Ваксаджийчето – изчезналият силует на София |
Вчера, до една кофа за отпадък, видях изхвърлено ваксаджийско ковчеже. Отстрани беше с железен обков и налепени под него огледалца. Обърнах го - на гърба бе към момента не беше изпаднала забодена с кабарчета остаряла фотография на елегантно конте с шапка „ Борсалино “, типично за модата от 20-40-те години на предишния век.
Най-важната реклама на това съоръжение беше усърдно изографисания с избеляла блажна багра надпис: „ Хората се познават по обувките “. Сандъкът несъмнено е бил открит на някой столичен таван или мазе и като ненужна движимост е пренебрегнат до кофите за отпадък.
Вероятно някой от по-възрастните столичани е употребил услугите на махленски ваксаджия и помни какво е това. Ваксаджиите от дълго време са изчезнали, дефинитивно изтрити от градския ни пейзаж. Аз ги помня от ученическите си години. Картината е ярка и към момента е пред очите ми – седят на тесния си стол, с жест сочат към обувките на минувачите, като ги подканят да употребяват услугите им.
Бяха „ накацали “ основно към градинката на „ Кристал “, както и по ул. „ Граф Н. Игнатиев “. Ако не се неистина, последните екземпляри от този градски бизнес изкарваха насъщния си до Такевата градинка, която се намира на ул. „ Солунска “, преди площад „ Славейков “.
Помня ясно тези работяги, с четки в ръце, които в сандъчето си имаха нещо като дребни чекмеджета с всякакви типове бои за обувки. С любознание следих по какъв начин някой клиент поставя крайници си върху специфичната месингова подложка с форма на подметка. Маестрото ваксаджия внезапно приемаше допустимо най-професионалната си физиономия, безусловно като хирург преди интервенция. С отработено придвижване слагаше отляво и отдясно до обувката буферните капаци от пълен картон, с цел да не изцапа панталона или чорапа на клиента. И магичната гала започваше.
Буквално след секунда, издърпваше дребна четка от тайно чекмедже и със размах правеше придвижвания като художник. Загребваше изкусно черната вакса от остаряла тенекия за халва. Нанасяше стремително съответния цвят багра, след което дребната четка отново загадъчно изчезваше, а в ръцете му пъргаво заиграваха две четки с огромни дървени дръжки.
След цялата тази процедура идваше моментът на същинското лустро. В ръцете на вълшебника, отново изведнъж, се появяваше вълнен парцал, който търкаше до искра кожата на обувката. Когато едната обувка е подготвена, ваксаджията незабавно потропваше по масичката с дръжката на четката си. Това означаваше единствено едно: „ Смяна на крайници! “
От дядо и баба знам, че в София е имало даже салони за бързо лустросване на обувки. Преди работа или среща, минаваш през тях, слагаш крайници си пред ваксаджията, а до момента в който той работи по обувката, обменяш анекдот или малко обобщение на по-важните вести от утринния вестник с клиента до теб. После всеки заплаща и продължава по пътя си, а обувките блестят и отразяват слънцето и настроението ти по цялата улица. Вероятно по-възрастните столичани си спомнят помещението за лъскане на площад " Възраждане ", където през днешния ден има детски магазин.
Салон „ Уникум “ – персонален списък на Крикор Асланян от книгата „ София, моят роден град “
Някои от прясно лустросаните клиенти бързали да създадат сефтето в преди малко отворилите дюкяни, с цел да си купят нещо с понижение, тъй като търговците считали, че първият покупател им е на шанс. А и продавачите точно определяли още по външния тип, че щом обувките му блестят, търговията ще върви по вода през целия ден.
Ако излезем за малко от България и се заровим обратно в историята на тази улична специалност, ще открием няколко забавни обстоятелството. Британски историци разказват, че през 1851 е имало лондонска бригада „ Черната обувка “, учредена от някой си Джон МакГрегър, която си осигурявала непрекъсната и добре платена работа.
Всички деца, които изкарвали пари от лъскане на обувки в този съюз, вечер наложително ходели на занятия в учебното заведение за сираци. Образованието било гратис и подсигурено от лидера на бригадата. По това време в Англия е имало няколко такива. На всички деца-ваксаджии, които наброявали към 300 000, се полагали безвъзмездна храна, заслон в общежитие и, несъмнено, удовлетворително вечерно обучение.
Въпреки че у нас на някои сборове или междуградски панаири към момента може да видите ваксаджия, той е там по-скоро за атракция, а не с цел да изкарва прехраната си. В Европа тази специалност към този момент е изчезнала. Можем единствено да четем за нея, да се вглеждаме в очите на ваксаджийчетата по старите фотографии, да намираме сандъчета, захвърлени на някой прашен таван или до кофите за отпадък.
Утре ще мина отново по същия маршрут, само че надали ще заваря ваксаджийското съоръжение на незнайния човек, лъскал чепиците на софиянци. Вечерният боклукчийски камион ще го е прибрал и никой няма да има спомен нито за сандъчето, нито за притежателя му изхранвал дълги години фамилията си с четките и самоделната багра в кутиите от халва.
Най-важната реклама на това съоръжение беше усърдно изографисания с избеляла блажна багра надпис: „ Хората се познават по обувките “. Сандъкът несъмнено е бил открит на някой столичен таван или мазе и като ненужна движимост е пренебрегнат до кофите за отпадък.
Вероятно някой от по-възрастните столичани е употребил услугите на махленски ваксаджия и помни какво е това. Ваксаджиите от дълго време са изчезнали, дефинитивно изтрити от градския ни пейзаж. Аз ги помня от ученическите си години. Картината е ярка и към момента е пред очите ми – седят на тесния си стол, с жест сочат към обувките на минувачите, като ги подканят да употребяват услугите им.
Бяха „ накацали “ основно към градинката на „ Кристал “, както и по ул. „ Граф Н. Игнатиев “. Ако не се неистина, последните екземпляри от този градски бизнес изкарваха насъщния си до Такевата градинка, която се намира на ул. „ Солунска “, преди площад „ Славейков “.
Помня ясно тези работяги, с четки в ръце, които в сандъчето си имаха нещо като дребни чекмеджета с всякакви типове бои за обувки. С любознание следих по какъв начин някой клиент поставя крайници си върху специфичната месингова подложка с форма на подметка. Маестрото ваксаджия внезапно приемаше допустимо най-професионалната си физиономия, безусловно като хирург преди интервенция. С отработено придвижване слагаше отляво и отдясно до обувката буферните капаци от пълен картон, с цел да не изцапа панталона или чорапа на клиента. И магичната гала започваше.
Буквално след секунда, издърпваше дребна четка от тайно чекмедже и със размах правеше придвижвания като художник. Загребваше изкусно черната вакса от остаряла тенекия за халва. Нанасяше стремително съответния цвят багра, след което дребната четка отново загадъчно изчезваше, а в ръцете му пъргаво заиграваха две четки с огромни дървени дръжки.
След цялата тази процедура идваше моментът на същинското лустро. В ръцете на вълшебника, отново изведнъж, се появяваше вълнен парцал, който търкаше до искра кожата на обувката. Когато едната обувка е подготвена, ваксаджията незабавно потропваше по масичката с дръжката на четката си. Това означаваше единствено едно: „ Смяна на крайници! “
От дядо и баба знам, че в София е имало даже салони за бързо лустросване на обувки. Преди работа или среща, минаваш през тях, слагаш крайници си пред ваксаджията, а до момента в който той работи по обувката, обменяш анекдот или малко обобщение на по-важните вести от утринния вестник с клиента до теб. После всеки заплаща и продължава по пътя си, а обувките блестят и отразяват слънцето и настроението ти по цялата улица. Вероятно по-възрастните столичани си спомнят помещението за лъскане на площад " Възраждане ", където през днешния ден има детски магазин.
Салон „ Уникум “ – персонален списък на Крикор Асланян от книгата „ София, моят роден град “
Някои от прясно лустросаните клиенти бързали да създадат сефтето в преди малко отворилите дюкяни, с цел да си купят нещо с понижение, тъй като търговците считали, че първият покупател им е на шанс. А и продавачите точно определяли още по външния тип, че щом обувките му блестят, търговията ще върви по вода през целия ден.
Ако излезем за малко от България и се заровим обратно в историята на тази улична специалност, ще открием няколко забавни обстоятелството. Британски историци разказват, че през 1851 е имало лондонска бригада „ Черната обувка “, учредена от някой си Джон МакГрегър, която си осигурявала непрекъсната и добре платена работа.
Всички деца, които изкарвали пари от лъскане на обувки в този съюз, вечер наложително ходели на занятия в учебното заведение за сираци. Образованието било гратис и подсигурено от лидера на бригадата. По това време в Англия е имало няколко такива. На всички деца-ваксаджии, които наброявали към 300 000, се полагали безвъзмездна храна, заслон в общежитие и, несъмнено, удовлетворително вечерно обучение.
Въпреки че у нас на някои сборове или междуградски панаири към момента може да видите ваксаджия, той е там по-скоро за атракция, а не с цел да изкарва прехраната си. В Европа тази специалност към този момент е изчезнала. Можем единствено да четем за нея, да се вглеждаме в очите на ваксаджийчетата по старите фотографии, да намираме сандъчета, захвърлени на някой прашен таван или до кофите за отпадък.
Утре ще мина отново по същия маршрут, само че надали ще заваря ваксаджийското съоръжение на незнайния човек, лъскал чепиците на софиянци. Вечерният боклукчийски камион ще го е прибрал и никой няма да има спомен нито за сандъчето, нито за притежателя му изхранвал дълги години фамилията си с четките и самоделната багра в кутиите от халва.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ