Васил Василев - Зуека: Едва се удържам да направя картина на тема войната
За мен родината е мястото, където се чувстваш добре, а не където си роден, споделя известният артист
Година измина, откогато Зуека - един от най-популярните и надарени български артисти, емигрира в Испания с жена си Ани и сина им Стефан. През това време той като че ли най-вече рисува, а негови картини към този момент се излагат в галериите у нас, само че в същото време не стопира да пътува със спектакъла “Ние, българите”, който прави дружно с Влади Априлов. Съвсем скоро го играха пред българска аудитория из цяла Америка. Популярният артист споделя за новия си живот в изявление за
- Почти година ще стане, откогато заминахте със фамилията си за Испания, господин Василев. Струваше ли си да го извършите?
- Не 100, а 1000 % си струваше. Казвам го с най-откровеното си признание, което владея. Много сме щастливи и тримата с жена ми и сина ми.
- Научихте ли езика?
- Аз не излизам на открито, с цел да го изучавам. Няма време.
- Ако ви се наложи да си купите нещо, по какъв начин го вършиме?
- Повярвай ми, оправям се на всички езици доста добре. Нямам безусловно никакъв проблем с никакви езици. Когато искаш отсрещният да те разбере, ти правиш всичко допустимо и той те схваща. Както и в случай че искаш да схванеш индивида насреща, правиш всичко допустимо и го разбираш. Лесно е.
Разбираме се с хората, не е проблем. А и тук, на мястото, където живеем, има ужасно доста чужденци.
- Какво се промени в Испания след коронавирус? Когато заминахте, епидемията към момента върлуваше, а в този момент по какъв начин е?
- Туристите започнаха да идват, въпреки че тук постоянно има туристи, мястото е такова. Маските са махнати на всички места - и на открито, и вътре, само че който желае, може да си поставя. Примерно в магазин или там, където има доста хора, ние към момента си слагаме маски.
- Синът ви по какъв начин се усеща там?
- Сега приключва първи клас. Ходи на учебно заведение, имат естествени занятия.
- Бяхте разказвали, че в учебното заведение му не се разисква войната в Украйна. Защо?
- За страдание, децата патят в тази обстановка и тук, в европейската страна, просто има търпелив метод за избавяне на децата. Учителите и учебните заведения молят родителите да не ангажират децата с това и да не им изясняват. Ако могат,
пред децата да не гледат телевизия и да не слушат радио с информация за войната
Там, където учи синът ни, има и руснаци, и украинци. От тях има такива, които от дълго време живеят тук, има и бежанци. За да няма напрежение, молят да изолираме войната от тяхното усещане. Никой не приказва за войната.
- Как рисувате в този момент? Войната въздейства ли ви?
- Повлиява ми. Ако би трябвало да съм почтен, едвам се удържам да не направя картина на тази тематика. Умишлено не върша. Предпочитам да се занимавам с всемирен тематики. Ако я рисувам, аз ще обрисувам страха или децата на войната. Има доста тематики, които да се рисуват около нея. Но аз самият, тъй като мразя война, мразя принуждение, както и такива взаимоотношения - по-силният да удря, поради това виждам да заобикалям тази тематика. Умишлено се отправям в противоположната сфера. Рисувам за обич, за съгласие, рисувам хубост.
- Не спирате да участвате в изложения в България. Ваша картина сега е в експозицията “Паралелни светове” паралелно до творбите на 27 известни български художници и скулптори. Кой ви предложения?
- Кураторът Атанас Карадечев, който е доста огромен български ваятел. Аз персонално доста одобрявам нещата му, изключително дребните пластики. С Наско се познаваме от групата “Любов на стативи”, с която направихме 5 общи изложения в България - София, Благоевград, Русе, Пловдив и Дупница, от септември до момента.
- Как им пращате картините от Испания?
- Както и на другите хора, рисувам ги и ги адресирам по пощата.
- За последната галерия изпратихте 4 картини, по какъв начин ги избрахте?
- Те от дълго време са пратени. Наско самичък си ги избра от моите картини. Дори беше избрал други две, само че ги купиха по пътя. После му споделих: “Първо на теб ще ги пущам, тъй като очевидно няма да стане иначе”.
- Спокоен сте явно, че може да издържате фамилията си с този ритъм на изобразяване.
- Не единствено. Спектакъла с Влади Априлов - “Ние, българите”, не стопираме да го играем. След американското турне продължаваме да пътуваме с него. Сезона ще го закрием чак на 12 юни в Кьолн. Почти всеки уикенд играем.
- Не ви ли изморява непрекъснатото пътешестване?
- Изключително доста ме изморява. И
откогато махнахме маските, е огромен проблем с вирусите - просто са един след различен
Кошмарно е.
- Вие не сте ли с маска?
- Не, към този момент няма маски на никое място. В залата по какъв начин да си с маска. Иначе в самолета, а и където има доста хора, поставям.
- Поканите за “Ние, българите” не престават, по този начин ли?
- Да, въпреки всичко има над 3 млн. българи по света. Там, където са по-големи групи, е допустимо да се направи. Но няма по какъв начин да отидем някъде за 50 индивида примерно, не става, тъй като нямаме спонсор. Сами финансираме турнетата си.
- По какъв брой души събирате в залите, където играете?
- От 200 до 650, зависи от града, от това какъв брой искащи има.
- Защо това зрелище е толкоз гледано? Какво казвате в него, с цел да разсмивате и разплаквате феновете?
- Казваме им повода за какво те са там.
- Каква е тя?
- Причината е, че ние, българите, сме малко необикновен народ като нрав, като отношение към света, като поверие, като вярвания. Занимаваме се с безусловно всички типове парадокси на българина - колкото мощно обича, толкоз мощно и ненавижда, ненавижда и е злорад.
- След като по този начин сме устроени, какво желаят да трансформират в живота си толкоз българи, отивайки в непозната страна?
- Това, което и аз - успокоение, нищо повече.
- Вие успяхте ли да го намерите?
- Да. Разлика друга няма. Единствената разлика е спокойствието. Отиваш, приказваш с всякакви хора и разчиташ на тях и те в действителност си свършват работата. Съответно се чувстваш длъжен и ти да си свършиш твоята работа към тях. Така посредством законите работи обществото, работят взаимоотношенията сред хората. Това значи да се съблюдават законите. Простичко е, но на̀ - в България ги ненавиждаме. Мразим законите, ненавиждаме разпоредбите, изобщо мощно ненавиждаме. Като в скеч от спектакъла: “Моля, не дърпайте ръчната спирачка, поврежда придвижването!” И следва фамозната имитация: “Той ще ми каже на мене.”
- Носталгията не е ли доста мощна? Как се оправя човек с нея?
- Аз не познавам нито един българин от тези, които срещнахме, на който да му е било елементарно. Няма елементарно в този живот. Никой не ни е обещавал, че ще е елементарно. Въпросната носталгия е единствено към родственици и другари. Това е нещото, което те задържа в страната, единственото, което те държи като принадлежност, да се чувстваш “принадлежен към родината”.
За мен родината е мястото, където се чувстваш добре, а не където си роден
Човек не избира три неща в този живот - родителите си, името си и мястото, където се ражда.
- С това зрелище отидохте в Америка и вие самият играхте там за първи път пред българи.
- Много пъти съм ходил там и съм играл по интернационалните фестивали с спектакъл “Кредо”. Но единствено пред българска аудитория да играя на български в Америка ми беше за първи път. Страхотно преживяване беше, само че доста уморително. 18 дни е доста. Организмът се изтощава, най-малкият вирус незабавно те разболява, сменяш климатични пояси. Сложно е. Америка е доста огромна страна.
- Преди да заминете, ви беше забавно да отидете, тъй като съгласно вас българите там са по-различни от тези, които са емигрирали в Европа да вземем за пример. Така ли е?
- Да, несъмнено са по-различни. Предполагам, че е поради това, че са по-отдалечени от България и не могат да наблюдават толкоз постоянно какво действително се случва в страната. Те карат на едро информацията: чувал съм за това, чувал съм за това. Но с имената са зле, кой по какъв начин се споделя, тоя пък от кое място пристигна. Това е разликата. Прихванали са от американците пуританството, тази въздържаност в общуването, в нравите, новите действителности за общностите - за свободата на половете, свободата на любовта, рамките, в които да се изразяваш. Усвоили са го и е обикновено, тъй като в последна сметка те живеят по ония закони.
- Искрена аудитория ли са?
- Навсякъде са откровени хората. В Америка са може би по-бурни в реакциите си. Все отново нашият театър е язвителен, ние нямаме четвърта стена и поддържаме връзка директно с тях. В някои случаи беседваме с тях. Но те избухват, доста мощни са в страстите си и когато се смеят, и когато плачат. Много безапелационни са. В Европа българите са някак по-обрани, европейското - по този начин наречено, е към този момент в кръвта им, в душата им, т.е. да бъдем по-сдържани, по-различни.
- Научихте ли историите на българите в Америка, споделяха ли ви ги?
- Трудно се срещахме с хората за по-дълго, тъй като нямаше време. Никога обаче няма да забравим
българския ресторант на Румен в Лас Вегас, който е от 27 години
За мое най-голямо удивление в ресторанта му е извънредно вкусно, държи го на равнище. Доскоро всички българи са играли единствено и само там. Ние бяхме първите, които играхме на сцена в Лас Вегас, едно прелестно място в библиотеката. Но шапка му смъквам на Румен, тъй като той продължава с някаква неистова пристрастеност да пази българското и нашата кухня там. По стените има репродукции на Левски, на Ботев, картини на български майстори. Има един български дух, който той поддържа. Поддържа и екипа, тъй като множеството, които работят там, са българи. Няма по какъв начин да забравиш такава история. Седнахме на маса и поговорихме и това, което прави, те хваща за сърцето. Ресторантът му цъфти, само че е доста мъчно да си с непозната кухня в непозната страна и да успяваш. Не зная по какъв начин съумява да се доставя с артикули.
- Какво ядохте там?
- Какво ли не ядохме. Всичко, което предлага - и кебапчета, и лютеница, всичко има.
- Бихте ли отпътували да живеете в Америка?
- Не, не бих живял в Америка. Казвал съм го доста пъти, тъй като полезностите там са малко по-различни от моите. За мен парите са единствено средство, до момента в който там са ценностна система, всичко е завъртяно към тях. И в случай че не мислиш в тази посока, не можеш да успееш. Докато аз не съм подобен. При мен духовните неща са водещи и там няма да вирея.
- Ще вършиме ли нов театър с Влади Априлов?
- Имаме желание, само че още е рано.
- Ще се включите ли по някакъв метод в български тв планове?
- Много е комплицирано поради самото пътешестване. Това лишава доста време, пък аз избирам да съм тук при фамилията си. Ако почна да пътувам непрестанно за България, какъв беше смисълът да се изнеса оттова?
- Не ви ли е тъжно за околните и приятелите ви у нас? Само един път се върнахте в родината си поради галерия, която направихте във Варна. Няма ли да си идвате по-често, с цел да се видите с тях?
- Човек, като си живее живота, без значение къде, има задания - фамилни, настоящи, и те си вървят. Планът си тече. Така до края на лятото няма по какъв начин да го създадем, тъй като си имаме тука задания за осъществяване. Есента започваме още веднъж да пътуваме с Влади, тъй че до края на годината ние сме наясно, дребният - на учебно заведение. Няма по какъв начин да стане. Ще употребяваме дребни пролуки.
- Предстои ли ви друга галерия в България?
- Да сме живи и здрави, рано или късно ще я направя.
- В Испания ще вършиме ли?
- Много е комплицирано. Винаги мога да направя и на всички места. Но въпросът не е просто да изложа някъде, а да има смисъл от тая работа. Не просто да продада картините, а да ги видят повече хора. Аз се интересувам от тъкмо избрани хора, които да ги видят. Иначе може да се направи на всички места - и в Мадрид, и в Барселона. Предложиха ми няколко, само че ги отхвърлих към този момент. Условията не ме удовлетворяват. Искам да направя галерия, която да покажа на света, освен на българите. Ако е в Испания, да се покаже на испанците, в случай че е във Франция - на французите. Това обаче е доста комплицирано и не става просто ей по този начин.
Да съм жив и здрав,
имаме спогодба за проведена галерия в Чикаго през октомври,
която към този момент е планувана. Това ще бъде тази година.
- Омръзва ли ви да рисувате?
- Напротив. Понякога се хващам, че пътуванията ме нервят, тъй като ми лишават време. Съвместявам ги двете неща и се усещам добре, в действителност.
- Синът ви какво споделя, когато ви гледа да рисувате?
- Коментира нещо, в случай че му е забавно. Малък е още и си живее в неговия свят.
- Дъщеря ви потегли по вашите стъпки и се занимава с кино. Търси ли препоръките ви?
- Тя към този момент е огромно момиче. Когато има потребност или желае препоръки, постоянно ѝ оказвам помощ с каквото мога. Възхищавам ѝ се, тъй като сега може да се хване с към 6 неща, които да движи. Според нея това не е проблем, само че съгласно мен е проблем това, че тези 6 неща ги кара по едно и също време. Докато е младеж, би трябвало да се концентрира към едно-две и да избере, въпреки че това, несъмнено, е мъчно. Но и аз съм бил същият и я разбирам, не ѝ дъня на главата непрекъснато: “Трябва да избереш, би трябвало да избереш”. Подсещам я понякога, че не може толкоз доста неща едновременно да се вършат. Човек въпреки всичко би трябвало да прави това, което обича, само че и да мисли за това, което го прехранва.
Разликата с тяхното потомство е единствено в информацията и интернет. Иначе са си безусловно същите, каквито бяхме ние на техните години. Просто като са млади, не си дават сметка кое е значимото и кое не, кое би им правило по-добра работа и кое не. Нямат задоволително опит, само че това е обикновено. След 30, като им пристигна акълът в главата, тогава ще стартират да се ослушват: “Ей, да бях хванал това”. Едно и също е при всички. Само интернет е новото.
Аз
още не мога да привикна да служа си с интернет, нито с гугъл,
въпреки че знам, че там мога да потърся нещо, в случай че не се сещам. Но не мога и не мога. Това пък е минусът на нашето потомство. Ние сме от друго място. Ако работата те е принудила да се захванеш с тези неща, окей, имал си шанс. Но такива като мен, на които работата им е обвързвана с друго, леко минахме около, в профил.
- За какво си мечтаете с Ани?
- За успокоение, за обич. И ги имаме.
Година измина, откогато Зуека - един от най-популярните и надарени български артисти, емигрира в Испания с жена си Ани и сина им Стефан. През това време той като че ли най-вече рисува, а негови картини към този момент се излагат в галериите у нас, само че в същото време не стопира да пътува със спектакъла “Ние, българите”, който прави дружно с Влади Априлов. Съвсем скоро го играха пред българска аудитория из цяла Америка. Популярният артист споделя за новия си живот в изявление за
- Почти година ще стане, откогато заминахте със фамилията си за Испания, господин Василев. Струваше ли си да го извършите?
- Не 100, а 1000 % си струваше. Казвам го с най-откровеното си признание, което владея. Много сме щастливи и тримата с жена ми и сина ми.
- Научихте ли езика?
- Аз не излизам на открито, с цел да го изучавам. Няма време.
- Ако ви се наложи да си купите нещо, по какъв начин го вършиме?
- Повярвай ми, оправям се на всички езици доста добре. Нямам безусловно никакъв проблем с никакви езици. Когато искаш отсрещният да те разбере, ти правиш всичко допустимо и той те схваща. Както и в случай че искаш да схванеш индивида насреща, правиш всичко допустимо и го разбираш. Лесно е.
Разбираме се с хората, не е проблем. А и тук, на мястото, където живеем, има ужасно доста чужденци.
- Какво се промени в Испания след коронавирус? Когато заминахте, епидемията към момента върлуваше, а в този момент по какъв начин е?
- Туристите започнаха да идват, въпреки че тук постоянно има туристи, мястото е такова. Маските са махнати на всички места - и на открито, и вътре, само че който желае, може да си поставя. Примерно в магазин или там, където има доста хора, ние към момента си слагаме маски.
- Синът ви по какъв начин се усеща там?
- Сега приключва първи клас. Ходи на учебно заведение, имат естествени занятия.
- Бяхте разказвали, че в учебното заведение му не се разисква войната в Украйна. Защо?
- За страдание, децата патят в тази обстановка и тук, в европейската страна, просто има търпелив метод за избавяне на децата. Учителите и учебните заведения молят родителите да не ангажират децата с това и да не им изясняват. Ако могат,
пред децата да не гледат телевизия и да не слушат радио с информация за войната
Там, където учи синът ни, има и руснаци, и украинци. От тях има такива, които от дълго време живеят тук, има и бежанци. За да няма напрежение, молят да изолираме войната от тяхното усещане. Никой не приказва за войната.
- Как рисувате в този момент? Войната въздейства ли ви?
- Повлиява ми. Ако би трябвало да съм почтен, едвам се удържам да не направя картина на тази тематика. Умишлено не върша. Предпочитам да се занимавам с всемирен тематики. Ако я рисувам, аз ще обрисувам страха или децата на войната. Има доста тематики, които да се рисуват около нея. Но аз самият, тъй като мразя война, мразя принуждение, както и такива взаимоотношения - по-силният да удря, поради това виждам да заобикалям тази тематика. Умишлено се отправям в противоположната сфера. Рисувам за обич, за съгласие, рисувам хубост.
- Не спирате да участвате в изложения в България. Ваша картина сега е в експозицията “Паралелни светове” паралелно до творбите на 27 известни български художници и скулптори. Кой ви предложения?
- Кураторът Атанас Карадечев, който е доста огромен български ваятел. Аз персонално доста одобрявам нещата му, изключително дребните пластики. С Наско се познаваме от групата “Любов на стативи”, с която направихме 5 общи изложения в България - София, Благоевград, Русе, Пловдив и Дупница, от септември до момента.
- Как им пращате картините от Испания?
- Както и на другите хора, рисувам ги и ги адресирам по пощата.
- За последната галерия изпратихте 4 картини, по какъв начин ги избрахте?
- Те от дълго време са пратени. Наско самичък си ги избра от моите картини. Дори беше избрал други две, само че ги купиха по пътя. После му споделих: “Първо на теб ще ги пущам, тъй като очевидно няма да стане иначе”.
- Спокоен сте явно, че може да издържате фамилията си с този ритъм на изобразяване.
- Не единствено. Спектакъла с Влади Априлов - “Ние, българите”, не стопираме да го играем. След американското турне продължаваме да пътуваме с него. Сезона ще го закрием чак на 12 юни в Кьолн. Почти всеки уикенд играем.
- Не ви ли изморява непрекъснатото пътешестване?
- Изключително доста ме изморява. И
откогато махнахме маските, е огромен проблем с вирусите - просто са един след различен
Кошмарно е.
- Вие не сте ли с маска?
- Не, към този момент няма маски на никое място. В залата по какъв начин да си с маска. Иначе в самолета, а и където има доста хора, поставям.
- Поканите за “Ние, българите” не престават, по този начин ли?
- Да, въпреки всичко има над 3 млн. българи по света. Там, където са по-големи групи, е допустимо да се направи. Но няма по какъв начин да отидем някъде за 50 индивида примерно, не става, тъй като нямаме спонсор. Сами финансираме турнетата си.
- По какъв брой души събирате в залите, където играете?
- От 200 до 650, зависи от града, от това какъв брой искащи има.
- Защо това зрелище е толкоз гледано? Какво казвате в него, с цел да разсмивате и разплаквате феновете?
- Казваме им повода за какво те са там.
- Каква е тя?
- Причината е, че ние, българите, сме малко необикновен народ като нрав, като отношение към света, като поверие, като вярвания. Занимаваме се с безусловно всички типове парадокси на българина - колкото мощно обича, толкоз мощно и ненавижда, ненавижда и е злорад.
- След като по този начин сме устроени, какво желаят да трансформират в живота си толкоз българи, отивайки в непозната страна?
- Това, което и аз - успокоение, нищо повече.
- Вие успяхте ли да го намерите?
- Да. Разлика друга няма. Единствената разлика е спокойствието. Отиваш, приказваш с всякакви хора и разчиташ на тях и те в действителност си свършват работата. Съответно се чувстваш длъжен и ти да си свършиш твоята работа към тях. Така посредством законите работи обществото, работят взаимоотношенията сред хората. Това значи да се съблюдават законите. Простичко е, но на̀ - в България ги ненавиждаме. Мразим законите, ненавиждаме разпоредбите, изобщо мощно ненавиждаме. Като в скеч от спектакъла: “Моля, не дърпайте ръчната спирачка, поврежда придвижването!” И следва фамозната имитация: “Той ще ми каже на мене.”
- Носталгията не е ли доста мощна? Как се оправя човек с нея?
- Аз не познавам нито един българин от тези, които срещнахме, на който да му е било елементарно. Няма елементарно в този живот. Никой не ни е обещавал, че ще е елементарно. Въпросната носталгия е единствено към родственици и другари. Това е нещото, което те задържа в страната, единственото, което те държи като принадлежност, да се чувстваш “принадлежен към родината”.
За мен родината е мястото, където се чувстваш добре, а не където си роден
Човек не избира три неща в този живот - родителите си, името си и мястото, където се ражда.
- С това зрелище отидохте в Америка и вие самият играхте там за първи път пред българи.
- Много пъти съм ходил там и съм играл по интернационалните фестивали с спектакъл “Кредо”. Но единствено пред българска аудитория да играя на български в Америка ми беше за първи път. Страхотно преживяване беше, само че доста уморително. 18 дни е доста. Организмът се изтощава, най-малкият вирус незабавно те разболява, сменяш климатични пояси. Сложно е. Америка е доста огромна страна.
- Преди да заминете, ви беше забавно да отидете, тъй като съгласно вас българите там са по-различни от тези, които са емигрирали в Европа да вземем за пример. Така ли е?
- Да, несъмнено са по-различни. Предполагам, че е поради това, че са по-отдалечени от България и не могат да наблюдават толкоз постоянно какво действително се случва в страната. Те карат на едро информацията: чувал съм за това, чувал съм за това. Но с имената са зле, кой по какъв начин се споделя, тоя пък от кое място пристигна. Това е разликата. Прихванали са от американците пуританството, тази въздържаност в общуването, в нравите, новите действителности за общностите - за свободата на половете, свободата на любовта, рамките, в които да се изразяваш. Усвоили са го и е обикновено, тъй като в последна сметка те живеят по ония закони.
- Искрена аудитория ли са?
- Навсякъде са откровени хората. В Америка са може би по-бурни в реакциите си. Все отново нашият театър е язвителен, ние нямаме четвърта стена и поддържаме връзка директно с тях. В някои случаи беседваме с тях. Но те избухват, доста мощни са в страстите си и когато се смеят, и когато плачат. Много безапелационни са. В Европа българите са някак по-обрани, европейското - по този начин наречено, е към този момент в кръвта им, в душата им, т.е. да бъдем по-сдържани, по-различни.
- Научихте ли историите на българите в Америка, споделяха ли ви ги?
- Трудно се срещахме с хората за по-дълго, тъй като нямаше време. Никога обаче няма да забравим
българския ресторант на Румен в Лас Вегас, който е от 27 години
За мое най-голямо удивление в ресторанта му е извънредно вкусно, държи го на равнище. Доскоро всички българи са играли единствено и само там. Ние бяхме първите, които играхме на сцена в Лас Вегас, едно прелестно място в библиотеката. Но шапка му смъквам на Румен, тъй като той продължава с някаква неистова пристрастеност да пази българското и нашата кухня там. По стените има репродукции на Левски, на Ботев, картини на български майстори. Има един български дух, който той поддържа. Поддържа и екипа, тъй като множеството, които работят там, са българи. Няма по какъв начин да забравиш такава история. Седнахме на маса и поговорихме и това, което прави, те хваща за сърцето. Ресторантът му цъфти, само че е доста мъчно да си с непозната кухня в непозната страна и да успяваш. Не зная по какъв начин съумява да се доставя с артикули.
- Какво ядохте там?
- Какво ли не ядохме. Всичко, което предлага - и кебапчета, и лютеница, всичко има.
- Бихте ли отпътували да живеете в Америка?
- Не, не бих живял в Америка. Казвал съм го доста пъти, тъй като полезностите там са малко по-различни от моите. За мен парите са единствено средство, до момента в който там са ценностна система, всичко е завъртяно към тях. И в случай че не мислиш в тази посока, не можеш да успееш. Докато аз не съм подобен. При мен духовните неща са водещи и там няма да вирея.
- Ще вършиме ли нов театър с Влади Априлов?
- Имаме желание, само че още е рано.
- Ще се включите ли по някакъв метод в български тв планове?
- Много е комплицирано поради самото пътешестване. Това лишава доста време, пък аз избирам да съм тук при фамилията си. Ако почна да пътувам непрестанно за България, какъв беше смисълът да се изнеса оттова?
- Не ви ли е тъжно за околните и приятелите ви у нас? Само един път се върнахте в родината си поради галерия, която направихте във Варна. Няма ли да си идвате по-често, с цел да се видите с тях?
- Човек, като си живее живота, без значение къде, има задания - фамилни, настоящи, и те си вървят. Планът си тече. Така до края на лятото няма по какъв начин да го създадем, тъй като си имаме тука задания за осъществяване. Есента започваме още веднъж да пътуваме с Влади, тъй че до края на годината ние сме наясно, дребният - на учебно заведение. Няма по какъв начин да стане. Ще употребяваме дребни пролуки.
- Предстои ли ви друга галерия в България?
- Да сме живи и здрави, рано или късно ще я направя.
- В Испания ще вършиме ли?
- Много е комплицирано. Винаги мога да направя и на всички места. Но въпросът не е просто да изложа някъде, а да има смисъл от тая работа. Не просто да продада картините, а да ги видят повече хора. Аз се интересувам от тъкмо избрани хора, които да ги видят. Иначе може да се направи на всички места - и в Мадрид, и в Барселона. Предложиха ми няколко, само че ги отхвърлих към този момент. Условията не ме удовлетворяват. Искам да направя галерия, която да покажа на света, освен на българите. Ако е в Испания, да се покаже на испанците, в случай че е във Франция - на французите. Това обаче е доста комплицирано и не става просто ей по този начин.
Да съм жив и здрав,
имаме спогодба за проведена галерия в Чикаго през октомври,
която към този момент е планувана. Това ще бъде тази година.
- Омръзва ли ви да рисувате?
- Напротив. Понякога се хващам, че пътуванията ме нервят, тъй като ми лишават време. Съвместявам ги двете неща и се усещам добре, в действителност.
- Синът ви какво споделя, когато ви гледа да рисувате?
- Коментира нещо, в случай че му е забавно. Малък е още и си живее в неговия свят.
- Дъщеря ви потегли по вашите стъпки и се занимава с кино. Търси ли препоръките ви?
- Тя към този момент е огромно момиче. Когато има потребност или желае препоръки, постоянно ѝ оказвам помощ с каквото мога. Възхищавам ѝ се, тъй като сега може да се хване с към 6 неща, които да движи. Според нея това не е проблем, само че съгласно мен е проблем това, че тези 6 неща ги кара по едно и също време. Докато е младеж, би трябвало да се концентрира към едно-две и да избере, въпреки че това, несъмнено, е мъчно. Но и аз съм бил същият и я разбирам, не ѝ дъня на главата непрекъснато: “Трябва да избереш, би трябвало да избереш”. Подсещам я понякога, че не може толкоз доста неща едновременно да се вършат. Човек въпреки всичко би трябвало да прави това, което обича, само че и да мисли за това, което го прехранва.
Разликата с тяхното потомство е единствено в информацията и интернет. Иначе са си безусловно същите, каквито бяхме ние на техните години. Просто като са млади, не си дават сметка кое е значимото и кое не, кое би им правило по-добра работа и кое не. Нямат задоволително опит, само че това е обикновено. След 30, като им пристигна акълът в главата, тогава ще стартират да се ослушват: “Ей, да бях хванал това”. Едно и също е при всички. Само интернет е новото.
Аз
още не мога да привикна да служа си с интернет, нито с гугъл,
въпреки че знам, че там мога да потърся нещо, в случай че не се сещам. Но не мога и не мога. Това пък е минусът на нашето потомство. Ние сме от друго място. Ако работата те е принудила да се захванеш с тези неща, окей, имал си шанс. Но такива като мен, на които работата им е обвързвана с друго, леко минахме около, в профил.
- За какво си мечтаете с Ани?
- За успокоение, за обич. И ги имаме.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ