За първи път опитах ананас, когато бях на 14-15 години

...
За първи път опитах ананас, когато бях на 14-15 години
Коментари Харесай

Ананас в Сибир -

За първи път пробвах ананас, когато бях на 14-15 години и живеех с родителите ми в западносибирския град Тюмен. Толкова ми хареса, че дори се бих за него. Трябва да е било някъде през късната пролет на 1990-та или 1991 година година. Цялото семейство бяхме на гурбет в Съюз на съветските социалистически републики. Резултатът от него беше, че събраните с доста труд и мраз пари се обезцениха толкоз бързо, още преди още страната да ги заплати на татко ми, че вместо за апартамент и нова кола от Кореком с рубли, стигнаха за 10-годишна Жигула, каквато имахме и преди да оставим всичко и да заминем за Съюз на съветските социалистически републики. Но това е друга история.

Ананас. От 24 февруари 2022 година, когато Русия атакува Украйна, ме преследва ароматът на този плод. Когато гледах фрагментите и труповете от Буча, натрапчивият леплив мирис се усилваше. Рових в интернет и попаднах на научна обява, която изяснява, че спомените, отключени от аромати, за разлика от другите осезания, са “усещани като по-емоционални и припомнящи повече ”. И по този начин изплува и забравеният спомен, в който ароматът на ананас се смесва с усета на личната ми кръв.

Ананасът беше виетнамски, замразен на части в найлонови пликове и се появи за пай интервал в магазините в Тюмен в миг на ужасяващ недостиг, при който имаше единствено гнили и кални дребни картофи, кисело зеле в интервал на полуразпад, български буркани “Салат дунайски ”, които никой не купуваше, камо ли пък да яде и от време на време сушени смокини на шнур от някоя кавказка република. В празните магазини се образуваха дълги опашки, без хората на тях да знаят за какво, просто тъй като някой е застанал пред щанда, а след него втори, трети… Наредилите се руснаци или хора от други народности в Съюз на съветските социалистически републики питаха продавачката “А това по какъв начин се яде ”, откакто вземеха връвта със сушените смокини в ръце. “Ами яжте го както си желаете, в случай че желаете с самун и сол го яжте ”, споделяше иронично и шаблонно продавачката. Така отговаряше и когато през есента изненадващо се появиха пресни български чушки и рускините питаха “А това по какъв начин се яде ”. А те евентуално бяха импортирани поради българските строители гастарбайтери, които към този миг бяха над 2000 в богатия на нефт, близо половин милионен, по това време град. Българските чушки и доматите костваха по-малко в Западен Сибир в сравнение с в България, само че чудесата на ценообразуването в границите на Съвет за икономическа взаимопомощ също са друга тематика.

Майка ми беше донесла два пакета от непознатия ми до този миг плод, израснал и узрял в “дружеския ” Виетнам. Сладкокиселият му усет, комбиниран с опияняващия мирис и дребното натурален сос получен от размразяването, се оказаха най-вкусното нещо, което съм опитвал. След като двата пакета свършиха бързо, взех решение да ревизира дали не е останало в околните " гастрономи " и магазините за плодове и зеленчуци. От блока ни намиращ се на номер 71А на ул. “50 лет ВЛКСМ ” пътят ми минаваше около огромна будка за вестници и списания. Огледах изложените на стъклото заглавия, само че този път вниманието ми беше привлечено от портрети на “афганците ” по стената. Млади мъже, в разнообразни военни униформи, кандидатиращи се някакви изборни длъжности за локалните препоръки.

Тогавашните ми знания по политика бяха минимални, само че това, че млади мъже, които не са издигнати  от Комунистическа партия на Съветския съюз, желаят сами да влязат в политиката и обясняваха за какво в листовките залепени на дъската за разгласи, която към този момент не ги побираше, ми говореше, че нещо се трансформира в Съюз на съветските социалистически републики.  ледователно и че ще има промени в сателитна България. Темата за одеве приключилата война в Афганистан вълнуваше мен, целият ми клас, учебното заведение, както и целия квартал. Причината беше, че към този момент всички познавахме някой умрял там. Дори и българите. В моя случай, това беше бащата на съученика ми Миша, които беше водач в гражданската авиация и самолетът му беше свален нейде над Афганистан. Красивият рус Миша, който имаше лъскави западни маратонки и облекла с помощта на специалността на татко му, остана цялостен сирак и вуйна му се реалокира в Тюмен с цел да го гледа. Тъй като това беше интервалът на перестройката и гласността, " афганците " (войниците били се в Афганистан) идваха в учебно заведение и разказваха за “духовете ” (афганистанските им съперници в боя) и за неприятното си доставяне. Някои от тях нямаха крака или имаха нервни тикове и белези по лицето. И носеха китари, на които пееха тъжни, само че поетични песни. Това беше раждането на цялостен нов род “афгански ” песни, от чиято събрана тъга и митинг след това направиха пари и популярност Любе. В учебно заведение идваха и ветерани от войните, някои от които необявени. Така със съучениците ми научихме за спора на остров Дамански, за редица дребни в никакъв случай необявени гранични конфликти на Изток с жертви и за това, че великите руски водачи във Втората международна война дължат огромна част от успехите си на американските самолети с които са летели. Голяма част от руснаците към момента не знаят за ролята на Съединени американски щати и Лендлийза.

Пътят минаваше около учебното заведение ми и ревизирах дали копейките ми са добре скрити в чорапите за възможни срещи с локални гамени - “бичи ”. В квартала се познавахме, само че една наша разходка до ЦУМ и централния пазар със съученика ми Николай от Търговище едвам не приключи с наръгване, когато бяхме наобиколени от група тийнове със сериозен тип и с ножове и самоделни оръжия в джобовете и ръцете. В същия ден с Николай се пробваха да ни ограбят три пъти, като отчасти сполучлив беше единствено първият опит с ножа, защото имахме табиет да разпределяме копейките и дребните си рубли по разнообразни вътрешни джобове и чорапи. Задължително трябваше да остане  дребна сума за добролно даряване за отбягване на неприятности. В учебното заведение ми също бях обичай неведнъж, най-много тъй като съм българин, а и ми смъкнаха от краката българските маратонки Тренинг, които бяха висша полезност в Съюз на съветските социалистически републики. Като във кунг-фу филмите, които гледахме в множащите се кооперативни видеоклубове, започнаха да ме почитат, откакто се противопоставих с юмруци на самозвания главатар на класа два-три пъти.

В гастронома на “Тулская ” имаше виенамски ананас, въпреки и много размразен. Даваха до 2 опаковки. И по този начин, благополучен с ледения ананас в ръце, защото нямах торбичка, а пластмасовите такива още бяха разкош, излязох от магазина и взех решение да ревизира и “плод зеленчука ” на паралелната улица “Геологоразведчиков ”. Но стремежа ми беше спрян от висок юноша на години към моите. “Дай ми ананаса. Той е мой ”, сподели той свил очи и стиснал юмруци. “Ти полудя ли ”, споделих му аз. “Мой е, ти ми го открадна ”, настояваше той. Животът в Тюмен ме научи да заобикалям битките постоянно, когато мога. Този път обаче ми кипна и го пратих “нахуй ”. Той ме фрасна в устата с десен прав и кръвта потече. Ананаса падна на земята. Тук малко ми се губи, само че помня, че изкрещях, съумях да го ударя и блъсна, а той избяга. Още помня объркването в черните му очи. Не отидох до втория магазин. Прибрах се с цел да хапвам полузамразен ананас, чийто усет се смесваше с кръвтта от устата ми. Това е моят персонален усет на победа - ананас с кръв. Майка ми ме попита за какво пликовете са кални. Казах ѝ, че съм ги изпуснал на земята, само че не и за багра. Както и за нито един подобен случай преди това…

Сега, 5 месеца след началото на войната и 30 години след случката, си мисля, че този спомен изплува, не тъй като в действителност в това време си купих ананас, а тъй като прочетох историите на десетки " афганци " записани в “Цинковите момчета ” от Светлана Алексиевич и тъй като някой анализатор беше написал, че войната с Украйна ще се свърши, когато се усилят достатъчно  съветските жертви. Съюз на съветските социалистически републики се разпадна и поради войната с Афганистан, която докара гибелта във всеки вход, във всяко учебно заведение и всяко село. В моя комплициран асоциативен спомен за живота ми от края на Съюз на съветските социалистически републики и края на детството ми, това е така - абсолютно. Освен това, в тази част от живота ми разбрах, че насилниците са мощни, когато са на глутница и когато видят боязън в очите на жертвата. Ако този боязън го няма, тяхната мощ изчезва.

Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР