Йото Йотов: В Барселона 92 загубих златото, а в Атланта 96 спечелих среброто
Йото Йотов, един от огромните ни щангисти, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Той е „ Спортист на годината “ за 1997 година Един от стоманените мъже, наложили за дълго с изявите си на международния подиум българска надмощие във повдигането на тежести. В своята кариера той ликува с 3 международни и 6 европейски трофеи. Два пъти е сребърен медалист на олимпийските игри в Барселона през 1992-а и в Атланта през 1996-а. Триумфира в генералното класиране за Световната купа през 1991 година. Носител е на общо 17 оценки в дуела на тези най-големи съревнования в щангите. В кариерата в категориите до 67,5, 70 и 76 кг е чупил също и два пъти международния връх. В края на кариерата си като мнозина от родните асове във повдигането на тежести и той опита шанса си като легионер. Но не в модерните през 90-те години дестинации за щангистите ни като Австралия или Съединени американски щати, а в Хърватия. Там обаче не му провървя и скоро се завърна у нас. Днес е избрал живот надалеч от шумотевицата в пернишкото село Ярджиловци.
- Йото, здравей! Добре пристигнал на подиума на „ Код Спорт “! Благодаря, че отдели време за това изявление, тъй като знам, че не обичаш шумотевицата и неслучайно си избрал тихия живот отвън огромните градове. Разкажи по какъв начин се чувстваш по време на пандемията?
- Отначало беше малко притеснително, незнайно. После стана доста необичайно да излизаш на улиците и да няма никой. Но се адаптирахме и мисля, че няма проблеми. Всичко е наред и да се надяваме да не се повтаря.
- Как върви животът на село? Как се чувстваш в родното Ярджиловци, откакто четвърт век си пътувал по целия свят надали не нон-стоп?
- Наистина е по този начин, пътувал съм. Добре се усещам. Спортът е до време, няма по какъв начин цялостен живот да си играч и да участваш на надпревари. Просто всичко си има край, за жалост.
- Спокоен ли си в този момент за бъдещето? Заработил ли си толкоз от спорта, че да се чувстваш спокоен?
- Човек в никакъв случай не може да бъде спокоен. Прекрасно е, че нашата страна въпреки всичко реши да даде пенсии на олимпийските медалисти. Засега това са главните ми приходи, с които претърпяваме аз и фамилията ми.
- Поддържаш ли връзка с някои от някогашните ти съотборници или откакто десетилетия наред си бил с тях по 350 дни в годината, през днешния ден не си липсвате?
- Липсваме си, чуваме се за празници, рожден ден, Нова година, Великден… С някои по-често се чуваме и по този начин.
- Ти си представител на едно славно потомство с Иван Иванов, Николай Пешалов, Стефан Ботев, Гълъбин Боевски, Златан Ванев. С кого си в най-близки връзки?
- Стефан Георгиев липсва, с него се слушам най-често, тъй като той беше играч в Перник. Били сме в последните години – 1995-1997 година в една стая.
- Как са те – оплакват ли се от живота или са удовлетворени?
- Някои се оплакват, някои са доволни…
- По-рано се оплаквахте, че сте непрекъснато в залата – в този момент по какъв начин е?
- Така е, само че мисля, че тогава беше по-добре. Всички си спомняме за тези славни години на българските щанги.
- Първо си почнал да се занимаваш със спорта битка в пернишкия район. Да не си бил повлиян от именития Боян Радев, който е родом от близкото Мошино?
- Не съм повлиян от Боян Радев, просто сякаш в моето родно село пристигна треньорът по битка. Бях в четвърти клас, половината клас се записа, както и от горните класове и по този начин започнах да упражнявам. Мисля, че битката доста ми оказа помощ във връзка с физическата ми подготовка. Малко късно започнах с повдигане на тежести публично – бях в девети клас. А импровизирано след олимпиадата в Москва татко ми ми направи една гира, която още си стои на село, и с нея започнах да упражнявам паралелно с битката. Самоук, само че добре се получи.
- После това повлия ли ти на техниката в щангите? Имаше ли нещо характерно?
- Имаше, тъй като първите години техниката не ми беше доста добра, само че по-късно към този момент се шлифовах и нещата се получиха.
- А за какво в последна сметка избра повдигането на тежести или пък то те избра теб? Как се случи?
- Любовта към спорта. 1980 година на олимпиадата в Москва не знам по каква причина, тогава съм на 11 години, виждам, че Янко Русев става олимпийски първенец. Оттогава започнах да упражнявам самообразован на село и се получиха нещата.
- Състезавал си се и за ЦСКА, и за Левски-Спартак. Такива промени нормално не са доста здравословни – по какъв начин беше при теб?
- Нормално. Аз трябваше да бъда боец в Левски, само че ген. Добри Джуров решил друго. Изпратил беше заповед да отида в ЦСКА и това е. Нямаше по какъв начин да не отида.
- Големите ти триумфи са през 90-те години, когато действително страната ни е абдикирала от спорта. Как се почувства тогава смяната? Имаше ли някои плюсове или повече минуси? Как го усети през твоя взор?
- Минусите бяха, че нямаше пари, нямаше средства за подготовка. Лагерите се правеха под дърво и камък, били са и в мизерни условия – нямаше парно, нямаше ток. В такива условия сме упражнявали.
- Работил ли си, когато мина при мъжете при прословутата „ желязна система “ при Иван Абаджиев или във въпросните 90-те години настъпи народна власт и в подготвителната зала?
- При Абаджиев за първи път отидох 1987 година за два месеца като младеж. След това 1988 година началото започнахме да се готвим за олимпиадата. Беше един доста уголемен състав, може би към 40 индивида. Научил съм доста неща от Абаджиев. Има доста плюсове, минуси, доста хора приказват друго. Хубаво е от всеки треньор човек за себе си да вземе най-хубавото, да тренираш по този начин.
- Имаше ли огромен стрес, когато отиде на първия си лагер с мъжете? Толкова доста звезди, в това число и Янко Русев – индивидът, който те е запалил…
- Мисля, че нямаше стрес, тъй като бях в една стая с Митко Гръблев. Тренирах на един подиум с него, той е прелестен човек. Първите два-три дни бях обезпокоен, само че момчетата ме одобриха доста задушевно – и Севдалин Маринов, Нено Терзийски и всички други. Нямаше никакви проблеми.
- Ти имаш ли някакви така наречен „ дребни истории “ с Иван Абаджиев? Мнозина от вас, звездите в щангите, описват, че са имали разногласия с него, други – кавги, а след това и хубави моменти…
- Беше през 1997 година, когато той се завърна в щангите..
- Това е най-силната твоя година.
- Да и в действителност се разбрахме, тъй като тогава синът ми беше на една година, да си упражнявам в Перник и да вървя в София единствено на контролни тренировки. Той се съгласи и станах европейски първенец, международен първенец. Това е срещу неговата система, само че на другата година нещата се обърнаха. Пак се бяхме договорили да упражнявам тук и единствено да отивам на контролни. В един миг сподели: „ Не, не може да тренираш в Перник, би трябвало да си тук. “ Аз бях човек към този момент на 29 години и няма по какъв начин на тази възраст… Тренировката се трансформира, не може както си на 20 години и тренираш една подготовка, по този начин и на 30 години да тренираш същото. Нещата са доста по-различни.
- Както Стефан Ботев показа в „ Код Спорт “, че той е застъпвал концепцията, че няма по какъв начин тежките категории да упражняват по метода, по който леките.
- Абсолютно правилно. Дори през 1989 година имахме един лагер и аз бях от учениците на Стефан Ботев. Ние гледахме по какъв начин Ботев тренира, тъй като той беше доста крепък. Когато той тренира, и ние упражняваме. Когато той леко почива, и ние почиваме. Абаджията ни беше кръстил „ учениците на Стефан Ботев “.
- Но не си опитвал като него да се пребориш с овчарката на Иван Абаджиев?
- Не съм. Като влезеше овчарката, ние се качвахме на шведската стена горе или на прозорците в сегашната зала в „ Дианабад “.
- За теб кой е най-великият щангист на планетата за всички времена и за какво?
- Великите са доста, само че може би най-великият и най-харизматичен си остава Наим Сюлейманоглу или Наим Сюлейманов. Той си е наш, кой каквото желае да приказва, само че си е наш играч, тук израсна. Има и Пирос Димас, Кахи Кахиашвили, Халил Мутлу. Това са хора три пъти олимпийски първенци, по 5-6-7 пъти международни първенци. Мнението на моите сътрудници е, че е Наим и всички останали.
- Ти познаваше ли го добре?
- Познавах го. Нормално, другарски връзки. Предимно сме се виждали на надпревари – международно, европейско, олимпиада.
- Как се държеше?
- Много добре. Голям човек.
- Смяташ ли, че Наим щеше да реализира също тази мощна серия, която направи след напускането на България, в случай че беше останал? Все отново щяха да го заловен измененията тук…
- Много сложен въпрос, няма по какъв начин да знам. Отиваш в Турция, там доста пари се изсипаха, там и отношението е друго, 70-80 милиона турци са зад тила ти. Знам, че като Наим вдигаше, в залата бяха единствено турци с червени флагове. Всички ревяха: „ Наим, Наим… “ Това нещо в България доста рядко се случва – двама-трима-петима индивида в залата и това е. Докато турците са нещо друго. А това в действителност оказва помощ, тъй като знаеш, че имаш хора, които са с теб. Когато си самичък на подиума на международно състезание, оказва помощ.
- Освен Наим, в България можеш ли да отличиш някой от именитите ни щангисти, който съгласно теб е номер 1?
- Може би Асен Златев, тъй като беше лишен да взе участие на три следващи олимпиади – 1984 година, 1988 година и 1992 година
- И за трите е бил любимец на купата.
- Да, беше и по независещи от него аргументи, не можа да взе участие. И е постигнал значително в спорта. А най-важното е, в този момент и в бизнеса е добре. Значи вярно съм се ориентирал.
- Два пъти си бил втори на олимпийски игри и то във времена, в които в националния ни тим са се страхували надали не да пият Витамин С. Можеше ли да триумфираш с купата на тези съревнования? Кога беше по-близо до златото – в Барселона’92 или в Атланта’96?
- Ако се съди във връзка с тренировката, един месец преди олимпиадата в Барселона, аз подвигах доста високи тежести. Мога да кажа, че в Барселона изгубих златото, а в Атланта завоювах среброто, тъй като там беше доста мощна конкуренцията. Тези 200 кг, които подвигнах на надпреварата, ги бях вдигал един път на подготовка при персонално тегло 82-83 кг. Сваляш 6 кг и вдигаш същото. Наистина тогава насладата ми беше голяма. Но в Барселона за мен изгубих златото. Тогава се получи едно заболяване. Бяхме на един лагер в Унгария два месеца преди олимпиадата. Може би към месец преди надпреварата аз постигах доста положителни резултати - 160 кг в изхвърлянето, 190 кг в изтласкването. Това са доста високи достижения. Получи се по този начин, че 10-15 дни по-късно и аз, и Асен Златев, и Кръстьо Милев се разболяхме. Някакви високи температури, някакви вируси, не знам. Ние си имаме наши теории, само че нищо не може да се потвърди. Минало-заминало и това е. Участвахме с температура, високи дози пеницилин ни слагаха, само че освен това положение няма по какъв начин човек да взе участие пълноценно.
- Имаш поради за някаква интрига?
- Да, тъкмо това имам поради.
- Тогава опитахте ли се да кажете нещо по тематиката?
- На кого да кажеш? Няма на кого. Нещата излязоха може би преди пет-шест месеца. В международната федерация доста неща излязоха. Вече знаете защо приказвам.
- Все отново кое най-вече те впечатли в тези разкрития?
- За страдание това е истината и тъкмо тази операция, тази корупция стартира тогава – 1992-1993 година Все отново съм бил на върха в международните щанги, състезателите от разнообразни страни си приказваме между тях, недоволстваме, само че няма какво да направиш.
- Тогава действително стартира пренареждането, което Тамаш Аян искаше.
- Абсолютно. Той си правеше, каквото желае. Много милиони отидоха в неговата сметка.
- Имал си за треньор по време на олимпиадите и Нораир Нурикян, и Янко Русев – разбираше ли се с тях?
- Във времената, в които тренирахме, се разбирахме. Не съм имал проблеми с треньорите. Между двете олимпиади треньор беше Йордан Иванов. През 1993 година той направи четирима международни първенци на шампионата в Мелбърн. Опитваше се да работи с всеки самостоятелно, мислеше, разсъждаваше. Мога да кажа, че с него най-добре съм се разбирал.
- В сбирката си от медали имаш шест европейски трофеи и едно второ място на континенталните шампионати. Знаеш ли, че остана на крачка от върха на България на славния Валентин Йорданов, който е отвоювал седем европейски трофеи в свободната битка? Гонил ли си този връх?
- Не, в този момент узнавам тази информация. Не съм гонел никакви върхове. Така се стекоха нещата. Вървеше ми на европейските шампионати.
- Разкажи за трите си международни трофеи – по кое време беше най-трудно, по кое време прегази конкуренцията? Задавал ли си си въпроса за какво единствено в нечетни години печелиш – 1991 година, 1993 година и 1997 година?
- Може би ориста има пръст. Най-трудната ми победа беше през 1991 година, тъй като беше първата купа, по-млад бях от моите противници. В изхвърлянето ме повеждат с 5 кг и вършат двамата международен връх. Много мъчно ми беше в изтласкването, само че бях добре квалифициран.
- Кои бяха главните ти съперници ?
- Исраел Милитосян и Ким Мьонг-нам от Северна Корея. И двамата изхвърляха 160 кг, което си беше международен връх.
- Журналистите те коронясаха за „ Спортист на годината “ през 1997 година Тогава ли в действителност беше на топ равнище?
- През 1997 година направихме едно прелестно международно състезание, дружно с Георги Гърдев и двамата полски състезатели. Беше едно шоу - по този начин споделят вашите сътрудници, публицистите. Красиво съревнование, хубаво беше. В кат. до 77 кг., бях качил от 67 кг, здрав бях, добре се усещах, квалифициран бях. С втори опит станах международен първенец – 202,5 кг.
- Определено в изтласкването си по-силен .
- Да, по този начин е. С изтласкването се вземат решение надпреварите. Изхвърляш, колкото можеш и изтласкваш, колкото ти е належащо. Ако си добре квалифициран в изтласкването, ще победиш.
- Така ли беше още от началото на кариерата ти – залагаш на второто?
- Така беше. И трите години, когато съм ставал международен първенец е с по два опита. Първият го правех просто да вляза в надпреварата, а във втория отивах, колкото ми би трябвало за златен орден. Слава на боговете се получи.
- През 1997 година случи ли с материална премия? Стефан Ботев ни описа, че за „ Спортист на годината “ получил една торта тъкмо във времето, когато имал предложения от Австралия и от САЩ…
- Аз получих една статуетка и в този момент ми прави доста хубава работа. Стои в жилището и си подкрепям вратата да не ми се затваря. Казвам го на доста другари и се смеят. Как може? Защо не я сложиш във витрина? В каква витрина да я поставям!
- Тогава подгласник ти беше великата Стефка Костадинова…
- Да, и трето място за Златан Ванев. Славни години за българския спорт. Трима международни първенци единствено в щангите. А през последните 10 години в целия спорт не можем да ги направим… Само Иво Ангелов и Тайбе Юсеин. Ако изпускам някого, апелирам за опрощение.
- Дълго време се състезава в Бундеслигата – какви години бяха това? Как се отнасяха към теб? Заработи ли добре от легионерството в Германия, струваше ли си?
- Бяха доста хубави години, хората ме уважаваха. Германците ценят същинските неща. Когато си на равнище, те ценят и те почитат. Това е доста значимо там, до момента в който в България и 10 пъти да си международен първенец, все тая! Доволен съм, само че не можеш да заработиш. Щангите не са футбол! Едно е да играеш в Байерн (Мюнхен), друго е да си щангист в Мутерщад. Парите не са огромни – 1000-1500 евро на съревнование според от резултата, който постигаш.
- Защо реши да вземеш хърватски паспорт? В началото на новия век се състезаваше за локалния Сплит – това ли ти повлия?
- До настъпването на 2000 година бях играч на Миньор (Перник). Получавах си заплата, всичко беше тъкмо. Но 2000 година не знам какво стана, нямаше ли пари, само че ми споделиха, че няма. Оттогава заплата – няма. Нов век – няма пари! Добре, би трябвало да се оправям. Бях и треньор в Холандия, а треньорът на националния тим на Хърватия ми беше другар – Божко. Каза ми: „ Идвай при нас. Нова страна и хора като теб ни трябват. Дори и да не се състезаваш, няма проблеми да вземеш поданство. “ Така се получи. Каза да упражнявам, да вземам участие на европейски, на международни, да оказвам помощ, едвам се вземат някакви точки за олимпиадата. Бях към този момент на години, с огромния спорт завърших още 1998 година, откакто с Абаджиев не се разбрахме да се сготвям за международното състезание. Просто започнах с другари, където имаше надпревари ме канеха, участвах по шампионати и това е. Вече независимо се оправях.
- Хърватия донесе шанс на Николай Пешалов, твоя другар, който ликува като олимпийски първенец за тази страна, само че за теб тя е единствена „ черна страница “ в твоята кариера, единственият допинг скандал. Какво се случи тогава на Средиземноморските игри и по какъв начин приключи всичко, откакто ти апелира?
- Нищо не се получи. Колкото и да обжалваш, няма връщане обратно. Когато отидох в Хърватия, трябваше да се заплати някакъв трансфер за мен, с цел да се получи благословията на упоменатия господин Аян. Обаче не ги платихме тези прехвърляния. Дори в България ми беше намеквано, че аз би трябвало персонално да приказвам с него, с цел да получа благословията му. Плащаш някаква сума, получаваш неговата благословия и нямаш никакви проблеми да участваш. В щангите това е метод да те спрат. Най-лесно е това – изпращат ти контрола, споделят, че е положителен и това е. На кого ще се оплакваш?
- Остана усещане, че избра да стоиш настрана от братоубийствените войни, които се разиграваха в родните щанги. Не се ли изкушаваш да поискаш управителен пост във федерацията?
- Не, доста съм надалеч от тази мисъл. Не знам за какво са тези неща. Постоянно някой събира подписи да прави заседание, нова федерация…
- Въпреки че във времето се разбра, че това единствено въздейства негативно на вашия спорт.
- Много хора се изпокараха. Хора, които са били дълги години в една стая, упражнявали са на един подиум. Заедно сме били, а в този момент се карат за кокала. Не ми харесват тези неща, само че няма какво да се направи.
- Говорил ли си с някой от основните настоящи лица по тези кавги?
- С Неделчо Колев, президентът на сегашната федерация, сме положителни другари. Подкрепям го, не се тормозя да го кажа. Помогна индивидът, с цел да оцелеем, да ни има в Перник като спорт. Ако се сметнат резултати от международни, европейски шампионати и олимпийски игри, ние сме доста над другите. Не е хубаво да го споделям, само че в пернишките щанги имаме 10-11 международни трофеи! Велики имена – Валентин Христов, Гълъбин Боевски, Стефан Георгиев, Андрей Иванов!
- Заложи на треньорската кариера – съжаляваш ли? Впрочем, твърди се, че в пернишкия клуб по щанги ти си човекът-оркестър в момента…
- Да, даже бях и играч преди години. И играч, и треньор, и всичко бях. Може да се каже, че ми е занимание. Когато нямам други задължения, аз съм всеки ден в залата. Който пристигна е добре пристигнал. Пари не получавам, само че това си ми е занимание. От щангите няма отърване до живот! Само да сме здрави!
- А има ли надарени момчета?
- Намират се, само че множеството идват за месец-два, отпътуват, в едната зала, в другата, само че дано се движат момчетата.
- Има ли нещо забавно, което да споделиш за персоналния си живот? Например – синът ти опита ли да тръгне по твоя път?
- Синът ми е израснал в пернишката зала по повдигане на тежести. Тренираше, добре вървеше, само че най-после за жалост получи травми, които му попречиха да тренира, да се състезава и така нататък
- Какво избра в този момент?
- Сега е студент в Пловдив – „ Хранителни технологии “. Да се надяваме, че ще бъде всичко наред с него.
- Малко „ черен “ комизъм – няма да има неприятни хранителни добавки…
- Да се надяваме, да. Да оказва помощ отново на спорта!
- Останаха ли ти цели, упоритости, цели в живота или всичко ти е повече занимание към този момент?
- Повече занимание и фантазии най-много за здраве, за шанс.
- Виждаш ли по какъв начин в миналото българският спорт да си върне въпреки и част от позициите или не е допустимо?
- Много мъчно, в случай че се съпоставя какво беше на олимпиадата в Сеул. За мен е огромният спорт – международно състезание и олимпийски игри. И то първо и второ място. Някой спечелил бронз на европейското – не е кой знае какво достижение, въпреки че трудят се хората, работят. Но едно време имаше лозунги в залата: „ В спорта има единствено едно равнище - международно и олимпийско. “ Сега към този момент няма нищо.
- Йото, здравей! Добре пристигнал на подиума на „ Код Спорт “! Благодаря, че отдели време за това изявление, тъй като знам, че не обичаш шумотевицата и неслучайно си избрал тихия живот отвън огромните градове. Разкажи по какъв начин се чувстваш по време на пандемията?
- Отначало беше малко притеснително, незнайно. После стана доста необичайно да излизаш на улиците и да няма никой. Но се адаптирахме и мисля, че няма проблеми. Всичко е наред и да се надяваме да не се повтаря.
- Как върви животът на село? Как се чувстваш в родното Ярджиловци, откакто четвърт век си пътувал по целия свят надали не нон-стоп?
- Наистина е по този начин, пътувал съм. Добре се усещам. Спортът е до време, няма по какъв начин цялостен живот да си играч и да участваш на надпревари. Просто всичко си има край, за жалост.
- Спокоен ли си в този момент за бъдещето? Заработил ли си толкоз от спорта, че да се чувстваш спокоен?
- Човек в никакъв случай не може да бъде спокоен. Прекрасно е, че нашата страна въпреки всичко реши да даде пенсии на олимпийските медалисти. Засега това са главните ми приходи, с които претърпяваме аз и фамилията ми.
- Поддържаш ли връзка с някои от някогашните ти съотборници или откакто десетилетия наред си бил с тях по 350 дни в годината, през днешния ден не си липсвате?
- Липсваме си, чуваме се за празници, рожден ден, Нова година, Великден… С някои по-често се чуваме и по този начин.
- Ти си представител на едно славно потомство с Иван Иванов, Николай Пешалов, Стефан Ботев, Гълъбин Боевски, Златан Ванев. С кого си в най-близки връзки?
- Стефан Георгиев липсва, с него се слушам най-често, тъй като той беше играч в Перник. Били сме в последните години – 1995-1997 година в една стая.
- Как са те – оплакват ли се от живота или са удовлетворени?
- Някои се оплакват, някои са доволни…
- По-рано се оплаквахте, че сте непрекъснато в залата – в този момент по какъв начин е?
- Така е, само че мисля, че тогава беше по-добре. Всички си спомняме за тези славни години на българските щанги.
- Първо си почнал да се занимаваш със спорта битка в пернишкия район. Да не си бил повлиян от именития Боян Радев, който е родом от близкото Мошино?
- Не съм повлиян от Боян Радев, просто сякаш в моето родно село пристигна треньорът по битка. Бях в четвърти клас, половината клас се записа, както и от горните класове и по този начин започнах да упражнявам. Мисля, че битката доста ми оказа помощ във връзка с физическата ми подготовка. Малко късно започнах с повдигане на тежести публично – бях в девети клас. А импровизирано след олимпиадата в Москва татко ми ми направи една гира, която още си стои на село, и с нея започнах да упражнявам паралелно с битката. Самоук, само че добре се получи.
- После това повлия ли ти на техниката в щангите? Имаше ли нещо характерно?
- Имаше, тъй като първите години техниката не ми беше доста добра, само че по-късно към този момент се шлифовах и нещата се получиха.
- А за какво в последна сметка избра повдигането на тежести или пък то те избра теб? Как се случи?
- Любовта към спорта. 1980 година на олимпиадата в Москва не знам по каква причина, тогава съм на 11 години, виждам, че Янко Русев става олимпийски първенец. Оттогава започнах да упражнявам самообразован на село и се получиха нещата.
- Състезавал си се и за ЦСКА, и за Левски-Спартак. Такива промени нормално не са доста здравословни – по какъв начин беше при теб?
- Нормално. Аз трябваше да бъда боец в Левски, само че ген. Добри Джуров решил друго. Изпратил беше заповед да отида в ЦСКА и това е. Нямаше по какъв начин да не отида.
- Големите ти триумфи са през 90-те години, когато действително страната ни е абдикирала от спорта. Как се почувства тогава смяната? Имаше ли някои плюсове или повече минуси? Как го усети през твоя взор?
- Минусите бяха, че нямаше пари, нямаше средства за подготовка. Лагерите се правеха под дърво и камък, били са и в мизерни условия – нямаше парно, нямаше ток. В такива условия сме упражнявали.
- Работил ли си, когато мина при мъжете при прословутата „ желязна система “ при Иван Абаджиев или във въпросните 90-те години настъпи народна власт и в подготвителната зала?
- При Абаджиев за първи път отидох 1987 година за два месеца като младеж. След това 1988 година началото започнахме да се готвим за олимпиадата. Беше един доста уголемен състав, може би към 40 индивида. Научил съм доста неща от Абаджиев. Има доста плюсове, минуси, доста хора приказват друго. Хубаво е от всеки треньор човек за себе си да вземе най-хубавото, да тренираш по този начин.
- Имаше ли огромен стрес, когато отиде на първия си лагер с мъжете? Толкова доста звезди, в това число и Янко Русев – индивидът, който те е запалил…
- Мисля, че нямаше стрес, тъй като бях в една стая с Митко Гръблев. Тренирах на един подиум с него, той е прелестен човек. Първите два-три дни бях обезпокоен, само че момчетата ме одобриха доста задушевно – и Севдалин Маринов, Нено Терзийски и всички други. Нямаше никакви проблеми.
- Ти имаш ли някакви така наречен „ дребни истории “ с Иван Абаджиев? Мнозина от вас, звездите в щангите, описват, че са имали разногласия с него, други – кавги, а след това и хубави моменти…
- Беше през 1997 година, когато той се завърна в щангите..
- Това е най-силната твоя година.
- Да и в действителност се разбрахме, тъй като тогава синът ми беше на една година, да си упражнявам в Перник и да вървя в София единствено на контролни тренировки. Той се съгласи и станах европейски първенец, международен първенец. Това е срещу неговата система, само че на другата година нещата се обърнаха. Пак се бяхме договорили да упражнявам тук и единствено да отивам на контролни. В един миг сподели: „ Не, не може да тренираш в Перник, би трябвало да си тук. “ Аз бях човек към този момент на 29 години и няма по какъв начин на тази възраст… Тренировката се трансформира, не може както си на 20 години и тренираш една подготовка, по този начин и на 30 години да тренираш същото. Нещата са доста по-различни.
- Както Стефан Ботев показа в „ Код Спорт “, че той е застъпвал концепцията, че няма по какъв начин тежките категории да упражняват по метода, по който леките.
- Абсолютно правилно. Дори през 1989 година имахме един лагер и аз бях от учениците на Стефан Ботев. Ние гледахме по какъв начин Ботев тренира, тъй като той беше доста крепък. Когато той тренира, и ние упражняваме. Когато той леко почива, и ние почиваме. Абаджията ни беше кръстил „ учениците на Стефан Ботев “.
- Но не си опитвал като него да се пребориш с овчарката на Иван Абаджиев?
- Не съм. Като влезеше овчарката, ние се качвахме на шведската стена горе или на прозорците в сегашната зала в „ Дианабад “.
- За теб кой е най-великият щангист на планетата за всички времена и за какво?
- Великите са доста, само че може би най-великият и най-харизматичен си остава Наим Сюлейманоглу или Наим Сюлейманов. Той си е наш, кой каквото желае да приказва, само че си е наш играч, тук израсна. Има и Пирос Димас, Кахи Кахиашвили, Халил Мутлу. Това са хора три пъти олимпийски първенци, по 5-6-7 пъти международни първенци. Мнението на моите сътрудници е, че е Наим и всички останали.
- Ти познаваше ли го добре?
- Познавах го. Нормално, другарски връзки. Предимно сме се виждали на надпревари – международно, европейско, олимпиада.
- Как се държеше?
- Много добре. Голям човек.
- Смяташ ли, че Наим щеше да реализира също тази мощна серия, която направи след напускането на България, в случай че беше останал? Все отново щяха да го заловен измененията тук…
- Много сложен въпрос, няма по какъв начин да знам. Отиваш в Турция, там доста пари се изсипаха, там и отношението е друго, 70-80 милиона турци са зад тила ти. Знам, че като Наим вдигаше, в залата бяха единствено турци с червени флагове. Всички ревяха: „ Наим, Наим… “ Това нещо в България доста рядко се случва – двама-трима-петима индивида в залата и това е. Докато турците са нещо друго. А това в действителност оказва помощ, тъй като знаеш, че имаш хора, които са с теб. Когато си самичък на подиума на международно състезание, оказва помощ.
- Освен Наим, в България можеш ли да отличиш някой от именитите ни щангисти, който съгласно теб е номер 1?
- Може би Асен Златев, тъй като беше лишен да взе участие на три следващи олимпиади – 1984 година, 1988 година и 1992 година
- И за трите е бил любимец на купата.
- Да, беше и по независещи от него аргументи, не можа да взе участие. И е постигнал значително в спорта. А най-важното е, в този момент и в бизнеса е добре. Значи вярно съм се ориентирал.
- Два пъти си бил втори на олимпийски игри и то във времена, в които в националния ни тим са се страхували надали не да пият Витамин С. Можеше ли да триумфираш с купата на тези съревнования? Кога беше по-близо до златото – в Барселона’92 или в Атланта’96?
- Ако се съди във връзка с тренировката, един месец преди олимпиадата в Барселона, аз подвигах доста високи тежести. Мога да кажа, че в Барселона изгубих златото, а в Атланта завоювах среброто, тъй като там беше доста мощна конкуренцията. Тези 200 кг, които подвигнах на надпреварата, ги бях вдигал един път на подготовка при персонално тегло 82-83 кг. Сваляш 6 кг и вдигаш същото. Наистина тогава насладата ми беше голяма. Но в Барселона за мен изгубих златото. Тогава се получи едно заболяване. Бяхме на един лагер в Унгария два месеца преди олимпиадата. Може би към месец преди надпреварата аз постигах доста положителни резултати - 160 кг в изхвърлянето, 190 кг в изтласкването. Това са доста високи достижения. Получи се по този начин, че 10-15 дни по-късно и аз, и Асен Златев, и Кръстьо Милев се разболяхме. Някакви високи температури, някакви вируси, не знам. Ние си имаме наши теории, само че нищо не може да се потвърди. Минало-заминало и това е. Участвахме с температура, високи дози пеницилин ни слагаха, само че освен това положение няма по какъв начин човек да взе участие пълноценно.
- Имаш поради за някаква интрига?
- Да, тъкмо това имам поради.
- Тогава опитахте ли се да кажете нещо по тематиката?
- На кого да кажеш? Няма на кого. Нещата излязоха може би преди пет-шест месеца. В международната федерация доста неща излязоха. Вече знаете защо приказвам.
- Все отново кое най-вече те впечатли в тези разкрития?
- За страдание това е истината и тъкмо тази операция, тази корупция стартира тогава – 1992-1993 година Все отново съм бил на върха в международните щанги, състезателите от разнообразни страни си приказваме между тях, недоволстваме, само че няма какво да направиш.
- Тогава действително стартира пренареждането, което Тамаш Аян искаше.
- Абсолютно. Той си правеше, каквото желае. Много милиони отидоха в неговата сметка.
- Имал си за треньор по време на олимпиадите и Нораир Нурикян, и Янко Русев – разбираше ли се с тях?
- Във времената, в които тренирахме, се разбирахме. Не съм имал проблеми с треньорите. Между двете олимпиади треньор беше Йордан Иванов. През 1993 година той направи четирима международни първенци на шампионата в Мелбърн. Опитваше се да работи с всеки самостоятелно, мислеше, разсъждаваше. Мога да кажа, че с него най-добре съм се разбирал.
- В сбирката си от медали имаш шест европейски трофеи и едно второ място на континенталните шампионати. Знаеш ли, че остана на крачка от върха на България на славния Валентин Йорданов, който е отвоювал седем европейски трофеи в свободната битка? Гонил ли си този връх?
- Не, в този момент узнавам тази информация. Не съм гонел никакви върхове. Така се стекоха нещата. Вървеше ми на европейските шампионати.
- Разкажи за трите си международни трофеи – по кое време беше най-трудно, по кое време прегази конкуренцията? Задавал ли си си въпроса за какво единствено в нечетни години печелиш – 1991 година, 1993 година и 1997 година?
- Може би ориста има пръст. Най-трудната ми победа беше през 1991 година, тъй като беше първата купа, по-млад бях от моите противници. В изхвърлянето ме повеждат с 5 кг и вършат двамата международен връх. Много мъчно ми беше в изтласкването, само че бях добре квалифициран.
- Кои бяха главните ти съперници ?
- Исраел Милитосян и Ким Мьонг-нам от Северна Корея. И двамата изхвърляха 160 кг, което си беше международен връх.
- Журналистите те коронясаха за „ Спортист на годината “ през 1997 година Тогава ли в действителност беше на топ равнище?
- През 1997 година направихме едно прелестно международно състезание, дружно с Георги Гърдев и двамата полски състезатели. Беше едно шоу - по този начин споделят вашите сътрудници, публицистите. Красиво съревнование, хубаво беше. В кат. до 77 кг., бях качил от 67 кг, здрав бях, добре се усещах, квалифициран бях. С втори опит станах международен първенец – 202,5 кг.
- Определено в изтласкването си по-силен .
- Да, по този начин е. С изтласкването се вземат решение надпреварите. Изхвърляш, колкото можеш и изтласкваш, колкото ти е належащо. Ако си добре квалифициран в изтласкването, ще победиш.
- Така ли беше още от началото на кариерата ти – залагаш на второто?
- Така беше. И трите години, когато съм ставал международен първенец е с по два опита. Първият го правех просто да вляза в надпреварата, а във втория отивах, колкото ми би трябвало за златен орден. Слава на боговете се получи.
- През 1997 година случи ли с материална премия? Стефан Ботев ни описа, че за „ Спортист на годината “ получил една торта тъкмо във времето, когато имал предложения от Австралия и от САЩ…
- Аз получих една статуетка и в този момент ми прави доста хубава работа. Стои в жилището и си подкрепям вратата да не ми се затваря. Казвам го на доста другари и се смеят. Как може? Защо не я сложиш във витрина? В каква витрина да я поставям!
- Тогава подгласник ти беше великата Стефка Костадинова…
- Да, и трето място за Златан Ванев. Славни години за българския спорт. Трима международни първенци единствено в щангите. А през последните 10 години в целия спорт не можем да ги направим… Само Иво Ангелов и Тайбе Юсеин. Ако изпускам някого, апелирам за опрощение.
- Дълго време се състезава в Бундеслигата – какви години бяха това? Как се отнасяха към теб? Заработи ли добре от легионерството в Германия, струваше ли си?
- Бяха доста хубави години, хората ме уважаваха. Германците ценят същинските неща. Когато си на равнище, те ценят и те почитат. Това е доста значимо там, до момента в който в България и 10 пъти да си международен първенец, все тая! Доволен съм, само че не можеш да заработиш. Щангите не са футбол! Едно е да играеш в Байерн (Мюнхен), друго е да си щангист в Мутерщад. Парите не са огромни – 1000-1500 евро на съревнование според от резултата, който постигаш.
- Защо реши да вземеш хърватски паспорт? В началото на новия век се състезаваше за локалния Сплит – това ли ти повлия?
- До настъпването на 2000 година бях играч на Миньор (Перник). Получавах си заплата, всичко беше тъкмо. Но 2000 година не знам какво стана, нямаше ли пари, само че ми споделиха, че няма. Оттогава заплата – няма. Нов век – няма пари! Добре, би трябвало да се оправям. Бях и треньор в Холандия, а треньорът на националния тим на Хърватия ми беше другар – Божко. Каза ми: „ Идвай при нас. Нова страна и хора като теб ни трябват. Дори и да не се състезаваш, няма проблеми да вземеш поданство. “ Така се получи. Каза да упражнявам, да вземам участие на европейски, на международни, да оказвам помощ, едвам се вземат някакви точки за олимпиадата. Бях към този момент на години, с огромния спорт завърших още 1998 година, откакто с Абаджиев не се разбрахме да се сготвям за международното състезание. Просто започнах с другари, където имаше надпревари ме канеха, участвах по шампионати и това е. Вече независимо се оправях.
- Хърватия донесе шанс на Николай Пешалов, твоя другар, който ликува като олимпийски първенец за тази страна, само че за теб тя е единствена „ черна страница “ в твоята кариера, единственият допинг скандал. Какво се случи тогава на Средиземноморските игри и по какъв начин приключи всичко, откакто ти апелира?
- Нищо не се получи. Колкото и да обжалваш, няма връщане обратно. Когато отидох в Хърватия, трябваше да се заплати някакъв трансфер за мен, с цел да се получи благословията на упоменатия господин Аян. Обаче не ги платихме тези прехвърляния. Дори в България ми беше намеквано, че аз би трябвало персонално да приказвам с него, с цел да получа благословията му. Плащаш някаква сума, получаваш неговата благословия и нямаш никакви проблеми да участваш. В щангите това е метод да те спрат. Най-лесно е това – изпращат ти контрола, споделят, че е положителен и това е. На кого ще се оплакваш?
- Остана усещане, че избра да стоиш настрана от братоубийствените войни, които се разиграваха в родните щанги. Не се ли изкушаваш да поискаш управителен пост във федерацията?
- Не, доста съм надалеч от тази мисъл. Не знам за какво са тези неща. Постоянно някой събира подписи да прави заседание, нова федерация…
- Въпреки че във времето се разбра, че това единствено въздейства негативно на вашия спорт.
- Много хора се изпокараха. Хора, които са били дълги години в една стая, упражнявали са на един подиум. Заедно сме били, а в този момент се карат за кокала. Не ми харесват тези неща, само че няма какво да се направи.
- Говорил ли си с някой от основните настоящи лица по тези кавги?
- С Неделчо Колев, президентът на сегашната федерация, сме положителни другари. Подкрепям го, не се тормозя да го кажа. Помогна индивидът, с цел да оцелеем, да ни има в Перник като спорт. Ако се сметнат резултати от международни, европейски шампионати и олимпийски игри, ние сме доста над другите. Не е хубаво да го споделям, само че в пернишките щанги имаме 10-11 международни трофеи! Велики имена – Валентин Христов, Гълъбин Боевски, Стефан Георгиев, Андрей Иванов!
- Заложи на треньорската кариера – съжаляваш ли? Впрочем, твърди се, че в пернишкия клуб по щанги ти си човекът-оркестър в момента…
- Да, даже бях и играч преди години. И играч, и треньор, и всичко бях. Може да се каже, че ми е занимание. Когато нямам други задължения, аз съм всеки ден в залата. Който пристигна е добре пристигнал. Пари не получавам, само че това си ми е занимание. От щангите няма отърване до живот! Само да сме здрави!
- А има ли надарени момчета?
- Намират се, само че множеството идват за месец-два, отпътуват, в едната зала, в другата, само че дано се движат момчетата.
- Има ли нещо забавно, което да споделиш за персоналния си живот? Например – синът ти опита ли да тръгне по твоя път?
- Синът ми е израснал в пернишката зала по повдигане на тежести. Тренираше, добре вървеше, само че най-после за жалост получи травми, които му попречиха да тренира, да се състезава и така нататък
- Какво избра в този момент?
- Сега е студент в Пловдив – „ Хранителни технологии “. Да се надяваме, че ще бъде всичко наред с него.
- Малко „ черен “ комизъм – няма да има неприятни хранителни добавки…
- Да се надяваме, да. Да оказва помощ отново на спорта!
- Останаха ли ти цели, упоритости, цели в живота или всичко ти е повече занимание към този момент?
- Повече занимание и фантазии най-много за здраве, за шанс.
- Виждаш ли по какъв начин в миналото българският спорт да си върне въпреки и част от позициите или не е допустимо?
- Много мъчно, в случай че се съпоставя какво беше на олимпиадата в Сеул. За мен е огромният спорт – международно състезание и олимпийски игри. И то първо и второ място. Някой спечелил бронз на европейското – не е кой знае какво достижение, въпреки че трудят се хората, работят. Но едно време имаше лозунги в залата: „ В спорта има единствено едно равнище - международно и олимпийско. “ Сега към този момент няма нищо.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ