Защо българинът е толкова негативен?
" Защо не се размърдаш, за какво не направиш нещо за тази страна? " - " Ами ненавиждам ги, това малко ли е? ", споделя той и си долива. Проф. Ивайло Дичев търси аргументите за негативизма и мазохистичния ступор на българското общество.
Онзи ден на вилата имах неудобно прекарване със комшия. Той не приключил една работа, която беше заречен, аз пък не съм му дал трева за животните. Той не гледа мачове, аз пък съм не запомнил да запитвам нещо за внучка му. И ето, че през дъждовете и неизчистените канали стигаме до управниците, дето за нищо не ги бива и доста крадат. И отчуждението завчас изчезва, дори отваряме по бира, та да си попсуваме на воля.
Не имам вяра да не сте изживявали този обред на българската еднаквост, който вълшебен преодолява обществените бариери. За какво ще говорите с непознатия във влака - след третото изречение към този момент сте стигнали до българския абсурдизъм, по какъв начин сме стигнали дъното, само че копаем още надолу.
И Франция се слави като една от най-песимистичните страни в света, само че там модусът на окайване е по-философски: ще аргументират за какво светът върви на зле, ще се разтревожат за високите полезности и правила, ще отбележат, че културата се американизира - такива работи. Българското вайкане наподобява по-скоро на мазохизъм: нагоре изплуват единствено най-лошите, а ние сами сме си отговорни, тъй като ги поносим. Те нямат морал, но май нямаме и ние. Понякога махалото отива в другата посока и стартира едно неистово перчене и гордеене. Но то не трае доста дълго, тъй като нормално е на военно-историческа тема. И отново реплики като тази: гледай им акъла, това може да се случи единствено в България...
" Всички са маскари "
Живите народи притискат управниците си, подлагат на критика безжалостно. Ние обаче не умеем да противопоставим на омразния политик някого другиго, който сме подготвени да следваме; не умеем да противопоставим на лъжливата медия някое издание, на което можем да имаме доверие. Заради задграничното ръководство по време на Османската империя, а след това и поради комунизма, властта ни се привижда наложително непозната и далечна. И единственият метод да се приказва за нея е през тайните теории и градските митове. Тръгваме да влизаме в еврото - аха, вижте ги западняците, желаят да ни прилапат скъпия валутен запас... А в тази ситуация в действителност се случва нещо положително. Защо просто не кажем отлично? Или пък когато Пеевски създава закон срещу медиите на съперниците си - за какво не се активизираме за опозиция?-->
ThinkStock/Getty Images
Сигурно някой ще ме упрекне, че предлагам да върнем историческия оптимизъм от социалистическо време, който изискваше венцехваления на властта. Точно противоположното. Но ми се коства, че българският негативизъм води право там, където се намираме сега. Сигурно забелязвате, че в България непрестанно приказваме за митинги. А обществените придвижвания са в действителност много вяли. Ако ситуацията е в действителност по този начин нетърпимо, както наподобява за всекиго, който следи българския Facebook - ами за какво не се бунтуваме гневно, както вършат другаде, за какво още не сме се събрали да извлечем политиците от Народното събрание? „ Ти ли ще ме учиш какво да върша?! ", гласи дежурната реакция.
За нас даже не може да се каже, че обществото ни е разграничено, какъвто е през днешния ден казусът в Обединеното кралство или в Съединени американски щати. Нашето общество просто е потънало в мазохистичен ступор. Лично аз от дълго време не съм срещал хора (изключвам кандидат-политиците), които откровено да се разпознават с една или друга позиция; виждам единствено друга степен на непоносимост към едно или друго на фона на общото отчуждение от протичащото се. Всички са маскари, единствено дето някои повече от други…
Мениджмънтът на омразите , който стана съществена форма на агитация през последните години, задълбочава този проблем до тревожни мащаби. Да захранваш предубежденията по отношение на съперниците си има смисъл единствено в случай че идейните общности са трайни, в случай че ги сплотяват някакви положителни стратегии. Но в свят като днешния, когато жителите се активизират ситуационно, това просто подкопава основите на политическото.
Когато хората ги мързи да бъдат жители
Вайкането измести остарялата класова взаимност. Ако всеки показва личното си състояние като най-ужасно, обществото необратимо се фрагментира. И по този начин става все по-трудно да мислим за Цялото. Да си подготвен за общо деяние значи да си представиш, че твоите премеждия може би не са чак толкоз неповторими. Означава да можеш да съчувстваш на други хора в тежко състояние. А това става все по-трудно. Вследствие на един безсрамен марксизъм-ленинизъм и на един също толкоз безсрамен неолиберализъм, такива неща като емпатия, невзискателност, схващане на другия през днешния ден са станали атавизъм: който не вика с всичка мощ, просто не съществува. Подобно май е и разбирането за външната политика - задачата ѝ е да се представяме като най-нещастните и да пренебрегваме проблемите на другите. Става дума за културна настройка: в случай че ние тук сме егоисти, значи тези са още по-големи егоисти и по тази причина няма за какво да си губим времето да приказваме за полезности и морал.
Негативизмът е освен опрощение за това да си седим у дома и да заобикаляме непотребни опасности. Той е обред за опазване на достолепието на индивида, който го мързи да бъде жител. „ Защо не се размърдаш, за какво не направиш нещо за тази страна? “, запитвам аз. „ Ами ненавиждам ги - това малко ли е? “, вика той и си долива.
И още:
Онзи ден на вилата имах неудобно прекарване със комшия. Той не приключил една работа, която беше заречен, аз пък не съм му дал трева за животните. Той не гледа мачове, аз пък съм не запомнил да запитвам нещо за внучка му. И ето, че през дъждовете и неизчистените канали стигаме до управниците, дето за нищо не ги бива и доста крадат. И отчуждението завчас изчезва, дори отваряме по бира, та да си попсуваме на воля.
Не имам вяра да не сте изживявали този обред на българската еднаквост, който вълшебен преодолява обществените бариери. За какво ще говорите с непознатия във влака - след третото изречение към този момент сте стигнали до българския абсурдизъм, по какъв начин сме стигнали дъното, само че копаем още надолу.
И Франция се слави като една от най-песимистичните страни в света, само че там модусът на окайване е по-философски: ще аргументират за какво светът върви на зле, ще се разтревожат за високите полезности и правила, ще отбележат, че културата се американизира - такива работи. Българското вайкане наподобява по-скоро на мазохизъм: нагоре изплуват единствено най-лошите, а ние сами сме си отговорни, тъй като ги поносим. Те нямат морал, но май нямаме и ние. Понякога махалото отива в другата посока и стартира едно неистово перчене и гордеене. Но то не трае доста дълго, тъй като нормално е на военно-историческа тема. И отново реплики като тази: гледай им акъла, това може да се случи единствено в България...
" Всички са маскари "
Живите народи притискат управниците си, подлагат на критика безжалостно. Ние обаче не умеем да противопоставим на омразния политик някого другиго, който сме подготвени да следваме; не умеем да противопоставим на лъжливата медия някое издание, на което можем да имаме доверие. Заради задграничното ръководство по време на Османската империя, а след това и поради комунизма, властта ни се привижда наложително непозната и далечна. И единственият метод да се приказва за нея е през тайните теории и градските митове. Тръгваме да влизаме в еврото - аха, вижте ги западняците, желаят да ни прилапат скъпия валутен запас... А в тази ситуация в действителност се случва нещо положително. Защо просто не кажем отлично? Или пък когато Пеевски създава закон срещу медиите на съперниците си - за какво не се активизираме за опозиция?-->
ThinkStock/Getty Images Сигурно някой ще ме упрекне, че предлагам да върнем историческия оптимизъм от социалистическо време, който изискваше венцехваления на властта. Точно противоположното. Но ми се коства, че българският негативизъм води право там, където се намираме сега. Сигурно забелязвате, че в България непрестанно приказваме за митинги. А обществените придвижвания са в действителност много вяли. Ако ситуацията е в действителност по този начин нетърпимо, както наподобява за всекиго, който следи българския Facebook - ами за какво не се бунтуваме гневно, както вършат другаде, за какво още не сме се събрали да извлечем политиците от Народното събрание? „ Ти ли ще ме учиш какво да върша?! ", гласи дежурната реакция.
За нас даже не може да се каже, че обществото ни е разграничено, какъвто е през днешния ден казусът в Обединеното кралство или в Съединени американски щати. Нашето общество просто е потънало в мазохистичен ступор. Лично аз от дълго време не съм срещал хора (изключвам кандидат-политиците), които откровено да се разпознават с една или друга позиция; виждам единствено друга степен на непоносимост към едно или друго на фона на общото отчуждение от протичащото се. Всички са маскари, единствено дето някои повече от други…
Мениджмънтът на омразите , който стана съществена форма на агитация през последните години, задълбочава този проблем до тревожни мащаби. Да захранваш предубежденията по отношение на съперниците си има смисъл единствено в случай че идейните общности са трайни, в случай че ги сплотяват някакви положителни стратегии. Но в свят като днешния, когато жителите се активизират ситуационно, това просто подкопава основите на политическото.
Когато хората ги мързи да бъдат жители
Вайкането измести остарялата класова взаимност. Ако всеки показва личното си състояние като най-ужасно, обществото необратимо се фрагментира. И по този начин става все по-трудно да мислим за Цялото. Да си подготвен за общо деяние значи да си представиш, че твоите премеждия може би не са чак толкоз неповторими. Означава да можеш да съчувстваш на други хора в тежко състояние. А това става все по-трудно. Вследствие на един безсрамен марксизъм-ленинизъм и на един също толкоз безсрамен неолиберализъм, такива неща като емпатия, невзискателност, схващане на другия през днешния ден са станали атавизъм: който не вика с всичка мощ, просто не съществува. Подобно май е и разбирането за външната политика - задачата ѝ е да се представяме като най-нещастните и да пренебрегваме проблемите на другите. Става дума за културна настройка: в случай че ние тук сме егоисти, значи тези са още по-големи егоисти и по тази причина няма за какво да си губим времето да приказваме за полезности и морал.
Негативизмът е освен опрощение за това да си седим у дома и да заобикаляме непотребни опасности. Той е обред за опазване на достолепието на индивида, който го мързи да бъде жител. „ Защо не се размърдаш, за какво не направиш нещо за тази страна? “, запитвам аз. „ Ами ненавиждам ги - това малко ли е? “, вика той и си долива.
И още:
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ