Вечерта на 2 октомври, 2016 година газова бутилка избухва в

Вечерта на 2 октомври, 2016 година газова бутилка избухва в къща в квартал „ Филиповци” и за секунди огънят я гълтам. Взривът и последвалите го крясъци работят като тревога за всички съседи. Излизат на улицата като подгонени. Не взимат нищо. Някои от тях остават с това нищо, тъй като пламъците скачат от покрив на покрив. Засегнати са 12 къщи.

Една от тях е изцяло разрушена като тази, която била първоизточникът на огнената буря. Причината е, че били в непосредствена непосредственост. „ Бяхме аз, татко ми и тримата ми братя. Излязохме на открито, незабавно щом чухме гръмването в прилежащата къща. Не успяхме да вземем нищо. Всичко изгоря – документи, дрехи… И започнахме от нулата”, споделя 16-годишният Александър Александров, вратар в „ Отбор на надеждата” – отборът, който ще показа България на идното Световно състезание по футбол за бездомни хора през ноември в Мексико Сити.

От дома им не останало нищо. Стаите са като след бомбардировка. От покрива стърчали единствено обгорени дъски. Покъщнината им се трансформирала във въглени и пепел.
Алекс пред изгорелия дом.
Алекс ни вкарва ни и в тухлена сграда с няколко стени. Няма даже покрив. Това е неговият дом, който безусловно се строи отначало.

„ А ей там, където са кончетата играем футбол”, показва Александър към полянка, на която добродушно си стоят три коня. По нищо не проличава, че това е футболно игрище. „ Вратите си вършим сами с камъни”, прецизира 16-годишният юноша и добавя, че от дребен обича футбола.
Алекс и игрището, на което тренира
Започнал да играе с братята си и с другари. И толкоз доста заобичал спорта, че фантазиите му постоянно са били свързани с това да играе на огромни надпревари. И ето, че неотдавна се сбъднали. „ Коцето, мой другар, ми се обади и ми сподели, че мога да се опитвам за вратар на „ Отбор на надеждата”. Първоначално не му повярвах, помислих, че се шегува”, споделя Александър с необятна усмивка.

Признава, че не знае съвсем нищо за Мексико. Всъщност не се вълнува толкоз, че ще посети толкоз далечна страна. По-важното е, че ще е част от националния отбор, който ще показа България на Световното състезание по футбол за бездомни хора.

„ Настроили сме се да играем добре и да побеждаваме наред”, не крие Александър упоритостите си, които споделя със съотборниците си. Единственото, което го тормози е, че изваждането на задграничния му паспорт се е забавило, защото няма непрекъснат адрес: „ Вярвам, че ще се откри решение и ще мога да отпътува. Винаги съм мечтал за това”.

Александър признава, че откогато тренира с „ Отбор на надеждата” е станал по-дисциплиниран и се отнася съществено към всички занимания.

Преди е бил емоционален и е взел решение да напусне учебно заведение. Баща му е твърдо срещу. Александър се убеждава по сложния метод, че по-доброто бъдеще е в класната стая. Вижда какво се случва към него и с хората, които са се отказали от образованието и проектите му са идната година още веднъж да се запише на учебно заведение. А до тогава, го чака да пази страната ни на интернационалния шампионат.

Той е решен да даде всичко от себе си на идното Световно състезание по футбол за бездомни хора в Мексико. „ Откакто се помня, обичам футбола. Това е единственото нещо, което ми е прелестно да върша. От дребен бленувам да стана футболист”, споделя Александър и признава, че точно около тренировките с „ Отбор на надеждата” осъзнал какъв брой доста, в действителност изисква този спорт. Смята, че към този момент значително е съумял да развие нужните качества, които, уверен е, ще му бъдат от изгода и отсега нататък. Който и път да избере.