Президентска република ли? Не сега
Вече три десетилетия България се намира в непрекъсната социално- икономическа рецесия и нерешени съществени проблеми в страната – демографската злополука, опазването на здравето, образованието, сигурността, невижданата по мащаби корупция, духовната обърканост, острата политико-обществена борба. Причина за това обезпокоително положение съгласно някои анализатори и политици е неработещият парламентарен модел на ръководство. Затова излаз от тази всестранна рецесия е неговата промяна с президентска република.
Дългогодишната процедура, засвидетелствана от европейската и международната политическата история, демонстрира преимуществата, както на парламентарната, по този начин и на президентската форма на ръководство. И едната, и другата се ползват сполучливо в демократичния свят. Изборът сред тях се дефинира от политическите и управнически обичаи на страната и административно териториалното устройство, т.е. унитарна или феодална. Гаранция за сполучливото действие на двете форми на ръководство обаче е равнището на управителните екипи, които израстват и се утвърждават като политически елити.
Според одобрената управническа процедура от политическите елити израстват огромните политици и съществени държавници, изключително в комплицирани, динамични и даже сериозни интернационалните процеси и събития.
Факт е, че през последното столетие България не съумя да построи политически хайлайф, от който да бъдат излъчени надарени държавници. Пречка за това са едноличните монархически режими и неограничената власт на партийните водачи, които брутално потискат и даже физически унищожават изявени и надеждни политически персони и основават непреодолими спънки към образуване на политически хайлайф.
Идеята за президентска република естествено заслужава внимание и може да бъде съществено дискутирана. За нейното осъществяване на този стадий се слага един незаобиколим въпрос – кой от политиците на България демонстрира с държанието си нужните качества и най-много подготовка, обучение и опит, с цел да му бъде делегирана голяма власт и отговорност за ориста на страната. И още по-конкретен въпрос. Има ли през последните съвсем три десетилетия най-малко една от първите фигури в България – президенти и министър председатели, които да имат настоятелен и персонални качества да оглавяват една президентска република. Отговорът е безапелационен: Не!
С други думи, за президентска република може да се мисли, само че не в този момент. Докато в България не се основат естествени политически и стопански условия, в това число и целенасочена подготовка на младежи в най-престижните интернационалните просветителни институции за образование на управителен управнически състав, е неприемливо и прекомерно рисковано и рисково да се смени парламентарната с президентска република.
Впрочем, политическата режисура за властта в ръцете на една личност към този момент е играна на българската политическа сцена. Резултатите от нея са освен прекомерно печални, само че и пагубни. Нима българската политическа каста, ръководена от личните си тясно егоистични ползи, непринудено, наивно и най-безотговорно не връчи цяла власт в ръцете на Фердинанд Сакскобургготски. Последиците от този акт на безумство са известни. Две тежки национални произшествия с големи човешки и териториални загуби и действителна заплаха, и то на два пъти, от изгубване на българската страна.
Политическият опит – цялата власт в ръцете на сина Борис III също приключва пагубно. Само огромните геостратегически ползи на страните-победителки във Втората международна война избавиха българския народ и даже неговата държавност. А резултатите от едноличния режим на Борис III, който някои явно исторически необразовани или с възприятие за черен комизъм, назовават “спасител ”, са стряскащи. Светът по време на Втората международна война е разграничен на два воюващи на живот и гибел лагера – фашистки, включващ три страни и три сателитни режима, и антифашистки, обхващащ цялата планета. Борис III еднолично поредно, настойчиво и методично приготвя България за съдружник на хитлеристка Германия. Променя й цялото българско законодателство по фашистко-нацистки пример. В лицето на нацисткото ръководство той вижда единствената гаранция за опазване на престола и то в миг на повишаване на републиканските настроения в България.
С влизането на България във фашисткия блок с невиждани до тогава мащаби продължава гражданската война. В съвсем целия свят борбата се води сред окупатори и окупирани. В България българи се бият и убиват българи, акт, който десетилетия остави тежки контузии в съзнанието на българския народ.
Равносметката от едноличния режим на Борис III е ужасяваща. Над 100 хиляди са избитите българи. Това са жертвите преди и след девети септември 1944 година, починалите по бойните полета в Югославия и Унгария, убитите от англо-американските бомбардировки, умъртвените от титовистите без съд след Втората международна война над 30 хиляди българи от Вардарска Македония, които бяха излъгани в обединителната задача на царя.
По едноличната виновност на Борис III българската страна афишира война на Англия и Съединени американски щати. Чудовищен акт без аналог в европейската история, с извънредно тежки последствия за България. От прелетелите над българска територия 23 000 самолета са хвърлени върху 168 обитаеми места 55 хиляди бомби. Разрушени единствено в София са над 10 000 жилищни здания и над 1700 учебни заведения, църкви, предприятия, фурни, публични постройки. 200 000 софиянци остават без дом, а 300 000 съгласно данни на полицията, бягат от столицата. Това е най-голямата до този миг бежанска вълна в Югоизточна Европа, която историята засвидетелства.
За да се омаловажат трагичните последствия от прогерманската външна политика на Борис III се внушава, че в случай че България е била съперник на Германия, то жертвите и разрушенията щели да бъдат доста по-големи. Пълна илюзия. Противниците на Третия райх Дания и Чехословакия, да вземем за пример, дават доста по-малко жертви по време на войната от България. И не столиците Прага и Копенхаген бяха разрушени, а София бе срината до земята.
Подобни внушения се вършат и за икономическите триумфи на България през едноличния режим. Вярно е, че има такива, само че за какво се премълчава другата стряскаща истина. Над 73 % от външнотърговския стокообмен се осъществя с Германия. Огромна част от стоките обаче през военните години 1939/1944 година са дадени на отсрочено заплащане или с договореността, че ще бъдат платени след войната. Така българската страна кредитира нацистка Германия със артикули в размер над 23 милиарда марки. Номинирани към днешна дата надвишават 100 милиарда евро.
След войната Германия престава да съществува като суверенна страна. През втората половина на 50-те години българското държавно управление слага въпроса пред Федерална Република Германия за споразумяване, т.е. погашение на външния дълг. Правителството в Бон показва подготвеност да беседва по него, само че желае в диалозите да вземат участие и представители на Германска демократична република, защото тя е била част от хитлеристка Германия и се е облагодетелствала от неизплатените български артикули.
Очевидно, заради политически и най-много “интернационални ” съображения българската страна не слага въпроса за дълга и пред държавното управление на Германска демократична република, с което въпросът с това голямо обвързване остава неуреден. Управляващите до 1944 година и по-късно скриват този факт от българската общност. Той обаче хвърля светлина и в известна степен изяснява “цената ” на сполучливия стопански “растеж ” на България, вследствие на “ мъдрата ” политика на Борис III.
Пораженията, които нанася едноличното ръководство на партийните водачи също е неоспорим факт. Злоупотребата с власт, политическите репресии, изключително в интервала 1944-1953 година, икономическите рецесии, присъединяване на българското държавно управление в най-мащабния еничарски акт в историята на Европа – изкореняването на националното схващане на българите от Македония и брутално налагане на македонизма са на първо място резултат на голямата и съвсем неограничена и безконтролна власт на първите партийни водачи в страната.
Като еднолични разпоредители със ориста на България се изявиха и водачите на ръководещите след 1989 година партии. Критерии в кадровата им политика е персоналната лоялност, а не деловите качества. А цялостното обезличаване на законодателната власт и покоряване на правосъдната система им обезпечи неограничени благоприятни условия за невиждана по мащаби корупция и за безумни, стигащи до парадокс управнически решения.
Само беглото споменаване на пагубните резултати от властта, упражнявана от един човек, е задоволително на този стадий да ни въздържи от концепцията за президентска република.
Дългогодишната процедура, засвидетелствана от европейската и международната политическата история, демонстрира преимуществата, както на парламентарната, по този начин и на президентската форма на ръководство. И едната, и другата се ползват сполучливо в демократичния свят. Изборът сред тях се дефинира от политическите и управнически обичаи на страната и административно териториалното устройство, т.е. унитарна или феодална. Гаранция за сполучливото действие на двете форми на ръководство обаче е равнището на управителните екипи, които израстват и се утвърждават като политически елити.
Според одобрената управническа процедура от политическите елити израстват огромните политици и съществени държавници, изключително в комплицирани, динамични и даже сериозни интернационалните процеси и събития.
Факт е, че през последното столетие България не съумя да построи политически хайлайф, от който да бъдат излъчени надарени държавници. Пречка за това са едноличните монархически режими и неограничената власт на партийните водачи, които брутално потискат и даже физически унищожават изявени и надеждни политически персони и основават непреодолими спънки към образуване на политически хайлайф.
Идеята за президентска република естествено заслужава внимание и може да бъде съществено дискутирана. За нейното осъществяване на този стадий се слага един незаобиколим въпрос – кой от политиците на България демонстрира с държанието си нужните качества и най-много подготовка, обучение и опит, с цел да му бъде делегирана голяма власт и отговорност за ориста на страната. И още по-конкретен въпрос. Има ли през последните съвсем три десетилетия най-малко една от първите фигури в България – президенти и министър председатели, които да имат настоятелен и персонални качества да оглавяват една президентска република. Отговорът е безапелационен: Не!
С други думи, за президентска република може да се мисли, само че не в този момент. Докато в България не се основат естествени политически и стопански условия, в това число и целенасочена подготовка на младежи в най-престижните интернационалните просветителни институции за образование на управителен управнически състав, е неприемливо и прекомерно рисковано и рисково да се смени парламентарната с президентска република.
Впрочем, политическата режисура за властта в ръцете на една личност към този момент е играна на българската политическа сцена. Резултатите от нея са освен прекомерно печални, само че и пагубни. Нима българската политическа каста, ръководена от личните си тясно егоистични ползи, непринудено, наивно и най-безотговорно не връчи цяла власт в ръцете на Фердинанд Сакскобургготски. Последиците от този акт на безумство са известни. Две тежки национални произшествия с големи човешки и териториални загуби и действителна заплаха, и то на два пъти, от изгубване на българската страна.
Политическият опит – цялата власт в ръцете на сина Борис III също приключва пагубно. Само огромните геостратегически ползи на страните-победителки във Втората международна война избавиха българския народ и даже неговата държавност. А резултатите от едноличния режим на Борис III, който някои явно исторически необразовани или с възприятие за черен комизъм, назовават “спасител ”, са стряскащи. Светът по време на Втората международна война е разграничен на два воюващи на живот и гибел лагера – фашистки, включващ три страни и три сателитни режима, и антифашистки, обхващащ цялата планета. Борис III еднолично поредно, настойчиво и методично приготвя България за съдружник на хитлеристка Германия. Променя й цялото българско законодателство по фашистко-нацистки пример. В лицето на нацисткото ръководство той вижда единствената гаранция за опазване на престола и то в миг на повишаване на републиканските настроения в България.
С влизането на България във фашисткия блок с невиждани до тогава мащаби продължава гражданската война. В съвсем целия свят борбата се води сред окупатори и окупирани. В България българи се бият и убиват българи, акт, който десетилетия остави тежки контузии в съзнанието на българския народ.
Равносметката от едноличния режим на Борис III е ужасяваща. Над 100 хиляди са избитите българи. Това са жертвите преди и след девети септември 1944 година, починалите по бойните полета в Югославия и Унгария, убитите от англо-американските бомбардировки, умъртвените от титовистите без съд след Втората международна война над 30 хиляди българи от Вардарска Македония, които бяха излъгани в обединителната задача на царя.
По едноличната виновност на Борис III българската страна афишира война на Англия и Съединени американски щати. Чудовищен акт без аналог в европейската история, с извънредно тежки последствия за България. От прелетелите над българска територия 23 000 самолета са хвърлени върху 168 обитаеми места 55 хиляди бомби. Разрушени единствено в София са над 10 000 жилищни здания и над 1700 учебни заведения, църкви, предприятия, фурни, публични постройки. 200 000 софиянци остават без дом, а 300 000 съгласно данни на полицията, бягат от столицата. Това е най-голямата до този миг бежанска вълна в Югоизточна Европа, която историята засвидетелства.
За да се омаловажат трагичните последствия от прогерманската външна политика на Борис III се внушава, че в случай че България е била съперник на Германия, то жертвите и разрушенията щели да бъдат доста по-големи. Пълна илюзия. Противниците на Третия райх Дания и Чехословакия, да вземем за пример, дават доста по-малко жертви по време на войната от България. И не столиците Прага и Копенхаген бяха разрушени, а София бе срината до земята.
Подобни внушения се вършат и за икономическите триумфи на България през едноличния режим. Вярно е, че има такива, само че за какво се премълчава другата стряскаща истина. Над 73 % от външнотърговския стокообмен се осъществя с Германия. Огромна част от стоките обаче през военните години 1939/1944 година са дадени на отсрочено заплащане или с договореността, че ще бъдат платени след войната. Така българската страна кредитира нацистка Германия със артикули в размер над 23 милиарда марки. Номинирани към днешна дата надвишават 100 милиарда евро.
След войната Германия престава да съществува като суверенна страна. През втората половина на 50-те години българското държавно управление слага въпроса пред Федерална Република Германия за споразумяване, т.е. погашение на външния дълг. Правителството в Бон показва подготвеност да беседва по него, само че желае в диалозите да вземат участие и представители на Германска демократична република, защото тя е била част от хитлеристка Германия и се е облагодетелствала от неизплатените български артикули.
Очевидно, заради политически и най-много “интернационални ” съображения българската страна не слага въпроса за дълга и пред държавното управление на Германска демократична република, с което въпросът с това голямо обвързване остава неуреден. Управляващите до 1944 година и по-късно скриват този факт от българската общност. Той обаче хвърля светлина и в известна степен изяснява “цената ” на сполучливия стопански “растеж ” на България, вследствие на “ мъдрата ” политика на Борис III.
Пораженията, които нанася едноличното ръководство на партийните водачи също е неоспорим факт. Злоупотребата с власт, политическите репресии, изключително в интервала 1944-1953 година, икономическите рецесии, присъединяване на българското държавно управление в най-мащабния еничарски акт в историята на Европа – изкореняването на националното схващане на българите от Македония и брутално налагане на македонизма са на първо място резултат на голямата и съвсем неограничена и безконтролна власт на първите партийни водачи в страната.
Като еднолични разпоредители със ориста на България се изявиха и водачите на ръководещите след 1989 година партии. Критерии в кадровата им политика е персоналната лоялност, а не деловите качества. А цялостното обезличаване на законодателната власт и покоряване на правосъдната система им обезпечи неограничени благоприятни условия за невиждана по мащаби корупция и за безумни, стигащи до парадокс управнически решения.
Само беглото споменаване на пагубните резултати от властта, упражнявана от един човек, е задоволително на този стадий да ни въздържи от концепцията за президентска република.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ