Златният стандарт е просто валутен борд
Във връзка с набралия в последно време скорост спор за връщане към златния стандарт, публикуваме позицията на един от ревностните му поддръжници - журналистът на "Форбс " Нейтън Люис. Макар и на моменти противоречиви в актуалните условия, разсъжденията му съдържат скъпи поучения.
През по-голямата част от интервала от съвсем 182 години сред 1789-а и 1971-а Съединените щати съблюдаваха правилото: $, привързан със златото - в началото до 1933-а при курс 20.67 щ. $ за тройунция, а по-късно - при 35 $ за тройунция.
Почти всеки икономист сега ще ви каже, че това е била ужасна политика. Макар че по това време Съединени американски щати станаха най-богата и най-преуспяваща страна в международната история. И въпреки всичко, в настоящето пандемично време на стопански и финансови разтърсвания съвсем никой не би въвел сходна парична дисциплинираност.
Всъщност, какво би се случило, в случай че тъкмо през днешния ден имахме система на златния стандарт? Или, още по-конкретно - къде щяхме да сме, в случай че през последните 10 години живеехме с този стандарт и той продължаваше да съществува и сега, в разгара на суматохата от COVID-19?
В последна сметка, системата на златния стандарт е просто система на валутен ръб, който, по данни на МВФ, ползват в някакъв тип повече от половината страни в света. Те обвързват цената на своята валута с някакъв външен стандарт, по предписание - щатски $, евро или друга интернационална валута - и фиксират обменния курс с тази външна базова мярка. С други думи, в случай че приемем златния стандарт просто като "валутен ръб, обвързван със златото ", ще получим визия за генералната концепция. Съществуващите сега валутни бордове целят да поддържат паричната непоклатимост в изискванията на други разтърсвания.
На процедура обвързване със златото би било по-лесно в сравнение с с $ или с еврото, тъй като цената на жълтия метал като цяло е постоянна, до момента в който свободно плаващите хартиени валути по природа имат висок обсег на съмненията. И в случай че би трябвало да фиксираме националната парична единица към нещо, доста по-разумно е то да се трансформира по-слабо. Големите доларови съмнения от 1982-а, 1985-а, 1997-1998-а и 2008-а, бяха съпроводени с валутни разтърсвания по целия свят. Същевременно, даже в границите на дисциплината на златния стандарт, може да има заслужено количество независимост за интензивността на централната банка, както и разнообразни типове финансова поддръжка, идваща от министерството на финансите и от Конгреса. Просто би трябвало да се прави това, което е съвместимо с поддържането на постоянна цена на $ към златото.
В интервала до 1914-а съществуваше набор от политики в тази тенденция, познати като "кредитор от последна инстанция ". Друга група начинания позволиха Паниката от 1907-а без даже да се напуща златния стандарт. (Бел. ред. - Става въпрос за финансовата рецесия в Съединени американски щати, известна още като банкова суматоха, почнала в средата на октомври и траяла три седмици, когато Нюйоркската фондова борса загуби съвсем 50% от върховата си пазарна оценка, достигната през 1906-а).
Какво би могъл да направи Федералният запас през днешния ден, в случай че трябваше да се придържа към златния стандарт?
Първо, централните банкери могат да усилят паричната база до нужния размер, отговарящ на растежа на търсенето на кеш.
В общия случай, когато ситуацията се изостри, хората избират да имат повече средства в наличност. Индивидите могат да теглят банкноти от банките, а кредитните институции избират да държат повече банкови запаси (депозити) във Федералния запас - банкерският еквивалент на персоналния кеш. Всъщност, тъкмо това се случваше по време на всяка огромна война. По време на Великата меланхолия обаче щатската централна банка усили салдото си с голямо количество спомагателни пари, което наложи краткотраен отвод от златния стандарт при курс 20.67 щ. $ за тройунция и последващото му възобновяване на 35 $ за тройунция (след обезценка на зелените пари).
На второ място, Федералният запас може да отпуска заеми на избрани субекти - банки или корпорации - в размери, отговарящи на поддържането на признатия курс на валутата към златото.
Преди 1914-а това се осъществяваше посредством така наречен "сконтов/дисконтов прозорец " (бел. ред. - инструмент на паричната политика, допускащ на правоимащите институции да теглят заеми от централната банка, по предписание краткосрочни, за посрещане на краткотраен дефицит на ликвидност, подбуден от вътрешни или външни фактори). Един от методите през днешния ден е да се размени държавен дълг против непосредствено кредитиране. Например, Федералният запас може да отпусне заеми за 1 трлн. щ. $ на банки и корпорации и да редуцира също с 1 трлн. $ вложенията си в ДЦК. Така паричната база няма да се усили, само че пък суаповата договорка ще помогне на фирмите да се снабдят с нужното финансиране.
Онова, което не би трябвало да прави щатската централна банка, е да усилва паричното предложение с рискови количества средства. Защото това ще провокира обезценяване на валутата по отношение на златото поради свръхпредлагането.
Случилото се през 1933-а се дължи по-скоро на дейностите на министерството на финансите и на Конгреса. Тогава федералното държавно управление направи сериозна смяна в схемата за обезпечаване на депозитите като подсигурява банковите сметки, с цел да овладее банковата суматоха. Тази политика е много спорна даже в наше време и някои икономисти считат, че точно тя е задълбочила рецесията на спестовните и кредитните институции от 80-е години на предишния век, да не приказваме за много по-сериозните разтърсвания през 2008-а. Това обаче няма нищо общо с Федералния запас.
Днес Конгресът дава средства, с цел да подсигурява кредитирането на бизнеса, както и за необятен набор от начинания, които би трябвало да поддържат спокойното действие на финансовия отрасъл. Добра или неприятна, тактиката ще се разисква в бъдеще, само че тя няма нищо общо с централната банка.
Що се отнася до лихвените проценти, всеки би желал ниски лихви в тежки времена. През 30-е години на предишния век техните равнища се определяха от пазарните сили и поради икономическите разтърсвания бяха доста ниски. Например, тогава доходността на краткосрочния държавен дълг се задържа близо до нулата съвсем цяло десетилетие под въздействието на пазара.
Или, в обобщение, доста от нещата, които оправдават съществуването на свободно плаващите хартиени валути, са постижими и при системата на златния стандарт.
<!-- Гугъл Tag Manager --> <!-- End Гугъл Tag Manager --> <!-- Гугъл Tag Manager (noscript) --> <!-- End Гугъл Tag Manager (noscript) -->
През по-голямата част от интервала от съвсем 182 години сред 1789-а и 1971-а Съединените щати съблюдаваха правилото: $, привързан със златото - в началото до 1933-а при курс 20.67 щ. $ за тройунция, а по-късно - при 35 $ за тройунция.
Почти всеки икономист сега ще ви каже, че това е била ужасна политика. Макар че по това време Съединени американски щати станаха най-богата и най-преуспяваща страна в международната история. И въпреки всичко, в настоящето пандемично време на стопански и финансови разтърсвания съвсем никой не би въвел сходна парична дисциплинираност.
Всъщност, какво би се случило, в случай че тъкмо през днешния ден имахме система на златния стандарт? Или, още по-конкретно - къде щяхме да сме, в случай че през последните 10 години живеехме с този стандарт и той продължаваше да съществува и сега, в разгара на суматохата от COVID-19?
В последна сметка, системата на златния стандарт е просто система на валутен ръб, който, по данни на МВФ, ползват в някакъв тип повече от половината страни в света. Те обвързват цената на своята валута с някакъв външен стандарт, по предписание - щатски $, евро или друга интернационална валута - и фиксират обменния курс с тази външна базова мярка. С други думи, в случай че приемем златния стандарт просто като "валутен ръб, обвързван със златото ", ще получим визия за генералната концепция. Съществуващите сега валутни бордове целят да поддържат паричната непоклатимост в изискванията на други разтърсвания.
На процедура обвързване със златото би било по-лесно в сравнение с с $ или с еврото, тъй като цената на жълтия метал като цяло е постоянна, до момента в който свободно плаващите хартиени валути по природа имат висок обсег на съмненията. И в случай че би трябвало да фиксираме националната парична единица към нещо, доста по-разумно е то да се трансформира по-слабо. Големите доларови съмнения от 1982-а, 1985-а, 1997-1998-а и 2008-а, бяха съпроводени с валутни разтърсвания по целия свят. Същевременно, даже в границите на дисциплината на златния стандарт, може да има заслужено количество независимост за интензивността на централната банка, както и разнообразни типове финансова поддръжка, идваща от министерството на финансите и от Конгреса. Просто би трябвало да се прави това, което е съвместимо с поддържането на постоянна цена на $ към златото.
В интервала до 1914-а съществуваше набор от политики в тази тенденция, познати като "кредитор от последна инстанция ". Друга група начинания позволиха Паниката от 1907-а без даже да се напуща златния стандарт. (Бел. ред. - Става въпрос за финансовата рецесия в Съединени американски щати, известна още като банкова суматоха, почнала в средата на октомври и траяла три седмици, когато Нюйоркската фондова борса загуби съвсем 50% от върховата си пазарна оценка, достигната през 1906-а).
Какво би могъл да направи Федералният запас през днешния ден, в случай че трябваше да се придържа към златния стандарт?
Първо, централните банкери могат да усилят паричната база до нужния размер, отговарящ на растежа на търсенето на кеш.
В общия случай, когато ситуацията се изостри, хората избират да имат повече средства в наличност. Индивидите могат да теглят банкноти от банките, а кредитните институции избират да държат повече банкови запаси (депозити) във Федералния запас - банкерският еквивалент на персоналния кеш. Всъщност, тъкмо това се случваше по време на всяка огромна война. По време на Великата меланхолия обаче щатската централна банка усили салдото си с голямо количество спомагателни пари, което наложи краткотраен отвод от златния стандарт при курс 20.67 щ. $ за тройунция и последващото му възобновяване на 35 $ за тройунция (след обезценка на зелените пари).
На второ място, Федералният запас може да отпуска заеми на избрани субекти - банки или корпорации - в размери, отговарящи на поддържането на признатия курс на валутата към златото.
Преди 1914-а това се осъществяваше посредством така наречен "сконтов/дисконтов прозорец " (бел. ред. - инструмент на паричната политика, допускащ на правоимащите институции да теглят заеми от централната банка, по предписание краткосрочни, за посрещане на краткотраен дефицит на ликвидност, подбуден от вътрешни или външни фактори). Един от методите през днешния ден е да се размени държавен дълг против непосредствено кредитиране. Например, Федералният запас може да отпусне заеми за 1 трлн. щ. $ на банки и корпорации и да редуцира също с 1 трлн. $ вложенията си в ДЦК. Така паричната база няма да се усили, само че пък суаповата договорка ще помогне на фирмите да се снабдят с нужното финансиране.
Онова, което не би трябвало да прави щатската централна банка, е да усилва паричното предложение с рискови количества средства. Защото това ще провокира обезценяване на валутата по отношение на златото поради свръхпредлагането.
Случилото се през 1933-а се дължи по-скоро на дейностите на министерството на финансите и на Конгреса. Тогава федералното държавно управление направи сериозна смяна в схемата за обезпечаване на депозитите като подсигурява банковите сметки, с цел да овладее банковата суматоха. Тази политика е много спорна даже в наше време и някои икономисти считат, че точно тя е задълбочила рецесията на спестовните и кредитните институции от 80-е години на предишния век, да не приказваме за много по-сериозните разтърсвания през 2008-а. Това обаче няма нищо общо с Федералния запас.
Днес Конгресът дава средства, с цел да подсигурява кредитирането на бизнеса, както и за необятен набор от начинания, които би трябвало да поддържат спокойното действие на финансовия отрасъл. Добра или неприятна, тактиката ще се разисква в бъдеще, само че тя няма нищо общо с централната банка.
Що се отнася до лихвените проценти, всеки би желал ниски лихви в тежки времена. През 30-е години на предишния век техните равнища се определяха от пазарните сили и поради икономическите разтърсвания бяха доста ниски. Например, тогава доходността на краткосрочния държавен дълг се задържа близо до нулата съвсем цяло десетилетие под въздействието на пазара.
Или, в обобщение, доста от нещата, които оправдават съществуването на свободно плаващите хартиени валути, са постижими и при системата на златния стандарт.
<!-- Гугъл Tag Manager --> <!-- End Гугъл Tag Manager --> <!-- Гугъл Tag Manager (noscript) --> <!-- End Гугъл Tag Manager (noscript) -->
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ