Книга: "Смелостта за истината днес", последният курс лекции на Мишел Фуко
заглавие: " Смелостта за истината " създател: Мишел Фуко превод от френски: Антоанета Колева издателство: " Критика и хуманизъм " цена: 30 лева
Мишел Фуко (1926 - 1984) постоянно е определян като най-цитирания и авторитетен академик в филантропичното поле през XX век. Световна популярност му донасят проучванията, отдадени на статута на лудостта в модерните общества, на структурите на властта и институции като пандиза, на историята на сексуалността. На български наскоро излезе " Смелостта за истината " от Фуко (изд. " Критика и хуманизъм ", превод от френски Антоанета Колева).
Мишел Фуко чете лекции в Колеж дьо Франс, най-елитната академична институция във Франция, в продължение на 12 години. Първият му курс, прочетен през 1970-1971 година, се назовава Волята за познание, а последният - Смелостта за истината, през 1983-1984 година Няколко месеца след прочитането на последната лекция от този курс Фуко умира. През всички тези години на преподаване и проучване заниманията на Фуко - колкото и разнопосочни да са - не стопират да се връщат все към една и съща тематика: истината.
Така още в самото начало на своя първи курс лекции в колежа Фуко декларира, че през идната година ще се опита да наблюдава кои са тези " действителни битки и връзки на владичество, които са въвлечени във волята за истина ". Повече от 10 години по-късно, при започване на последния курс, той продължава в сходен дух, насочвайки вниманието си към този момент не към връзките на власт и владичество, а към оня характерен акт на храброст, засвидетелстван още през Античността, посредством който " казващият истината индивид се демонстрира... показва се пред себе си и бива признаван от другите - като казващ истината ". Разбира се, доста неща за самия Фуко в това време са се трансформирали и от игрите на властта той се е насочил към това характерно отношение, което свързва индивида и истината и посредством което отношение индивидът може да се отнася към самия себе си, " да разполага " със самия себе си, да има самия себе и да се самопознава в една игра на истина. Тоест " каква е формата на оня истинен дискурс, какъвто субектът е кадърен и кадърен да държи по отношение на самия себе си... ". И освен това: таман посредством това си отношение към истината, в което индивидът се слага, той получава и опцията да реализира, да упражнява себе си - посредством истината, да приказва за себе си - в името на истината - да приказва за истината - посредством самия себе си.
Ето ни нас, които през днешния ден четем Фуко, които приказваме за неговото мислене, съгласяваме се с него или го оспорваме, ето ни нас, които всекидневно влизаме в борби за " общото богатство ", ангажираме се с битките на езика, на публичността, на интимността. Ето ни нас, които се противопоставяме и се съпротивляваме: нашият език е езикът на гнева, кой може да отхвърли това, делото ни - дело на непоносимостта към? Всъщност за това става дума, да, в размишлението над смелостта за истината: кои сме ние, които вършим всичко това, кои сме ние, до момента в който вършим всичко това - до момента в който приказваме за себе си през днешния ден, какво е нашето " себе си ", до момента в който приказваме за своите възмущения, за своите страхове, за любовите и непоносимостите - кое е това в нас, което ни разрешава освен " да владеем себе си ", само че и да се съпротивляваме - на корупцията, на покварата - посредством това, което имаме: т.е. посредством себе си - посредством това, което повече или по-малко излагаме на риск.
Ние имаме отношение към нещо, което сме привикнали (от дълбока древност) да назоваваме " истина " - да разпознаваме като " истина " - да търсим в другите и да пожелаваме от тях като " истина ". Ето за това става дума.
Мишел Фуко (1926 - 1984) постоянно е определян като най-цитирания и авторитетен академик в филантропичното поле през XX век. Световна популярност му донасят проучванията, отдадени на статута на лудостта в модерните общества, на структурите на властта и институции като пандиза, на историята на сексуалността. На български наскоро излезе " Смелостта за истината " от Фуко (изд. " Критика и хуманизъм ", превод от френски Антоанета Колева).
Мишел Фуко чете лекции в Колеж дьо Франс, най-елитната академична институция във Франция, в продължение на 12 години. Първият му курс, прочетен през 1970-1971 година, се назовава Волята за познание, а последният - Смелостта за истината, през 1983-1984 година Няколко месеца след прочитането на последната лекция от този курс Фуко умира. През всички тези години на преподаване и проучване заниманията на Фуко - колкото и разнопосочни да са - не стопират да се връщат все към една и съща тематика: истината.
Така още в самото начало на своя първи курс лекции в колежа Фуко декларира, че през идната година ще се опита да наблюдава кои са тези " действителни битки и връзки на владичество, които са въвлечени във волята за истина ". Повече от 10 години по-късно, при започване на последния курс, той продължава в сходен дух, насочвайки вниманието си към този момент не към връзките на власт и владичество, а към оня характерен акт на храброст, засвидетелстван още през Античността, посредством който " казващият истината индивид се демонстрира... показва се пред себе си и бива признаван от другите - като казващ истината ". Разбира се, доста неща за самия Фуко в това време са се трансформирали и от игрите на властта той се е насочил към това характерно отношение, което свързва индивида и истината и посредством което отношение индивидът може да се отнася към самия себе си, " да разполага " със самия себе си, да има самия себе и да се самопознава в една игра на истина. Тоест " каква е формата на оня истинен дискурс, какъвто субектът е кадърен и кадърен да държи по отношение на самия себе си... ". И освен това: таман посредством това си отношение към истината, в което индивидът се слага, той получава и опцията да реализира, да упражнява себе си - посредством истината, да приказва за себе си - в името на истината - да приказва за истината - посредством самия себе си.
Ето ни нас, които през днешния ден четем Фуко, които приказваме за неговото мислене, съгласяваме се с него или го оспорваме, ето ни нас, които всекидневно влизаме в борби за " общото богатство ", ангажираме се с битките на езика, на публичността, на интимността. Ето ни нас, които се противопоставяме и се съпротивляваме: нашият език е езикът на гнева, кой може да отхвърли това, делото ни - дело на непоносимостта към? Всъщност за това става дума, да, в размишлението над смелостта за истината: кои сме ние, които вършим всичко това, кои сме ние, до момента в който вършим всичко това - до момента в който приказваме за себе си през днешния ден, какво е нашето " себе си ", до момента в който приказваме за своите възмущения, за своите страхове, за любовите и непоносимостите - кое е това в нас, което ни разрешава освен " да владеем себе си ", само че и да се съпротивляваме - на корупцията, на покварата - посредством това, което имаме: т.е. посредством себе си - посредством това, което повече или по-малко излагаме на риск.
Ние имаме отношение към нещо, което сме привикнали (от дълбока древност) да назоваваме " истина " - да разпознаваме като " истина " - да търсим в другите и да пожелаваме от тях като " истина ". Ето за това става дума.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ