Добре че няма движение за автономия на Източна Румелия от София
Защо толкоз доста каталунци се увлякоха по фантазията за независимост, възпявана в литературата? Добре, че няма придвижване за автономност на Източна Румелия, което да разгаря омразата сред пловдивчани и софиянци, написа И. Дичев в коментара си " Защо тази фантазия за независимост " за " Дойче веле ".
От няколко дни насам Европа е вперила взор в Каталуния - стопански най-силния район в Испания, в който в неделя се организира референдум за самостоятелност. Едни поддържат устрема на каталунците към автономия, други остро подлагат на критика желанието им за разединение от Испания. Всъщност няма еднопосочен ред, гарантиращ правото на народите на самоопределяне, както го написа във Всеобщата декларация за правата на индивида. Не можем обаче да го изключим, основавайки се на националните конституции. Проблемът е прекомерно неразбираемото, да не кажа метафорично разбиране " народ ". Вярно е, че Каталуния има своята история, език, еднаквост. Но какво вършим с кастилеца, който живее в Барселона от генерации? Какво става с българина, решил да се засели там?
Правото си на независима страна една група хора извоюва тогава, когато убеди останалите да ги признаят за такава –да потвърдят границите, да стартират да подписват контракти, да разменят дипломати и всичко останало. А това е допустимо, когато задоволително доста значими фактори имат интерес от възникването на новата страна и/или когато събитието се случва в необикновен исторически миг. Що се отнася до първото, даже Русия на Путин през днешния ден няма интерес да подкокоросва автономизма, тъй като в северната империя има още повече мераклии за страна.
А що се отнася до историческия миг, през днешния ден той работи против Барселона: Европейски Съюз е тежко ранен от Брекзит, а и от десетина години май се поотказа от идеологията на регионализма, който трябваше да размени изкуствените национални граници. След каталунците свои страни могат да изискат баски, шотландци, корсиканци, северно-италианци, а за какво не някой ден и баварци. И те са по-богати от другите лендери, и те имат туризъм и футбол.
Мечтата за независимост
Разбира се, историята на Каталуния е характерна: централизмът се свързва с режима на Франко, да не се връщаме до обсадата на Барселона и окупацията от испанско-френски елементи, поставили завършек на княжеството през 1714. Тези събития се възпоменават до през днешния ден на Деня на Каталуния. Най-скорошната засегнатост идва от ограничението на самостоятелния статут през 2010 от Конституционния съд, което отново се приписва на десните.
Усещането е, че централизмът е дясна, даже фашизоидна политика, до момента в който автономизма има ореола на нещо ляво-демократично. За да си визиите радикализма на равнището на знаците - синият триъгълник с бяла звезда върху жълто-червените райета (династичен знак на кралство Арагон) трябвало да прави асоциация със знамената на Куба и Пуерто Рико, колонии на Испания, които са се освободили както щяла да стори и Каталуния.
По-циничните откриватели нормално виждат зад символиката възприятието на неправда задето провинцията носела непропорционално огромно данъчно задължение и хранела по-бедните райони. Тук е и главната характерност на актуалните битки за независимост и достолепие: богати места отхвърлят взаимност с по-бедните. Как тъкмо се съчетава егоизма на богатия с левите хрумвания на автономистите - не знам, глобализацията май обърка всичко. Но върнете лентата - от Югославия първа се откъсна най-богатата Словения, последва я втората по благосъстояние Хърватия. Фламандските автономисти се появиха, когато региона надмина Валония, изумена от деиндустриализацията. В Шотландия сондажите за самостоятелност скочиха нагоре, когато беше открит петрол към бреговете; когато цените на петрола паднаха, слязоха и сондажите. Кюрдите, и те се надяват да основат една петролна република. Италианските крайно-десни даже измислиха име за богатия север, който да се отърве от недоразвития юг: Падания (от реката По). Ами англичаните за какво ни напуснаха, не беше ли тъй като им внушиха, че губят от участието в Съюза?
Не е мъчно да се планува, че в случай че за Обединеното кралство " освобождението " ще коства повишаване, спад на промишлеността, години безпорядък и неустановеност, за Каталуния излизане от еврото и Европейски Съюз, въвеждане на визи за туристите, основаване от нулата на национална администрация, институции, законодателство просто ще са злополука.
Въпросът е за какво толкоз доста хора се увлякоха по фантазията за независимост, възпявана в литературата и учебниците.
Ако въпросът беше подложен иначе - не желаете ли независимост и достолепие, а желаете ли да напуснете еврозоната и Европейски Съюз - несъмнено, отговорът щеше да е друг. Вече и българският ни опит демонстрира, че референдумът е инструмент в ръцете на този, който задава въпроса. Слава богу още не се е появило придвижване за автономност на Източна Румелия, което да разгаря омразата на пловдивчани към софиянци, само че знае ли човек?
По-тържествената дума за референдум - " плебисцит " (plebs, народ + scitum, закон) - влиза в приложимост през 1860, когато се случва не отделяне, а обединяването на Италия. Днес все някой желае да се обособява, да скъсва връзките.
Защо е по този начин? Егоизмът на богатите не ми се коства задоволително обяснение; прочее, същински огромният бизнес май избира огромни пространства.
Разбира се, идентичностите са се трансформирали в един тип начин на живот: живееш обичайно, имаш народна власт, само че искаш и този разкош - да ти издават шофьорската брошура на езика, да ти се вее знамето над футболния стадион. Няма по какъв начин да избягаме от сходна наклонност - вървим към отделяне на всички неща и евентуално някой ден всеки от нас ще съставлява дребна суверенна страна.
Но в плебисцита тази работа през днешния ден се случва импулсивно, без мисъл за следствията. Представете си двойка, която се разделя - нещо става и единият тряска вратата и отпътува без да мисли по какъв начин ще поделят жилището, какво ще вършат с децата. Тази импулсивност, съгласно мен, е резултат от новата медийна среда, която непосредствено " овластява " народа. Овластява го не като рационален, преценяващ бъдещето индивид, а като безформена страст.
Добре, че нямаше убити
Всичко през днешния ден се случва в нажежена до бяло среда. Актуализират се контузиите на предишното, задълбочават се обидите, радикализират се споровете. Централистите в Каталуния са наричани фашисти (както в България всяко историческо принуждение към този момент е наричано " геноцид " ): обществените гласове все по-бързо стигат до фалцетните тонове.
Защо ли? Защото медийната среда по този начин работи: никой не написа за влакове, които идват в точния момент. Историческите злодейства активизират морални рефлекси, разпалват спорове и в последна сметка усилват тиражите. Какво ще си спомни напускащата дома брачна половинка – щастливите спокойни вечери пред тв приемника или онази съдбовна нощ, когато той е бил с друга?
В изострянето на пристрастеностите изникват нови травматични събития. Побоят на испанската полиция, оставил 800 ранени, към този момент е доста по-силен мотив за самостоятелност от самия противозаконен референдум. Видеа циркулират из мрежата, отвред неотстъпчивост, гняв (която към този момент единствено оставка на Рахой може да успокои). Но май таман това беше задачата на някои от автономистите, да накървят демократичното упражнение (значи би трябвало и оставка на Пучдемон).
Добре, че нямаше убити - както знаем от историята, това постоянно прави нещата необратими.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Кризата в Каталуня (33)
От няколко дни насам Европа е вперила взор в Каталуния - стопански най-силния район в Испания, в който в неделя се организира референдум за самостоятелност. Едни поддържат устрема на каталунците към автономия, други остро подлагат на критика желанието им за разединение от Испания. Всъщност няма еднопосочен ред, гарантиращ правото на народите на самоопределяне, както го написа във Всеобщата декларация за правата на индивида. Не можем обаче да го изключим, основавайки се на националните конституции. Проблемът е прекомерно неразбираемото, да не кажа метафорично разбиране " народ ". Вярно е, че Каталуния има своята история, език, еднаквост. Но какво вършим с кастилеца, който живее в Барселона от генерации? Какво става с българина, решил да се засели там?
Правото си на независима страна една група хора извоюва тогава, когато убеди останалите да ги признаят за такава –да потвърдят границите, да стартират да подписват контракти, да разменят дипломати и всичко останало. А това е допустимо, когато задоволително доста значими фактори имат интерес от възникването на новата страна и/или когато събитието се случва в необикновен исторически миг. Що се отнася до първото, даже Русия на Путин през днешния ден няма интерес да подкокоросва автономизма, тъй като в северната империя има още повече мераклии за страна.
А що се отнася до историческия миг, през днешния ден той работи против Барселона: Европейски Съюз е тежко ранен от Брекзит, а и от десетина години май се поотказа от идеологията на регионализма, който трябваше да размени изкуствените национални граници. След каталунците свои страни могат да изискат баски, шотландци, корсиканци, северно-италианци, а за какво не някой ден и баварци. И те са по-богати от другите лендери, и те имат туризъм и футбол.
Мечтата за независимост
Разбира се, историята на Каталуния е характерна: централизмът се свързва с режима на Франко, да не се връщаме до обсадата на Барселона и окупацията от испанско-френски елементи, поставили завършек на княжеството през 1714. Тези събития се възпоменават до през днешния ден на Деня на Каталуния. Най-скорошната засегнатост идва от ограничението на самостоятелния статут през 2010 от Конституционния съд, което отново се приписва на десните.
Усещането е, че централизмът е дясна, даже фашизоидна политика, до момента в който автономизма има ореола на нещо ляво-демократично. За да си визиите радикализма на равнището на знаците - синият триъгълник с бяла звезда върху жълто-червените райета (династичен знак на кралство Арагон) трябвало да прави асоциация със знамената на Куба и Пуерто Рико, колонии на Испания, които са се освободили както щяла да стори и Каталуния.
По-циничните откриватели нормално виждат зад символиката възприятието на неправда задето провинцията носела непропорционално огромно данъчно задължение и хранела по-бедните райони. Тук е и главната характерност на актуалните битки за независимост и достолепие: богати места отхвърлят взаимност с по-бедните. Как тъкмо се съчетава егоизма на богатия с левите хрумвания на автономистите - не знам, глобализацията май обърка всичко. Но върнете лентата - от Югославия първа се откъсна най-богатата Словения, последва я втората по благосъстояние Хърватия. Фламандските автономисти се появиха, когато региона надмина Валония, изумена от деиндустриализацията. В Шотландия сондажите за самостоятелност скочиха нагоре, когато беше открит петрол към бреговете; когато цените на петрола паднаха, слязоха и сондажите. Кюрдите, и те се надяват да основат една петролна република. Италианските крайно-десни даже измислиха име за богатия север, който да се отърве от недоразвития юг: Падания (от реката По). Ами англичаните за какво ни напуснаха, не беше ли тъй като им внушиха, че губят от участието в Съюза?
Не е мъчно да се планува, че в случай че за Обединеното кралство " освобождението " ще коства повишаване, спад на промишлеността, години безпорядък и неустановеност, за Каталуния излизане от еврото и Европейски Съюз, въвеждане на визи за туристите, основаване от нулата на национална администрация, институции, законодателство просто ще са злополука.
Въпросът е за какво толкоз доста хора се увлякоха по фантазията за независимост, възпявана в литературата и учебниците.
Ако въпросът беше подложен иначе - не желаете ли независимост и достолепие, а желаете ли да напуснете еврозоната и Европейски Съюз - несъмнено, отговорът щеше да е друг. Вече и българският ни опит демонстрира, че референдумът е инструмент в ръцете на този, който задава въпроса. Слава богу още не се е появило придвижване за автономност на Източна Румелия, което да разгаря омразата на пловдивчани към софиянци, само че знае ли човек?
По-тържествената дума за референдум - " плебисцит " (plebs, народ + scitum, закон) - влиза в приложимост през 1860, когато се случва не отделяне, а обединяването на Италия. Днес все някой желае да се обособява, да скъсва връзките.
Защо е по този начин? Егоизмът на богатите не ми се коства задоволително обяснение; прочее, същински огромният бизнес май избира огромни пространства.
Разбира се, идентичностите са се трансформирали в един тип начин на живот: живееш обичайно, имаш народна власт, само че искаш и този разкош - да ти издават шофьорската брошура на езика, да ти се вее знамето над футболния стадион. Няма по какъв начин да избягаме от сходна наклонност - вървим към отделяне на всички неща и евентуално някой ден всеки от нас ще съставлява дребна суверенна страна.
Но в плебисцита тази работа през днешния ден се случва импулсивно, без мисъл за следствията. Представете си двойка, която се разделя - нещо става и единият тряска вратата и отпътува без да мисли по какъв начин ще поделят жилището, какво ще вършат с децата. Тази импулсивност, съгласно мен, е резултат от новата медийна среда, която непосредствено " овластява " народа. Овластява го не като рационален, преценяващ бъдещето индивид, а като безформена страст.
Добре, че нямаше убити
Всичко през днешния ден се случва в нажежена до бяло среда. Актуализират се контузиите на предишното, задълбочават се обидите, радикализират се споровете. Централистите в Каталуния са наричани фашисти (както в България всяко историческо принуждение към този момент е наричано " геноцид " ): обществените гласове все по-бързо стигат до фалцетните тонове.
Защо ли? Защото медийната среда по този начин работи: никой не написа за влакове, които идват в точния момент. Историческите злодейства активизират морални рефлекси, разпалват спорове и в последна сметка усилват тиражите. Какво ще си спомни напускащата дома брачна половинка – щастливите спокойни вечери пред тв приемника или онази съдбовна нощ, когато той е бил с друга?
В изострянето на пристрастеностите изникват нови травматични събития. Побоят на испанската полиция, оставил 800 ранени, към този момент е доста по-силен мотив за самостоятелност от самия противозаконен референдум. Видеа циркулират из мрежата, отвред неотстъпчивост, гняв (която към този момент единствено оставка на Рахой може да успокои). Но май таман това беше задачата на някои от автономистите, да накървят демократичното упражнение (значи би трябвало и оставка на Пучдемон).
Добре, че нямаше убити - както знаем от историята, това постоянно прави нещата необратими.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Кризата в Каталуня (33)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ