Живот без емпатия: умът на педофила и моралът на социопата ~ Даниъл ГОЛМАН
За прочувствената поредност, причиняваща полови закононарушения против деца, назаем от бестселъра на американския психолог, публицисти и публицист „ Емоционалната просветеност “.
Умът на педофила и моралът на социопата
Ерик Екарт направил непоносимо закононарушение: като телохранител на фигуристката Тоня Хардинг той поръчал да пребият Нанси Керигън, главната съперничка на Хардинг за златния орден по фигурно пързаляно на олимпийските игри през 1994 година При нападението биячите наранили тежко коляното на Керигън и тя не могла да тренира през витално значимите месеци преди олимпиадата. Но когато Екарт видял разплаканата си жертва по малкия екран, той ненадейно почувствал припадък на скрупули, потърсил собствен другар, на който да разкрие срамната си загадка, и в последна сметка сложил началото на поредност от събития, която довела до арестуването на нападателите. Ето каква е силата на емпатията.
За страдание обаче - и таман в това е нещастието - тя липсва изцяло у тези, които правят най-злостните закононарушения. Изнасилвачите, педофилите и доста мъже, прибягващи до домашно принуждение, имат еднакъв психически минус: некадърност да изпитват емпатия. Това, че не могат да усетят болката на жертвата си, им разрешава да споделят на самите себе си неистини, които единствено предизвикват закононарушението. От изнасилвани можем да чуем, че „ дамите в действителност желаят да бъдат изнасилвани “, или пък „ в случай че се съпротивлява, единствено се прави на недостъпна “. Педофилите повтарят: „ Ама аз нищо не върша на детето, единствено демонстрирам любовта си “, или пък „ Това е просто друга форма на обвързаност “. Жестоките родители пък приказват за „ добра дисциплинираност “. Тези оправдания са събрани от устата на хора, които се лекуват от сходни проблеми. Точно това са си казвали, когато са наранявали жертвите си или са се готвели да го създадат.
Заличаването на емпатията сега, в който такива хора се нахвърлят върху жертвите си, съвсем постоянно е част от прочувствения цикъл, който води до сходни жестоки актове на принуждение. Да вземем да вземем за пример прочувствената поредност, причиняваща полови закононарушения против деца. Цикълът стартира, когато педофилът се усеща зле - ядосан, депресиран, уединен. Подобни усеща могат да бъдат отключени от гледката на щастливо семейство по малкия екран, която единствено да задълбочи възприятието за самотност. След това педофилът търси разтуха в някоя обичана своя фикция, да вземем за пример за близко другарство с дете. Фантазията скоро придобива полови окраски и приключва с мастурбация. В резултат на това педофилът изпитва краткотрайно облекчение от тъгата, само че то не трае кой знае какъв брой дълго; депресията и възприятието за самотност се завръщат - и този път са по-силни от всеки път.
Насилникът стартира да мисли по какъв начин да реализира фантазията си и непрестанно намира нови и нови оправдания: „ Няма нищо неприятно, в случай че в последна сметка не нараня физически детето “, или пък „ Ако детето в действителност не желае да прави секс с мен, може да ме спре когато и да е “. В подобен миг педофилът вижда детето през очите на перверзната си фикция и не може да прояви емпатия към действителните му усеща в сходна обстановка. Тази прочувствена дистанцираност бележи всичко, което следва от тук нататък - от деликатния проект по какъв начин да сгащи детето единствено, през подробната подготовка на всяко деяние, до действителното осъществяване на проекта. Тук детето като че ли няма свои усеща - насилникът проектира върху него съдействието, което получава и във фантазията си. Истинските усеща - омерзение, боязън, гадност - въобще не се записват. Ако се появят, единствено ще скапват удоволствието.
Тази цялостна липса на емпатия към жертвите е един от аспектите, върху които се концентрират новите способи за лекуване на педофили и други нарушители от същия диаметър. В една от най-обещаващите лечебни стратегии насилниците четат сърцераздирателни описания на сходни закононарушения, разказани от гледната точка на жертвата. Освен това гледат видеозаписи на жертви, които през сълзи описват какво е да те изнасилят на такава нежна възраст. След това нарушителите разказват личното си закононарушение от гледната точка на жертвата и си показват какво може да е чувствала тя. После четат описа си пред лечебна група и се пробват да дават отговор на въпроси, свързани с нападението - още веднъж от гледната точка на жертвата. Накрая минават през възстановка на събитията, като в този случай играят ролята на жертвата.
Уилям Питърс, психолог от пандиза във Върмонт, който е създал тази терапия със промяна на вероятността, ми сподели, че емпатията към жертвата трансформира усещането по такъв метод, че отричането на болката, даже и във фантазиите, да стане извънредно мъчно, и по този начин да помогне на насилника да се пребори с перверзните си обществени инстинкти. Сексуалните нарушители, минали през програмата в пандиза, се връщат към същия вид закононарушения два пъти по рядко спрямо тези, които не са били лекувани с този способ. Без тази първична мотивация, избрана от емпатията, никакво друго лекуване няма да свърши работа.
Докато въпреки всичко има някаква дребна вяра да вдъхнем емпатия на нарушители като педофилите, при различен престъпен вид вяра няма. Става въпрос за психопатите (напоследък се употребява терминът „ социопати “ като психиатрична диагноза случаи може да се дължи на неврологично yвpeждaнe (Внимание: Дори и да има биологични модели, които да дефинират избран вид незаконно държание (например неврологично увреждане в тази ситуация с изчезналата емпатия), това не значи, че всички нарушители са биологично повредени или че има биологичен белег за незаконни планове. По този въпрос от дълго време се водят разногласия, и най-хубавият компромис досега е възгледът, че няма подобен биологичен маркер, а още по-малко някакъв „ незаконен ген “. Дори да има биологични аргументи за отсъствието на емпатия в избрани случаи, това не значи, че всеки с сходно увреждане ще се отдаде на незаконен живот - тъкмо противоположното. Липсата на емпатия би трябвало да се съпостави с всички други психически, стопански и обществени фактори, които способстват за склонността към закононарушения.) Възможните физиологични аргументи за безсърдечната психопатия могат да бъдат потвърдени по два метода, като и двата допускат въздействието на невронните пътеки към лимбичния мозък. При първия се мерят мозъчните талази на участниците, до момента в който се пробват да разпознаят думи, буквите на които са разбъркани. Думите се подават за напълно малко време - към една десета от секундата. Повечето хора реагират друго на прочувствени думи като „ ликвидиране " и на неутрални думи като „ стол ": те разпознават прочувствената дума по-бързо, а мозъкът им реагира на такива думи по метод, който се отличава от реакцията на неутрални думи. При психопатите обаче такива реакции няма: техните мозъци не показват характерна реакция на прочувствени думи, откликът им не е по-бърз, което значи, че е прекратена връзката сред езиковите зони в кората, които разпознават думата, и лимбичния мозък, който я свързва с несъмнено възприятие.
Робърт Хеър, психолог от университета в Британска Колумбия, който е провел това проучване, пояснява резултатите по този начин: психопатите схващат прочувствените думи напълно незадълбочено, защото и страстите им като цяло са повърхностни. Според Хеър коравосърдечността на психопатите се дължи на различен физиологичен модел, който е разкрил преди този момент, съгласно който и амигдалата и обвързваните с нея невронни пътеки също не действат както би трябвало: психопатите, на които им следва електрошок, не демонстрират никакви признаци на боязън, нормален за естествените хора, когато знаят, че ще изпитат болежка. Тъй като мисълта за болежка не отключва тревожна реакция, Хеър твърди, че психопатите не се тормозят от следващо наказване за това, което желаят да създадат. И защото самите те не изпитват боязън, не усещат и никаква емпатия или съчувствие към страха и болката на своите жертви.
Избрано от: „ Емоционалната просветеност “, Даниъл Голман, превод от британски Елена Филипова, изд. „ Изток-Запад “, 2011
Снимка: danielgoleman.info
