Учени разшириха границите на Слънчевата система
За най-отдалечената хипотетична граница на Слънчевата система се смята облакът на Оорт. Този район се намира на малко повече от една светлинна година от нас. Нов математически модел на двама американски учени сочи, че нашата система в действителност се простира доста по-далеч от предстоящото.
Астрономите са разпознали доста далечен район от Космоса, където галактическите обекти теоретично биха могли да бъдат подложени на гравитационното въздействие на нашата звезда. Ако това се окаже правилно, евентуално ще се наложи научната общественост да преразгледа границите на Слънчевата система.
Къде е краят на Слънчевата система?
Много експерти считат, че границата на Слънчевата система свършва там, където гравитационното въздействие на нашата звезда върху галактическите тела става по-слабо от гравитационното въздействие на други звезди. Пространството към астрономически обект (Слънцето, други звезди, планети и спътници), в което той може да задържи по-малки тела, се назовава Сфера на Хил.
В случая с нашето величие за Сфера на Хил се приема хипотетичният облак на Оорт или по-точно неговата външна част. Това е плътна сфера от трилиони ледени парчета, които заобикалят Слънцето на разстояние малко повече от една светлинна година. Защо хипотетично? Въпреки че учените не са удостоверили природата му посредством наблюдения, доста косвени обстоятелства демонстрират, че облакът на Оорт фактически съществува.
Изследователите от дълго време се пробват да дефинират границите на Слънчевата система, с цел да схванат на какво разстояние нашата звезда престава да въздейства на други обекти със своята гравитация.
Американският математик Едуард Белбруно от университета Йешива в Ню Йорк и някогашният основен академик на НАСА Джеймс Грийн са се пробвали да открият диапазона на гравитацията на Слънцето благодарение на компютърни опити.
Учените моделирали нашата звезда, както и околното пространство и открили, че на разстояние 3,81 светлинни години от нас има зона, където галактическите обекти може да са подложени на гравитационното въздействие на Слънцето. Това е доста по-далеч от външната част на хипотетичния облак на Оорт. Изследователите са описали резултатите от работата си в публикация, оповестена на уеб страницата на електронния списък за препринт arXiv.
Изчисленията на Белбруно и Грийн сочат, че сред Слънцето и центъра на Галактиката има област, която ненапълно припомня на точките на Лагранж. Тези точки са ситуирани в система, състояща се от две солидни тела, в равнината на техните орбити лежат области на равновесие, където се усеща гравитационен баланс. Малко тяло, попаднало в такава точка, ще бъде в неподвижно положение по отношение на първото и второто тяло, защото ще бъде привлечено с идентична мощ както към първия, по този начин и към втория обект.
Слънчевата система може да е доста по-голяма, в сравнение с се смяташе
Точки на Лагранж може да се намерят в нашата Слънчева система: да вземем за пример има точка на Лагранж L2 на системата Слънце – Земя. Там учените употребяват гравитационното привличане на Земята и Слънцето, с цел да задържат галактически апарати като орбиталната обсерватория „ Джеймс Уеб “. Това разрешава на телескопа да остане имобилен, спестявайки гориво за други цели.
Математическият модел, който Белбрун и Грийн са употребявали в проучването, оказа помощ да се разпознават два района в пространството, в които обектите първо се държат като в точки на Лагранж и по-късно внезапно трансформират посоката на придвижването си. В тези райони гравитационните сили на Слънцето и Млечния път взаимодействат между тях, само че на някакъв стадий гравитацията на нашата звезда се оказва по-силна и принуждава галактическите тела да влязат в необикновена орбита към звездата.
По думите на откривателите обектите, които попадат в този район, в началото ще се движат по елиптична орбита, само че с течение на времето орбитата им ще стартира да се трансформира и ще стане сходна на множеството на Манделброт – фрактален модел с безкрайни симетрични завихряния и форми. По създание тези тела ще останат вечно на новата орбита, няма да бъдат изхвърлени назад в междузвездното пространство и няма да се сблъскат със Слънцето.
Моделът въпреки всичко позволява, че те могат да бъдат „ избити “ от гравитационното въздействие на най-близката до Слънцето звезда – аленото джудже Проксима Кентавър, ситуирано единствено на 4,2 светлинни години от нас.
Авторите на научната работа означават, че тази област е доста забавна от научна позиция, защото може да се трансформира в капан за избран вид обекти от рода на планети сираци или междузвездни комети и метеорити като Оумуамуа.
Озадачаващи обекти надалеч оттатък Плутон разкриват нова част на Слънчевата система
Според учените предсказаният от математическия модел район би трябвало да бъде проучен благодарение на мощни телескопи, да вземем за пример широкоъгълния рефлекторен телескоп на обсерваторията „ Вера Рубин “, който ще проработи през 2025 година в Чили.
Ако научните принадлежности открият в тази област уловени в „ гравитационната хватка “ на Слънцето осиротели планети, комети или метеорити, значи догатката на Белбруно и Грийн ще се окаже правилно – и гравитационното въздействие на нашата звезда се простира доста по-далеч, в сравнение с се смяташе до момента. В подобен случай ще би трябвало да се преразгледат хипотетичните граници на Слънчевата система.
Инфо: Актуално.ком
