно капитулираха с наведени глави. Народът ще ги накаже както им се поставя.
Екхарт си потегли неудовлетворен, само че съм уверен, че в последна сметка се е съгласил с мен. Почувствах го от сърдечността, с която ми стисна ръката. 20 ноември 1923 година Днес ме посети Дрекслер. Два часа се опитваше да ме убеди да хапна нещо. Все повтаряше, че нищо не е изгубено и че можем да изградим Партията изначало. Простотии. Всичко пропадна.
21 ноември 1923 година
Гробищата на Историята са цялостни с провалили се революционери, неуспели да доведат до дъно свещената си задача. Аз съм един от тях. След гибелта ми никой няма да си спомня за мен. Свършено е с мен.
***
Следобед внезапно пристигна да ме посети Книрш. Каза, че се уплашил, като ме видял толкоз измършавял. Ръката ми се изгуби в мощната му десница. Опита се да ме убеди, че в последна сметка фиаското ще проработи в наша изгода. Че щяло да се окаже значима победа. Че човек не стига до триумфа, без да срещне трудности. Ако съм проявял безволие в този момент, придвижването щяло да бъде унищожено, а аз да нося цялата отговорност за това. Не знам. И той единствено повтаря празни приказки. Разбира се, аз съм разчувстван от неговата религия в мен, само че чувствам, че не си коства да дам живота си за тази идея. Нека всичко върви по дяволите. И Германия също.
23 ноември 1923 година
Нашата Партия беше сложена отвън закона. Това бе последният акт от драмата.
25 ноември 1923 година
Днес беше ред на Хелене. Донесе ми чорба с месо и ме принуди да я изям пред очите ѝ. Доставих ѝ това наслаждение. Жените, като се изключи майка ми, в никакъв случай не са ме интересували – считам ги за скудоумни, те ползват транспарантни хитрини. Но по някаква причина не мога да устоя на Хелене. Мъжът ѝ е огромен щастливец. Такава жена бих желал да имам до себе си. Да може да ме въодушевява в миговете, когато се огъвам. Какво ли толкоз намира у Ханфщeнгл! Е, несъмнено, той е благородник, учил е и в Америка, а аз съм елементарен селяндур, провалил се човек на изкуството, едно нищо.
26 ноември 1923 година
Затвориха ме тук, като смятаха, че по този начин ще ме обезвредят. Че ще пречупят духа ми. Че ще разтурят Партията ми. Огромна неточност! Като ме лишиха от независимост, те ме направиха още по-силен. По-решителен да продължа делото си. А също така идиотската страна ми дава гратис обучение. Ще трансформира пандиза в университет. Килията си – в необятна библиотека. Нека погледна на затворничеството като на предоставила ми се опция: в този момент ми се предлага безпределно време да прочета несмущаван това, което от много време съм си набелязал, с цел да попълня празнотите си. Градежът, който считам да издигна, ще се крепи върху непоклатими хрумвания, а не върху гнили причини. На такива нашият народ се е наситил. Във всяка мюнхенска бирария срещаш парвенюта, подготвени да спасят Германия. А по какъв начин? Със сгъваемите си джобни бръсначи ли? Основите, върху които ще строя, ще бъдат огромните философи и мислители на нацията. Кант, Хегел, Фихте, Шопенхауер, Ницше ще бъдат моите светли пътеводни звезди. А паралелно с тях Вагнер, Чембърлейн, Лагард. Необходима е тъкмо такава пауза след въоръжения спор. Преди да се хвърли върху плячката си, хищникът дебне в храстите, притаява се и изчаква подобаващия миг, в който ще се хвърли стремглаво напред. Сега аз съм този див звяр. Нека треперят тези, които ще се опитат да попречат на проектите ми.
Неуспехът, разгромът са най-висшата форма на човешкия опит. Но втори неуспех няма да има. От тук насетне всеки мой ход ще бъде доста добре плануван. Аз няма да позволи импулсивността ми още веднъж да вземе връх над мен.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ